Преди дъжда
разказ
Когато Йова ми се обади, за да ми съобщи за инсулта, бях в супермаркета на път към вкъщи. Сутринта, преди да отида за работа, минах през Цвета, която беше оплескана с брашнена каша до лактите и се смееше.
– Човек ще рече, че съм се превърнала в майка ми. Само дето тя цяла нощ месеше козунаци, а аз цяла нощ оцветявам саксии.
На терасата ѝ имаше няколко стари керамични кашпи. Не че за нея имаше особено значение какво точно оцветява, но се почувствах длъжна да ѝ кажа.
– Какво ти пука! Кашпи, саксии – нали все цветя слагам вътре.
Докато се аз опитвах да подредя двете понятия в главата на Цвета, тя се опитваше да подреди готовите си произведения. До пепелника на масата, в купата, в която обикновено ядеше, имаше остатъци от брашно и вода. Беше ги забъркала в блудкаво бяло лепило и беше намазала с него кашпите. Две от тях бяха готови – върху още неизсъхналата лепкава каша, Цвета беше подредила прилежно ситни камъчета чакъл, които беше оцветила. Не си падам по подобни проекти, но трябваше да призная, идеята си я биваше. А и резултатът беше учудващо добър. Не ѝ казах. Чудно нещо е паметта. Не си спомням какво ѝ казах на рождения ѝ ден, когато ѝ подадох орхидеята, въпреки че думите ми я накараха да се разплаче от радост и насила да натика чинията с прегорял кекс в ръцете ми. Не си спомням и какво ѝ казах когато си тръгнах тази сутрин от апартамента ѝ – дали ѝ споменах за срещата с началния учител довечера, или ѝ обещах, че ще ѝ донеса още брашно щом приключа работа. Но ето че помня какво не ѝ казах.
– Двадесет и четири лева и петдесет стотинки.
Жената на касата в магазинаме гледаше с погледа на човек, който е повторил нещо поне два пъти и трудно би намерил търпение за трети. Особено, ако този срещу него мълчи по телефона и гледа някъде над главите на хората от опашката. Подадох ѝ картата си, прибрах всичко в раницата си с една ръка, докато с другата набирах телефонния номер на първата фирма за такси, която ми попадна в Гугъл.
***
С Цвета се запознах случайно. Разбира се, доколкото може да се счита за случайност, ако успееш да се сдържиш да кажеш нещо при вида на жена на средна възраст, коленичила пред блока с цветна палитра и четка в ръце, която рисува по белите камбанки на последните два зюмбюла в градината.
– Какво, за бога, правите?
– Не е ли очевидно? – без да ме поглежда отвърна тя и продължи да цапа с лилаво и червено вече повяхналите цветове на растенията.
– Не мога да ги оставя да си отидат толкова бездушно бели. Като че на погребение, моля ви се. Не. Цветята са цветя, за да са цветни.
– Бялото също е цвят.
– Бялото е точно обратното на цвят, госпожо, точно обратното! – разпали се тя и се обърна към мен. – Бялото е отсъствие на цвят. Що за лишен от смисъл живот трябва да води едно живо същество, ако поне малко не се изцапа.
Не ми се спореше. Жената имаше право, поне доколкото можеше да се вярва на уморената ми от дванадесетчасова смяна в хотела преценка. Седнах на пейката и запалих цигара. След малко тя се изправи, изтупа коленете си от полепналата суха пръст по тях и седна до мен.
– Как се казвате?
– Само един човек съм, драга, говори ми на ти, моля те. Съседи сме в крайна сметка.
– Съжалявам – заоправдавах се аз, без да мога да определя за какво точно съжалявам – за това, че ѝ говоря на Вие или за това, че сме съседи, а досега не бях я заговаряла нито веднъж. – Аз съм Ния.
– Приятно ми е, Ния, аз съм Цвета.
– Знаеш ли, Цвета, напомняш ми малко на шантавата кралица от „Алиса в страната на чудесата“? Сещаш е, онази, която оцветяваше белите рози в червено.
– О, скъпа, ако знаеш колко пъти са ми го казвали.
– Значи не го правиш за пръв път?
– Бога ми, не! Рисувам ги откакто разцъфтяха. Просто след всеки дъжд боята се измива и трябва да започна отначало.
– Прощавай, но това ми звучи като някакво нелогично древногръцко наказание – напълно безсмислено.
– „Ако в стихотворението няма никакъв смисъл, толкова по-добре. Значи няма нужда да се мъчиш да го обясняваш.“
– Моля?
– От „Алиса в страната на чудесата“, не се ли досети? Мислех, че е очевидно – Цвета се засмя за кратко, след това ме погледна и сложи ръката си върху моята. – Смисълът, мила Ния, е прекалено относително понятие. Когато го търсиш, в повечето случаи го изпускаш. Трябва да се оставиш сам да те намери.
***
– Как е майка ти?
Йова беше седнала на края на една пейка в двора на спешното и отчаяно се опитваше да запали цигара с някаква бяла фирмена запалка. Отчаяно, защото единственото, което постигаше, беше да изпълва пространството около себе си с ритмично безрезултатно пукане и тихи псувни, които изпускаше на също толкова ритмични въздишки. Накрая се отказа, дръпна незапалената цигара от устата си и я пусна на земята.
– Не знам – отговори ми накрая. – Приеха я преди малко, но казаха да изчакам. Представяш ли си, аз дойдох за четири минути от центъра, обясни ми как на линейката ѝ отне петнадесет.
– Главната улица е затворена за ремонт, може би затова…
– А може би трябваше да отиде на преглед, когато ѝ казах, а не да чака животът ѝ да зависи от качеството на градския водопровод!
Йова си пое дълбоко въздух, задържа го за няколко секунди и издиша. Бях я виждала да прави същото, когато с Цвета спореха за нещо. Обикновено сутрин, преди Йова да тръгне за работа, ги чувах през отворения прозорец на терасата. Цвета, въоръжена с пластмасова лейка и зелена памучна кърпа на рамо, поливаше саксиите си, докато Йова пиеше кафе на масата до нея и търпеливо чакаше да остане сама. Всеки ден водата в лейката беше в различен цвят, според настроението на Цвета. Слагаше боя за храна в нея, която купуваше от хранителния магазин до входа на блока. Прецизно, сякаш да не ги разбуди, Цвета поливаше в жълтъченожълто, малиновочервено, тюркоазено или лилаво корените на растенията. Въпреки старанието си обаче, се случваше някоя от саксиите ѝ да прелее. Тогава водата започваше да се стича неудържимо на цветни струйки по перваза, а от стиснатите устни на Цвета се изплъзваше едно тихо „Еее“, което неизбежно изваждаше дъщеря ѝ от равновесие. Цвета дръпваше кърпата от рамото си и започваше да попива с нея водата, а Йова раздразнено се опитваше да не я забелязва като вдишваше и издишваше на дълбоки глътки аромата на мокра почва от саксиите. Така си представях отношенията помежду им. Майка и дъщеря, които живееха заедно между две въздишки и търпеливо деляха синкавото пространство на терасата в шест сутринта.
– Искаш ли да влезем?
Йова не ми отговори. Прибра запалката в чантата си, стана и двете тръгнахме към входа на болницата. Когато влязохме вътре, една от сестрите тръгна към нас.
– Вие ли сте за жената с инсулта?
– За Цвета Лалева, да – отвърна Йова и неволно стисна ръката ми.
– Елате с мен.
Двете тръгнахме по стълбите след сестрата. Когато стигнахме до болничната стая, тя се обърна и пое ръката на Йова от мен.
– Сега само близките. За Вас посещенията са през седмицата от 2 до 4.
След това влезе вътре и дръпна Йова след себе си.
***
– Противоречиво нещо са сватбите – Цвета прехвърляше в устата си последната хапка от сватбената торта и се опитваше да намести стола така, че остане в сянка от залязващото слънце.
– Беше приказна – упорито не ѝ обръщах внимание аз. – Юлия изглеждаше прелестно.
– Какво? О, да, разбира се. Като възпитание никаква я няма, но откъм гол гръб го докара днес. Добре че беше майка ѝ да ни покани. Седемнадесет години откакто живеят в нашия блок и един път не се сети да поздрави.
– За бога, Цвета, не можеш ли поне за малко да се зарадваш! – започваше сериозно да ми писва от лошото ѝ настроение, което се увеличаваше правопропорционално с отоците на краката ѝ.
– Не съм виновна аз – продължаваше тя, докато остъргваше остатъците от крем от чинията си. – Сватбите са виновни. Поначало идеята за брак ми се струва безумна, но сватбите са върха на безочието. Бяла торта, бял крем, бяла рокля, бели калии… Погледни това място. Като че ги е страх да празнуват. И друго – не ти ли се струва лицемерно от страна на булката да носи бяло в днешно време. Не че ми е работа, но за какъв дявол ти е традиция, която не отговаря на истината… ако ме разбираш. Аз затова….
– Ти затова какво?
–…
– Говори по-силно, нищичко не разбрах !
– Изцапах роклята ѝ с боровинков сок.
– Какво си направила?
– Съвсем малко и е само в края. Колкото да не започнат съвместния си живот с лъжа. А и след малко сигурно ще завали и ще го отмие, никой няма да забележи. Иначе що за безинтересен живот им предстои.
Не можех да повярвам. Всъщност какви ги говоря, можех. Минута по-късно майката на булката притича покрай нас с дамската си чанта на рамо, от която се подаваше капачката на бутилка с белина. Погледнах с укор към Цвета, която ми се усмихна и посегна към порцелановата чиния пред мен.
– Ще го ядеш ли това?
***
Влязох в болничната стая. Йова седеше до леглото на майка си с гръб към вратата и не ме чу. В стаята имаше още две жени, които спяха, затова влязох тихо. Цвета също спеше. Или поне изглеждаше така, сякаш спи. Седмица след инсулта все още не можеше да се събуди. Последния път, когато дойдох да постоя до нея, устата ѝ беше леко отворена, заради което небцето и езикът ѝ бяха побелели от афти. Попитах дали не мога да ѝ дам вода, но сестрата, същата, която ни посрещна първия ден, поклати глава. Не можела да преглъща, затова от време на време ѝ капели по малко с пипета. Направих няколко крачки и стигнах до края на леглото. Чак тогава Йова ме забеляза и се обърна стреснато към мен. Не можех да разбера обърканото ѝ изражение, докато не видях четката. На болничния шкаф до нея имаше наредени пластмасови чашки с цветна вода. Розова, зелена, синя, червена, жълта… Йова беше разтворила последните бои от шкафа на майка си и прецизно, без да нарушава съня ѝ, рисуваше по езика ѝ. Цветните капки попиваха между грапавините на афтите ѝ и ги оцветяваха, докато Йова разбъркваше с четката следващия цвят и вглъбено търсеше да запълни с него някое останало бяло петно. Когато ме видя, остави четката, изправи се и ме прегърна.
– Сигурно ме мислиш за луда – каза сякаш на себе си и ме пусна. След това си пое дълбоко въздух, изчака малко и тихо го изпусна. Не от раздразнение. Не от страх или мъка, а от някакво друго, собствено чувство на убеждение за цел и отговорност към цветовете на майка си. Същото чувство, което я накара след това да седне и да хване четката отново.
Час по-късно, на връщане от болницата, телефонът ми звънна. Докато слушах Йова, която се опитваше да си спомни името на погребалата агенция, усетих по челото си първите студени капки пролетен дъжд и неусетно се усмихнах.
– Ния, слушаш ли ме изобщо?
– Извинявай, Йова – засрамих се, че не съм чула какво ме пита – Заради дъжда е. Моля те, започни отначало.
Родена на 2 октомври 1991г. в гр. Велико Търново. Завършва Английска филология и магистратура Транслатология с английски език във Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Нейни стихотворения и разкази могат да бъдат прочетени във вестник „Литературен глас“, списание „Й“, списание „Съвременник“, на интернет страницата на Бургаска писателска общност и др. Данила е носител на отличия от различни литературни конкурси в страната. През 2023 г. става стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ за Созополските семинари по творческо писане. Данила Райчева е автор на сборника с разкази „Една и съща жена“ (2023, изд. „Ерго“), отличен на Националния конкурс „Южна пролет“ със съпътстваща награда в раздел „Проза“.