Устие
Изворът пощурява от цимбала на капките
подпрян върху смеха на ливадата.
Каквото има, това дава.
Чак в измореното устие
ще замълчи за малко на спокойствие.
Ще напои жадното море.
Всичко ще му даде, да се насити.
Скритата вечност в неговата интимност.
Ще досвири песничката прастара,
едва когато стигне на устието пангара.
Човек… само тази котка на Шрьодингер.
Календарът откъсва онова, което остана вчера.
Когато ми дадете да изсвиря песента сериозна, прастара,
ще ме изпратите с черно – чак там отвъд пангара…
И сложете ми мобилния
зареден.
И звънете ми… докато не се изтощи…
За да ми звъни…
Последната пролука от тъмната
черупка.
Само да звъни…
Човек да не истова изведнъж толкова сам.
Нека още малко не усеща,
че вие сте тук, а той… а той е вече там.
Превод Николай Фенерски
Словашка авторка на поезия и публицистика, има издадени повече от четиридесет книги за деца и възрастни, няколко хиляди публицистични статии, монографии, съавтор е на множество учебници. Творчеството ѝ е отличено с литературни и журналистически награди. Нейни книги са преведени и издадени на различни езици.