ВРАТИ КЪМ ЛЯТОТО
(Откъс)
Защо аз се оказах този избран герой, който трябваше да стъпва тихо по лабилните просеки на чужди съдби, в които сякаш липсваха окончания? Аз ли трябваше да износя и да понеса всички тези безсъници и лутания, да бъда зрител на лунатичните партита всяка вечер в онази потайна и висока градина, която понякога криеше дълбоко в себе си самота, полусънни състояния и ступори, причинени от скука и презадоволеност? Може би трябва да ръзгърна онова далечно ветрило, да открия отново онзи покров, под който навярно все още се таят двуличието или предателството, за което нямах нужните сетива през онези следобеди; или би било по-добре да спра и да се откажа, да тръгна в друга посока, малко по-наляво или доста повече надясно, за да изтрия или тотално залича онези рани, онези неделни ангели, които шептяха други думи, подобия на думи, разпятия от обещания в малагата на някакво сомнамбулно безветрие, когато тръгвах, когато се прибирах или по-скоро – когато гниех – заточен и сам около солената вода. С големи надежди под някакво безкрайно синьо небе, с малки движения над другия хоризонт, който не ми обещаваше нищо; близо до лисабонските ми сънища, галени от воалите на юга, далече от другите плажове на сътворението, където се мяркаха антични богини; в някакъв унес или може би патос, изхвърлен и ненужен, имах само двете си силни ръце, които един ден и те щяха да ме предадат…
Защо е нужно да погубвам времето си, вторачен в онези блуждаещи и летливи моменти, когато населявахме една химерична райска градина, обвеяна с полусънни състояния, неврози и страхове? Дали някога всичко това е било истина или аз все още отдавам тези междинни състояния на изостреното ми въображение, причинено от екзистенциални провали и лутания из лабиринтите на диви и непонятни ми онтологии? И ако се опитам да възвърна онези блажени дни, потънали в маранята на някаква райска selva, дали няма да пренавия или още повече усуча онези високи небеса и другите ниски кейове, населявани от персонажи, които все още правят сънищата ни неспокойни? Помня тези дълбоки юлски дни, сладката вода, която се вливаше в солената, евтините пластмасови разпятия на Христос, сънените гледачки, които ме застигаха и ме предупреждаваха да спра “ до тук“, да спра “ до там“, но аз не спирах нито „дотук“, нито „дотам“ и продължавах – леко трескав – да търся онези ултрамаринени утрини, които само Broch би могъл да опише, из лисабонските улици в моите фантазии, в дълбоките южни арлски енории, много наивен.
Трябва ли да пиша за онези небесни мансарди, които плуваха из облаците, населени с много младост и сила, по-малко отчаяние и тъга, по време на моите безметежни скитания из плажните ивици на сътворението? Трябва ли отново да възвръщам времето за онази красива Белла, чиито пръсти все още усещам около шията си или ровещи в пристъп на френетизъм из косата ми? Или за онзи Арман, който ми преотстъпваше елегантните си сака, ризи и вратовръзки, за да впечатлявам красиви момичетата? За всички онези тленни моменти, когато стояхме и тримата потънали в някакво блажено безвремие срещу морето в ранните утрини и мечтаехме да заминем за Мароко, Алжир или Бразилия, която Жубим описва; за мириса от крем за бръснене, за скъпарските ресторанти, които посещавахме из доковете, обгърнати в митове за контрабандни стоки или каюти, в които местни куртизанки даряваха с любов полупияни моряци; за онова кристално и ултрамаринено дъно на морето, което винаги лекуваше аркадите ми, причинени от любовни лъжи. Бяхме много дръзки и неразумни, Небесно отче, вярвахме в някакъв свой отвъден свят, направен само за нас около красивите италиански къщи до пристанището, по чиите балкони растяха жасмини и ириси, а в дълбоките следобеди сънени и скучаещи светици бяха потънали в сън, изтичащ като разпилени мъниста из онези хладни ленени чаршафи, върху които за първи път трябваше да си платя за любов. Бях сам и свободен, много глупав, и можех да преплувам цялата онтология на морето в онези невинни вечери, инкрустирани със захарни коронки, с мирис на хмел и малц, бих могъл да го опиша така: това бе средиземноморската пневма на Broch.
Трябва ли да разказвам за онова дълбоко лято, в което бяхме doente de amor, преследвани от някакво силно и натежало слънце из Lisbon?
Или за онази morena, която рано сутрин из квартирите до плажа ме наричаше Baby Budd, много млади и наивни в своя ante lapsum.
Онази Магдалина, с която скитах привечер около кейовете, а летливи vidente тълкуваха бъдещето ни по ръцете и мълвяха пагански gospels, защото не виждали, че краят ни ще завърши на хубаво.
За онази порцеланова deipara с Младенеца, която вечер ни гледаше благо, когато се любехме и ни наричаше в сините ни сънища малки грешници, за които не били нужни никакви покаяния.
Нека говоря за онзи друг живот, за който казват, че съществувал освен този; за сребърните фонтани по площадите и за ангелите на Fra Angelico;
за онзи любовен мирис на DIOR, който е попил в ръкавите и яките на ризите ми на GAGLIARDI и за красивите саламандри по глезените й, които вечер целувах;
за онази ледена cerveza, която пиехме потни и жадни и мечтаехме за вечни лета и хамаци из Faro или Alentejo;
За онзи вкус на gelado с гриляж от кестени, Магдалина, който обирах с върха на езика си, а ти се впечатляваше на масивната тока на колана ми със стилизирана котва и вкарваше пръсти зад нея;
В някакво безвремие, скъсано мънисто от combolon-и в нашите ултрамаринени празници, където никой не ни познаваше, нито разбираше…
Писател и журналист. Автор е на книгите: “Междинните състояния на Грегор К.” (роман, 2005), “Пътешествие до края на Бургас” (разкази, 2006), “Другият живот на Бианка К.” (роман, 2007), “Amour. Истории в синьо” (разкази, импресии, 2017), “Докери. Врати към лятото” (фрагменти, 2021). „Магдалина / роман, 2024/. Изследва експерименталния тип литература. Интересува се от хибридни, мултидисциплинарни жанрове.