„Разказ за многократна употреба“ от Николай Фенерски

Разказ за многократна употреба

Тази история, разбира се, може да бъде разказана и много по-накратко, нали се сещате за двете сестри Краткост и Гениалност. Обаче никак нямам желание точно сега да бъда гениален, поради тази причина ще облепя нейния скелет с повече плът от допустимото. Не виждам нищо гениално в цялата случка и тя си е кратка, съвсем кратка, тя си е само една поанта. На френски поанта означава точка. Къде е точката и къде е историята този път си преценете сами. Цялото нещо може да се изрече и само с едно изречение, това казвам.

Най-напред ви представям първия герой в историята, медицинската сестра, която е и моя майка. Тя на мен е майка, а на много други деца е била сестра. Медицинска. Не може да седи на едно място. Не. Безпокойството е обикновеното ѝ състояние и знам какви са причините за него, но сега фокусът е на друго място. Други хора като се пенсионират, банкет дават. Рахатясват, стига толкова, не спират да повтарят онова велико прозрение, че не е важно колко ти е голяма пенсията, а колко години ще я вземаш. Моята майка не е от тях. Тя се пенсионира преди десетина години, поседя един месец на дивана, плете терлици, чорапи и шапки, после се потръшка, че нещо ѝ тежи на стомаха, обаче не било никакъв стомах, било душата, която е разположена също някъде из тия места. И рече не мога повече така.

Поработи една година като училищна медицинска сестра по заместване. А после я назначиха в един нов дом за стари хора в близкото село. „Я бързо да се вдетинявате!“ Казвам ѝ, майко, ти от едни деца на други. Щото целият ѝ трудов стаж е само от едно отделение в болницата, детското. Кърт Вонегът, който ме възпита наравно с майка ми, казва, че детските медицински сестри заслужават повече Нобеловата награда за мир, отколкото някой разкаял се физик, произвел Атомната бомба. Жената на Сахаров била колежка на майка ми, детска медицинска сестра. Децата трябва да бъдат лекувани и не бива да страдат. Нито да се страхуват от Атомната бомба или други бомби за еднократна употреба.

За моята майка най-тежката задача ѝ била да поставя инжекции на собствените си деца. Веднъж бях с пневмония и е неизличим моментът, в който тя почва да се суети в кухнята и да подрънква с разни предмети, съзирам, че поставя тенджерата на котлона и вътре в нея спринцовките и иглите. Тогава нещата не бяха за еднократна употреба. Изваряваше ги, а аз треперех през цялото време, скрит под спалнята. Какви мъки бяха да се добере до мен.

Сега понякога ми разказва за последната си работа. Тя самата вече е баба, но се грижи за лекарствата и режима на други баби и дядовци. До селото я вози баща ми, друг пенсионер, назначен за неин личен шофьор без официален трудов договор, в сивата икономика са. Миналата година и той поработи извънредно три месеца като технически ръководител на добра заплата и си спести за автомобил. Цял живот все за ситроен си бе мечтал, още от филмите с Белмондо и Делон. В тия филми мацките бяха много яки, но те също вече са баби или са си отишли от тук. Лентата е запечатала тяхната младост. Филмите са се снимали върху специална лента, която предава всички усещания и нюанси, а дигиталната фотография още не е постигнала стопроцентова идентичност на образа, невидимото за простото око изкривяване на реалността се напъхва в подсъзнанието ни и поражда неясна тревога у нас. Тревога за многократна употреба.

Мъжете в тия френски филми са смели, силни и емоционални джентълмени и всеки път има гонки с коли. И нали са си франсета, не може без ситроен. И татко ми надипли няколко хиляди и тръгнахме двамата с него да обикаляме врачанските автокъщи. Викам му вземи си японско, здрави са, няма чупене, а той само върти очите. И по едно време се спря. Ето го, сочи елхичката на ситроена. Хич не беше лош и цена под три хиляди, с регистрацията и обслужването три и половина. А у нас френските машини не са на почит, много били нежни, казват. Сигурен ли си, питам младежа. Той не отлепва поглед и вече иска да сяда вътре. На 75 придобиват една особена упоритост. Дори не направих повече опити да го кандърдисвам. Ситроен – ситроен, вози меко, а и Белмондо и Делон са си свършили работата. Изловили са всички лоши, а после с широк жест са отворили вратата отдясно, за да седне вътре яката мацка. Винаги грее слънце в тия филми, а тогава във Враца беше сиво, дъждовно и пролетно, чак следобед се изясни, когато вече с татко ми бяхме оправили документацията и пътувахме към къщи.

И сега още малко от картинката, как минава денят на двамата ми пенсионери. Сутрин тя се е приготвила за работата си в дома за безпомощни човеци, той отваря вратите, за да излезе тя от къщи и да седне в ситроена. До селото са десетина минути, няма време дори да загрее двигателят. Но отдавна градският транспорт не върви и поради тази причина медицинската сестра си е цанила шофьор. Той я оставя тя да се труди и се връща у дома пред лаптопа да решава судоку. А майка ми Олга се заема с медицинските си задължения. Хапчета по списък, температури, високо кръвно, диабет и други подобни състояния на плътта. Има си изграден алгоритъм. Отмята имената по списъка, а една санитарка ѝ помага. Стига до името Петър. Къде е Петър? Тя се досеща, обаче ритуал е да попита. Там си е, отговаря санитарката. И двете отиват да го извикат, че трябва да му се направи инжекция под час. Излизат от сградата и го забелязват. Дядото е седнал на една пейка край оградата. По цял ден седи на едно и също място в двора и гледа през улицата.

На отсрещната страна е къщата, която той е построил в младостта си. Петър наблюдава. Не новите непознати хора вътре, а самата къща. На сина му и дъщеря му им трябваха пари и се уговориха да я продадат, а за Петър да се грижат добре в новия уютен дом за изоставени деца. По ирония на Вселената тази институция е построена точно срещу неговата къща.

Тук вече разказът трябва да спре, много добре го знам. Точка и това е. Обаче сърце ми не дава, не мога още да се примиря с тая френска поанта, защото сцената все ми изниква пред очите. Майка ми излиза да извика Петър, но не бърза, спира се да го погледа една минута. Петър се е втренчил през пътя в къщата, но само в нея, не забелязва новите ѝ обитатели. Стълбището, прозорците, покрива, дворът, сайвантът, онази мотика в далечината, портичката. И пак – стълбището, прозорците… После Петър отива да му направят инжекция със спринцовка за еднократна употреба. В късния следобед майка ми излиза от работното си място и сяда край шофьора на ситроена.

Роден е на 13 септември 1974 г. в Архангелск. Учи в ПАГ „Никола Й. Вапцаров“, Бяла Слатина. Завършва „Словашка филология“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ през 2000 г.
Дебютира с разкази през 1997 г. във великотърновския вестник „Артфорум“ с редактор Владимир Шумелов. Публикува във вестниците „Сега“, „Монитор“ и „Труд“, както и в списанията „Съвременник“, „Freestyle“, „Море“, „Света гора“ и „ЛИК“.
През 2002 г. създава сайта „Резерват Северозапад“, където събира диалектни и жаргонни северозападни думи и изрази. През 2012 г. документалният филм „Резерват Северозапад“ е в официалната селекция на „София Филм Фест“ и печели награда на публиката. Следващият му документален филм, „Удавник“, също е в програмата на „София Филм Фест“ за 2015 г.
През 2012 г. излиза втората му книга, сборникът с разкази „Не казвай на майка си“.
Първият му роман „1994“ е номиниран за наградата на НДФ „13 века България“ за роман на 2015 г.
Сборникът с разкази „Любов, подслон, храна и вода“ (2016) е номиниран за Европейската награда за литература. Сборникът е обявен за една от най-добрите български книги за 2017 г.
Николай Фенерски е редактор и издател на алманах „Резерват Северозапад“, където публикува творби от познати и непознати автори от региона.