Усмивката на непознатия в кабинета, която върна моята
След четири от срещите ни, най-накрая видях лицето му. По време на всички сеанси тайно се надявах мъжът с ризите да свали медицинската маска, но той не го правеше. Само предполагах защо я носи и никога не си позволих да питам. Въпросите задаваше само той. От първата ни среща досега веднъж поисках да разбера как е. С категоричен тон ми отвърна: “Аз съм добре! А ти как се чувстваш? Какво е състоянието ти?”
През последните 4 години трудно описвам състоянията си. След толкова време най-накрая му разкрих, че при него и пред него се чувствам на най-сигурното място. Насред усещанията за сърцебиене, подут стомах, туптене в главата и треперене му казах още нещо: “Тук съм защитена!” Казах му го, защото той повярва в мен – от самото начало. Човекът с маската винаги ме изслушваше и същевременно задаваше въпроси, на които да си отговоря и чрез които да укротя всички силни чувства, които се бяха настанили вътре в мен и които изсмукваха постоянно енергията ми.
Дърпайки маската настрани от лицето, видях красив поглед, будни очи, бели и подредени зъби, приятна брада и много въздействаща усмивка. Вълнението ми бе неописуемо. Показах му го! Почти нищо не знам за него, а той знае толкова много за вътрешния ми свят. На днешния сеанс ме попита какво искам да правя в бъдеще, след като преди месец приключи 14-годишната ми кариера като журналист. Отговорих, че не знам, както често съм отговаряла, лутайки се в живота. Той отново ме попита: “Каква е потребността ти?”. Останах дълго време безмълвна. Съветът му бе да не бързам с избора си и да помисля кое е нещото, заради което ще се кефя на живота. Днес говорихме дълго и си тръгнах. Вървях и не знаех накъде точно отивам и какво ще правя. Толкова много се обърках, че в съзнанието ми остана само красивият спомен от лицето му. Лице, което обаче ми носеше надежда. От всичко казано чух и запомних да вярвам. От разговора ни до днес изминаха 2 седмици. През тях все питам хората от обкръжението си харесва ли им това, с което се занимават. По-голямата част бяха с положителен отговор, но имаха други мечти или интереси. Въпросите и неяснотата в главата ми станаха още повече. Както и тези за вярата. Какво е вярата – не знам! Жената, която ме е родила казваше, че не вярва. При това доста често! И беше категорична! А вие имате ли вяра, какво наистина искате да правите през останалия Ви живот?
Не харесвам тревожността, а орхидеите
Туп-туп, туп-туп, туп-туп – пулсът все повече се ускоряваше, докато мислех. Мозъкът е една много интересна машина. И денем, и нощем той не спира. Подава сигнали, които трудно разбирам през повечето време. Харесва ми да ми пиша и да разказвам истории. Харесва ми и да отглеждам орхидеи. Хванах химикала и пулсът се успокои. Искам да спра да се тревожа, поне за малко. И да си почивам на постелката за йога. Орхидеите са толкова красиви, за разлика от тревожността. Питам я защо се появява, но тя не ми отговаря. Мълчи и ме кара да се чувствам зле. Когато я има и орхидеите са тревожни. Виждам ги как се мъчат, точно като мен. Стъблата им жълтеят, независимо, че са на светло и имат вода. Убедена съм, че усещат всичко, както усещам аз.
Емоционална съм от много малка и винаги исках да знам всичко. Растях любопитно момиче, красиво, със зелени очи. Красиво като орхидеите – цветно и усмихнато като тях. Цветята са като хората – живи и прекрасни, усещайки всичко около себе си.
Тревожността не я искам повече в живота си, но орхидеите – с цялото си сърце. Пулсът е все още забавен, защото все още държа химикала в ръцете си. В нашия свят хората са доста тревожни. Причини – много, решения – малко. Отмествам съзнанието от тревожността и не я искам повече. Да се маха, ще я изгоря. Орхидеите обаче ще съживя. Обичам ги, както обичам себе си. А какви са вашите тревоги? Кое искате да съживите от себе си?
Виенето на свят и паякът
Много хора се страхуват от паяци. За мен не бих казала, защото те са в природата с точно определена цел. И ние хората сме с цел в света. Паяците плетат дълги, тънки и нежни паяжини и остават в тях. От десетина дни деля балкона с няколко паяка. Като ги гледам предполагам, че им е хубаво и се чувстват добре. Моята паяжина – виенето на свят не ми харесва. Люлея се и не ми е добре. Стъпвам бавно, защото си мисля, че ще падна. Не падам, но главата ми се върти и ми е зле.
Продължавам да наблюдавам паяка – супер му е, при него вече има 1-2 мухи, готови да бъдат изядени. Аз пък се чудя сега мен какво ме яде – пак някоя мисъл, заради която губя от енергията си.
Продължавам да следя паяка и не го изпускам от очи. До него се появи още един, а аз съм сама. Сама съм, защото ми се вие свят. В този миг усещам силна топлина по цялото тяло и си казвам: “Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!”. Мухите изчезнаха, а аз ставам, за да рестартирам живота си. И ще го направя! А вие имате ли често световъртежи? Как искате да живеете утре?
Мануела Янева-40 год., с 14 години опит като активен журналист в новинарски сайт. Родом съм от Трявна, но от 20 години живея в Бургас. Най-много искам да мога да дишам. Благодаря, че съм тук и сега, защото имаме само днес.