В рецензията си за предходната книга на Роза Боянова „Ескизи към портрети на писатели“ (2021 г.) писах, че тя „е книга Мнемозина, посветена на литературната Мнемозина в митологично-божествените ѝ смисли: памет за словото, за поета (писателя) и неговия дар, за сакралното творческо време.“
Във финала ѝ сякаш предсказвам, че обобщеният, уникален образ на твореца ще бъде обговарян в нови книги, каквато е „Литературни легенди и съвременни прочити“ от 2025 г. Двете творби се свързват в мегатекст на литературната памет и критическата рефлексия чрез множество връзки: жанрови, текстуални, композиционни, художествени.
Ескизите от първата книга се трансформират в спомени легенди за легендите, в ореолни, профетични текстове. Патосът на първата композиционна част „Литературни легенди“ се подготвя от великолепното предисловие – възхвала на святото слово и на неговите жреци.
В началото са неговите жрици – великите български поетеси Елисавета Багряна и Дора Габе. Споменното, биографично писане от скъсена дистанция (срещи отблизо) е споделено, изповедно слово за докосване до творческото безсмъртие.
Докуменалните детайли се трансформират в художествени, апотеозни образи на поетесите, описанията се взривяват от метафорични врязвания: бялата кенарена кърпа за Багряна; огромната ябълка (реална и символична) – дар от Дора Габе; благославящата целувка върху челото от Иван Пейчев и върху книгата от Евтим Евтимов; мълчаливата сълза на Христо Фотев; бургаските вечери на Иван Ванев; сакото на Атанас Радойнов и т.н.
Метафориката внушава чрез собственото си въздействие семантичното ядро на текстовете спомени, но е изразено и директно от Роза Боянова, „като свидетел, участник и съпреживяващ творец“: „Времето е обвило в мъгла и дим подробностите. Останало е усещането за среща с големия творец, благоговение и почит към таланта му , благодарност, че ме е допуснал в своя свят.“ (23 стр.)
Фактологията, която споделя Роза Боянова, обогатява с нови стойности личностните и художествени портрети на литературните легенди. Тектовете за тях са също легендарни. Така се възприемат от читателите, защото стилът на авторката смесва мемоаристика, есеистика, критически наблюдения, директно изразяване на позиция: „Почит е точната дума… Думи, които сме отдалечили от себе си… Думите все по-трудно остават въздействащи, обезсилени са вече.“ (22 стр.)
Роза Боянова връща силата на думите в ореолното битие на големите поети – екзистенциално и творческо. И припомня Христо Фотев: „А има ли по-насилвана и по-компрометирана материя от думите?“ (26 стр.)
Освен всички повествователни особености, които коментирах, езикът на Роза Боянова е впечатляващо характерологичен, запомнящ се: „Фристо Фотев бе онова влюбване в поезията, от което изтръпваш от възторг.“; „Иван Пейчев ни остави нежна поезия, написана от дързък поет.“; „Така се грижих за едно безсмъртие (в сянката му имаше място за мен.“)
Така биографичните фрагменти от първата част на книгата постигат новаторската си същност на страстно, утвърждаващо разказване за големите поети.
Втората част „Съвременни прочити“ съдържа отзиви за книги, представени в Бургас през последното десетилетие. В разнообразието на поетическите почерци, Роза Боянова насочва критическите си наблюдения към индивидуалните творчески специфики.
Основният интерпретаторски код е разгадаването на авторските метафори, често изведени и в заглавията на фрагментите: „Поезията е жена“ (за „Ето какво“ на Елена Янева); „Изящният архипелаг“ (за „Архипелаг на думите“ на Иван Гранитски); „Граматика на тайната“ (за „Граматика на тайната“ на Иван Странджев) и др.
В заглавията се появяват и метафори на Роза Боянова, които извеждат семантиката на представената творба: „Изречение от твой спомен“ (за „Изкуството да се сбогуваш“ на Аксиния Михайлова); „Поетът е господ“ (за „Соленият връх на бога“ на Валери Станков) и т.н.
Метафоричното критическо писане се уплътнява и чрез открояване на авторското метафорично изображение: „Хищникът на моята фантазия“ (Анамария Коева, „От покрива на дъгата“); „Пренаписвам себе си… да науча небесния правопис“ (Наталия Недялкова, „Стихоанализа“); „А Бог е вечен монолог“ (Петър Чухов, „Запокитеност“) и във всички останали книги.
Метафоричното поле отвежда към множество критически прозрения в отзивите: психологически подтекст; емоционална динамика; тайните на поетическия език и разгадаването им; извеждане и натрупване на смисли; активен диалог с автора; образни фиксации; открояване на творческия принос.
Извън поезията, Роза Боянова адекватно и задълбочено анализира научен текст – книгата на Росица Йорданова „Реториката в епохата на барока“ и оригиналното методологично изследване на Татяна Йотова „Умотворителница. Литературно-езикови предизвикателства“ – креативно, с висока педагогическа стойност.
Във фрагмента „Бургас на Фотев“ Роза Боянова пише: „Бургас е град, в който литературните легенди срещат своите разказвачи.“ (25 стр.) Сред тях е и тя – неуморната Шехерезада на словото.
6.Х.2025 г. проф. д.ф.н. Калина Лукова
Бургас