География на миражите
На гробището в Лвов
Не всяко гробище е тихо,
не всяко гробище е страшно.
Трепти небето все по-ниско,
засвирват пръстите на клони-арфи
и тънка светлина пронизва
тела от мрамор, поглед натъжен.
Но тук зад статуи безжизнени
звучи ноктюрно на Шопен
и живите, и мъртвите са в танца,
с онази черна вещица – войната,
която пие кръв от младите…
Земя и слънце стенат във Украйна.
Но Божията правда се е скрила –
защо и докога – наместо къщи –
бащи и майки ще издигат хиляди могили…
Лондон привечер
Ще изпия чашата с отрова
зад стените на Тауър.
Щастието е възглавница от камък,
думата „любов” виси над пропаст,
макар и обесена, тя е красива…
Светват фенерите – лебеди в мрака –
простенва мъглата,
рано е за Вятъра на промяната,
не си отивай, магьоснико Дикенс…
P.S. Брекзит гилотинира Европа –
няма го Зевс да я спаси от себе си.
Отвъд смъртта
„Има два вида съществуващи неща –
видими и невидими.”
Сократ
Под кипариса някой е загубил пръстен –
останала е неговата сянка като знак –
отвъд невидимите кръгове любов,
отвъд смъртта и бързането,
отвъд хорския рояк, скандалите
и кръста – вечен апостроф.
И ето че една душа изправя тяло –
над гроба като разцъфтяла вишна –
жена, която всички са забравили,
пръстта е нейно одеяло,
совата – въздишка, а луната –
ласка, мракът – с вино амфора.
И всяка вечер вятърът възпява
мъжа, изгубил пръстена…
Дали изгубил или никога не подарил –
и като последен зов оставил
сред тръни, сняг и стонове
своя кървав карамфил…
На този кипарис говоря дълго –
невидимото има тяло, сила и очи,
а видимото се повтаря по принуда –
безсмислено и гръмко –
но последният реприз е огън,
в който гине пеперуда.
Стрьомстад – Западният бряг на Швеция
Дом І
Земята има дом за всички –
от екватора до Луната,
от полюса до ада,
от черното до бялото,
от пещерата до мравуняка,
от извора до Сахара,
от гората до водопада,
от вулкана до океана…
От Париж до Пекин,
от Аляска до двора ми –
домът е всъщност един.
Земята има дом за всеки –
но човекът няма дом за нея…
Дом ІІ
Водата е онази магия,
която има милиони магьосници –
от детето, което пие,
до стареца с последно причастие;
от майката, която пере,
до къпещите се влюбени;
от скиора, затънал в преспи,
до плувеца за нови рекорди,
от жената с нова прическа
до моряка, отплувал в необята…
Водата е нашата втора кръв –
говореща на всички езици.
Господи, дай ни уши
за нейния вик…
Колизеум
„Схвани духа на времената…”
„Notata”, Пейо Яворов
Вече не мисля – Аз съм Арената.
Сенки измерват пулсът на Времето.
Арки от злато, слънце от кръв,
вик за победа, човеци за стръв.
Колко отдавна всяка игра
почва от сблъсък, венец е Смъртта.
Плачат през маски, заветът е вятър –
кой режисира пионките в Театъра?
В белите нощи изчезва Европа –
в нейния модернистичен вопъл
вяра, изкуство и меч не разбраха
как придойдоха вълните с Аллаха.
В призрачна синя мъгла от въздишки
слиза над София Поета излишен.
Плаче – „Деца, боя се зарад вас!”
Но бездънен е джоба на всяка власт.
Вече не мисля – Аз съм Екрана.
Пръстът ми движи световна омраза.
Пътят до Рим е част от секунда.
Стрелям по всеки противник от скука.
Вече не мисля – Аз съм Робота.
Властвам над интернет корпус от роби.
Чест ли? Семейство, любов, националност?
Приказки в стари, ненужни анали…
Цялата власт – виртуална реалност.
Залез над Лисабон
„Няма друг рай освен изгубения”
Хорхе Луис Борхес
Омарът плаче от витрина екзотична,
страстта напълва чаши с вино,
а палмите кръстосват златни шпаги.
Раняват облаците катедрали,
но Богородица ги гледа стихнала –
толкова безсмъртна, толкова обичана.
Тълпите бързат към брега на Тахо –
под купола на Триумфална арка
стъпките на вековете слизат…
И сякаш времето се преобръща,
морето срича стария си катехизис,
а Магелан се ражда същият –
готов да тръгне към мечтата синя.
И само чайките нехаят в танца си
дали това е Раят на земята,
или просто всеки ден е залъкът,
с който залезът ще ги нахрани..
Орфей
Преддверието на морето
не е бряг от очакване,
нито пък раковини,
смеещи се под стъпалата ми…
Предверието на морето –
сок от слънчев хлад
по ненужната ми рокля,
от вятър обладана,
без страх и без посока.
Студено е,
то не от бриза,
на сол разсипал същността ми.
Студеното е черна дума,
която в гърлото ми слиза
и в миг ще ме удави.
Ликът ми плува по вълните,
не го познавам вече,
все по-навътре в смръщения залез,
отива си абсурда,
че аз изобщо съществувам.
Кръстосан знак
от облака треперещ пада,
не вярвам, Господи,
на обещания за милост,
подишай с мене
морски сюрреализъм…
И ето,
кораб призрачен изниква
(поемата, която не написах),
владетелят на стихове-въжета
душата си обримчва
и изсъхва не от жега…
Залив той не търси
и не се разкайва…
Но някъде сред ада на Безкрая
ще слезе, виждам, нов Орфей
с коси от жажда
и ръце, източени на лира,
да вкуси и да ни разкаже,
под тонове бушуваща тъга,
как се въздига
душа на Евридика.
Гърлото на тишината
Гора, жена и нощ под кървав шатър…
Изливам чаша в гърлото на тишината.
Блестят, димят очите ми на тигър –
пред мене исполински огън се издига.
С изстискан дъх отлитат голи птици,
а пепелните сенки в мрака тичат.
Гнездата посивяват сякаш след умора,
сънува всеки своя непотъващ кораб.
Стена от песен тежка се издига
и свети лист по лист – на клада самодива!
Нощта гори под звезден многошатър,
но аз не бързам да спася душата ѝ.
С отрязани ръце морето е заспало,
тъгата му горчи и дави залеза…
Гора гори и аз през нея тръгвам –
не съм море, не съм и дъжд, ни тътен.
Изгрява слънце – може би е грешка.
Не е велико, но поне е среща…
Анжела Димчева (1963) е родена в София. Тя е поетеса, журналист, литературен критик, редактор. Магистър по българска филология и английски език от Софийския университет „Св. Кл. Охридски”, доктор по наукознание от УниБИТ. Има над 1300 публикации в 30 издания. Автор е на 10 книги: 6 стихосбирки и 4 сборника – „И критиката е любов” (2013, статии, рецензии, интервюта), „Под лазера на критика” (2021, статии, рецензии, есета) и „Игли в съня” (лирични фрагменти, билингва) – две разнородни издания в Украйна (2017) и Германия (2021). Най-новата й стихосбирка „Дубльор за Ада” е билингва издание (български/английски език, 2019). Лауреат на награди за поезия в България, Русия и Италия. Лауреат на „Златно перо” на Съюза на българските журналисти (2016), на Златен медал „М. Ю. Лермонтов” (2014, Москва), Годишната награда на издателство „Български писател” (2020), Награди за журналистика на Столичната библиотека (2017, 2021). Творбите ѝ са преведени и публикувани на руски, немски, английски, полски, италиански, испански, шведски, украински, сръбски, гръцки, арабски, румънски, македонски и турски език. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Асоциацията на софийските писатели и Българския П.Е.Н.-център, където заема поста секретар-ковчежник. Председател на Общество „Димчо Дебелянов” към Националния студентски дом – София, член на УС на Фондация „Българско слово”, постоянен автор на страниците за култура на в. „Труд”. Международен и прессекретар на Съюза на българските писатели. Председател на Българското жури за присъждане на Европейската награда за литература и член на Международното жури, Брюксел – 2021.