„В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО…“
Разказ
В началото бе словото!… И светлината свети в тъмнината; а тъмнината не я схвана.
(Йоан 1:1-18)
Така започва светът на разума. Така се раждат буквите и тяхната майка кърмилница е словото! Но човечеството се развива с бесни темпове и само словото и буквите се оказват недостатъчни за неговия разтеж. Човешката природа заизмисля нови и все по-нови устройства и средства за комуникация. Било е лесно преди, когато цялата информация между хората се е основавала единствено на словата, били те предавани от уста на уста или написани на парче кожа или на тънък лист хартия. Но на човечеството този метод не се е струвал достатъчен и един ден, някой измисля радиото, после друг измисля телевизора и после някой трети изнамерва компютъра. А как тези изобретения са се отразили на човешките взаимоотношения и на словата на народите – все още никой не знае. Има много претенции за това, кой, кога и къде е изобретил тези комуникационни блага, но с този разказ искам да ви въведа в света на изобретенията тясно свързани със словото и по-точно как безмълвните машини с тракащи клавиатурки и зелено-бели екрани се научиха да говорят по човешки. Не, това не е изкуствен интелект. Това беше изцяло плод на човешкия гений и резултат на човешката мисъл. Но нека да започнем от начлото. А началото е винаги в предците ни.
Майка му беше преподавател по български език и литература, нищо че й се налагаше да преподава и всякакви други предмети като математика, история и дори химия и физика. Тя беше много способен преподавател и не защото имаше диплом за педагог, а защото умееше да представи нещата по интересен и лесен за възприемане начин. Мога да твърдя това, защото и мен ме е научила на много неща. Това е моята баба, майката на моя баща. А този разказ е за моите родители и роднини, и по-специално за моя многоуважаван чичо. Да, той беше светилото на българската електроника през динамичния двадесети век. И двамата с баща ми бяха закърмени с българските проза и поезия. Спомням си един такъв случай, когато бях ученик в прогимназията. Трябваше да науча наизуст стихотворението „Опълченците на Шипка“ от Иван Вазов. Никак не ми вървеше наизустяването на каквото и да е, но седнах зад бюрото си в къщи, в тъмнината на зимната вечер под оскъдната светлина на настолната лампа и започнах да сричам. Мина доста време, а аз все губех нишката на стиха, а мисълта на поета беше колкото гладка, толкова и заплетена особено в стихотворен формат. В този напрегнат момент на вратата ми се появи моя многоуважаван родител и ме попита какво правя.
– Уча „Опълченците на Шипка“ – отговорих с досада аз.
– Я да видим докъде си го научил – настоя баща ми.
Аз започнах рецитацията така като ни беше написана в христоматията.
– О, Шипка! Три ден…
– Чакай, чакай – прекъсна ме баща ми, защо започваш от средата? – и без предварителна подготовка издекламира цялото стихотворение както беше застанал на вратата, след което аз засрамен трябваше да започна от начало и да го науча, за да не позоря родителя си.
Те двамата с чичо ми от млади години обичаха Вазов. Даже прякора на чичо ми беше Дядо Анто, ако някой си спомня това прекрасно произведение „Грамада“ където „Дядо Анто със кросното четата заводи“. Да, много българска литература беше се запечатила в главите им, но моят разказ отива в по-нови времена. И двамата братя се оказаха в полето на така наречените „точни“ науки. Но какво са „точните“ науки без ритъма на поезията, без звучността на родния език възпяван от безценни поети и писатели, като Смирненски, Пеньо Пенев, Димчо Дебелянов, Яна Язова, Радой Ралин и много други.
И така един ден, след като беше създал много изобретения, между които първия радиоуправляем самолет, първия български телевизор, в съавторство – първия български електронен калкулатор и още над двеста други изобретения, моят чичо в разцвета на творческата си биография реши да се захване с речта. Да, словото беше в началото, след него дойдоха буквите, а след буквите дойде и техническата революция. Добре, тя дойде, но все още комютрите не можеха да говорят. Те произвеждаха човешката реч накъсано, буква по буква без връзка, без чувство и почти неразбираемо. Трябваше някой голям ум да намери начин да накара безчувствените компютри да проговорят с човешки глас. С тази нелека задачка се зае брата на моя баща.
Той отдавна се интересуваше от проблема за синтез на говор (text to speech). По това време компютрите можеха да правят много неща, даже по-добре от хората, но все още не можеха да „четат на глас“, а още по-малко да възприемат човешкия говор. Като начало чичо ми се запознал с един експонат на Хановерски панаир, където на централно място на щанда на гиганта „Сименс“ видял устройство за синтез на говор. Натискаш един бутон и то изговаря нещо, а ти трябва да познаеш какво казва. Натиснал веднаж – машината избоботила нещо нечленоразделно – неразбираемо. Натиснал втори път – пак същото! Хората наоколо също твърдели, че нищо не разбират. Значи, в тази област още няма сериозни резултати, щом като „великата“ фирма „Сименс“ представя такова недоносче синтезатор като голям успех.
В литературата се казва, че в началото на експериментите, за да се създаде синтезирана дума, са ползвани отделни части (пакет от периоди) от звукозаписи на говор, съответстващи на буквите (фонеми), които се съдържат в думата. Съответните части са навързани една след друга (concatenation). „Просвирването“ на тези думи е показвало обаче печални резултати. При следващи експерименти, фонемите били синтезирани от няколко генерирани хармонични, съответстващи на спектъра на всеки фонем (Фурие синтез). Този метод би решил въпроса само за гласните фонеми, но има и други фонеми, които практически не могат да се синтезират по този начин, поради необходимост от огромен брой хармонични. Вероятно в устройството, което показваше фирма „Сименс“, се е ползвал този принцип, защото неразбираемият говор звучал като мелодия.
Не случайно най-реномираното американско списание „Proceedings of Acoustics“ публикуваше сложни теоретически статии от „корифея“ г-н Фланаган, но нямаше нито една публикация за практически резултати. Методът на директно ползване на части от звукозапис на говор му се виждаше по-смислен, но вероятно експериментите на изследователите са били много недодялани и те лесно са се отказали. И той започнал да експериментира в тази посока. Откритието му беше плод на дълги часове прослушване на различни звуци и комбинирането им. Той проумял, че грешката на първите изследователи е в това, че при този синтез преходът от един фонем към друг е скокообразен, докато в реалния говор този преход е плавен! Имитирането на плавен преход обаче изисква да се съхраняват в паметта огромен брой различни периоди. Трябваше да се намерят оптималния брой и вид преходни периоди, при които качеството на синтезирания говор е достатъчно добро. Неговите експерименти показаха, че фактически само дори при няколко, подходящо подбрани периода, мозъкът възприема прехода между фонемите като плавен и синтезът се оценява като качествен. И той го откри в думичката „мама“. В тази наглед простичка, кратка дума са съсредоточени толкова много неща. И не е никак случайно, че точно там се откри тайната на гладкото звучене на човешката реч. А решението беше много просто. Ако искаме да синтезираме думата „мама“ ще са необходими минимум три различни периода от човешки говор – „м“,“у“ и „а“. За да се получи плавно звучене от двата фонема – „м“ и „а“, трябва между тези периоди да се свърже един пакет от поне няколко периода „у“ за преход. За да се убедите, че са необходими точно периоди от „у“, може да произнесете бавно думата „мама“ и ще забележите, че в момента на отлепяне на устните ще чуете за кратко звука „у“. Ето, това наглед простичко правило решило проблема! От тук нататък всичко е борба при невъзможни условия за експерименти да се докаже, че това е решението за качествен синтез на човешки говор! С общи усилия на неговия млад колектив, бяха решени редица принципни и технически проблеми и се получили фантастични резултати! При „просвирване“ просто не може да се разбере дали е оригиналната дума или синтезираната! За всички било вече ясно, че ако се вложат няколко години упорит труд, биха могли да направят напълно годна за експлоатация компютърна система за синтез на говор от напечатан на компютъра текст! С тези открития моят чичо защити две изобретения пред най-влиятелната агенция за изобретения в САЩ, за метод и устройство за синтезиране на гладка човешка реч от напечатан на компютър текст. А всичко започна със словото, със словото и с майчината любов към поезия и проза. И ето, така немите компютри заговориха на свещения български език. Научиха се!
Sic transit gloria mundi!
Бойко Антонов е роден на 20 февруари 1958 г. в Пловдив. Тук завършва висшето си образование – специалност „Автоматизация на производството“, и защитава дисертация в областта на изчислителните идеологии.
За себе си той казва: „Погрешно е да се смята, че математиката, която е моята страст, отдалечава от литературата, от писменото слово. Напротив, в нея наред с цифрите и интегралите има и много поезия, която е заключена в човека. Стига той да намери ключа към нея“. Авторът се захваща сериозно и с превода на любими български автори на английски.
През последните десет години работи в библиотеката на Американския Конгрес, което още повече го сближава не само с българската, а и със световната литература. Публикува разкази в сборници и сайтове. Съосновател и административен директор на българското училище „Христо Ботев“ във Вашингтон. Като съосновател на Асоциацията на българските училища в САЩ и активен участник в международни фестивали, Антонов работи неуморно за популяризирането на българската култура сред новите поколения. Вярва, че именно изкуството е най-силният инструмент за съхраняване на националната памет и за изграждане на живи връзки между България и света. Той е член на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, организира български концерти и театрални постановки. Освен това, е основател на фестивала „Децата на България“, който събира млади таланти. Запален яхтсмен и майстор на свободното гмуркане и подводния риболов.
Издал е книгата „Емигрантски воли и неволи“ (АТЛ-50), 2025 г., която е повече от сборник с разкази. Тя е пътешествие през живота на един човек, преодолял граници и съхранил българското си сърце навсякъде по света.