Безкрайни епилози
Откъс от роман
Четвърта глава
Директорът се движеше винаги напет, но всъщност беше доста страхлив (той се определяше като внимателен) и неадекватен (зад всяко негово грешно решение стоеше тайна мисия, която не споделяше с нас, защото ни нямаше доверие). На бюрото му имаше компютър, но не умееше да прави нищо с него и при силно намалена светлина (да не би да се види нещо) редеше пасианси. Аз обаче имах набито око за тия неща и така, ден след ден, наблюдавайки подреждането, се убедих, че и с пасиансите много не го бива, понякога влачеше един цял следобед. Когато сменяхме компютрите с по-нови версии, той не пожела да сменим неговия, тъй като още не беше изучил старата версия на Уиндоус 10 и му се струваше, че при версия 11 няма да успее да стартира пасианса или пък изобщо, не дай си боже, да нямаше пасианс. По стените в кабинета си беше закачил рисунки на деца, които му бяха подарък, и на повечето пишеше: Най-добрият директор, Директорът е пич, Ти си номер едно!, и подобни, децата като цяло обичат загубеняците, особено ако са на преклонна възраст, изпитваха умиление. Също така беше изложил на показ всички чаши и гипсови сертификати с надписи: Най-добрият шеф, Шеф номер 1, и всякаква друга чалга в подаръчната индустрия. Виждаше се, че се чувства прекрасно в кожата на директор, че е роден за това, и околните също нямаха никакво съмнение, че той заслужава да обитава, ако не до смъртта си, то поне до пенсия този кабинет. Откакто училищата минаха на собствени бюджети, нашето беше просто едно предприятие, което не фалираше, което означава, че той като ръководител все някак си се справяше. Някой си Уорън Бъфет е казал, че съществуват бизнеси, които могат да бъдат управлявани от идиоти, и накрая става точно така.
Пред Директора винаги имаше чаша с кафе – първото му сутрешно кафе, което ближеше цял ден, винаги имаше още малко в чашата и не позволяваше на секретарката да отсервира. Става дума за късо кафе, от тези, дето учителките докъм 16.00 ч. следобед го водеха по консумация с 6:1.
Седнахме в кабинета му и той веднага свали очилата си и започна да ги търка внимателно с кърпичка. Правеше това през цялото време, докато говори с хора, смятам, че при нормален осемчасов работен ден той търкаше не по-малко от четири часа очилата си. Мога да кажа, че постави въпроса, който го вълнуваше, без заобиколки:
– Наближава завършването на годината. Ще трябва да ми помогнеш с речта – каза той, без никаква нотка в гласа, нито молеше, нито заповядваше, това беше просто констатация, че сам не може да напише никаква реч.
– Добре, има три месеца, ще я напиша, ще ви дам за корекции, после ще дооправим и така… – казах с бодър тон. Всички му говорехме на „Вие“, а той на нас – на „ти“.
– Няколко души идват само да слухтят, да хванат някоя погрешна дума, израз и да ме разнасят из града. Освен това съм сигурен, че пазят някъде старите ми речи и сравняват – да не говоря едно и също всяка година.
– Никога не бих написал нещо, което вече съм писал – му казах.
– Знам, знам – каза той. – Обясни в речта разликата между ценности на нравите и ценности като бижута и други подобни. Речта трябва да е дълга, но не прекалено, и кратка, но не прекалено. Тя трябва да е умерена. Също да не противопоставя никого, да има цитати, но не прекалено, да кажем, на страница по един цитат. Т.е. ако цялата реч е три страници, може да има от три до четири цитата, като е добре единият да е в началото или в края, може да е заключителното изречение – ти избери. Цитирай с паузи, цитатите ще прочитам с друг глас, не този, с който съм чел речта, а с този, с който си представям, че би произнесъл собствените си цитат самият автор.
Тук за малко да прихна, тъй като той не познаваше нито един автор, камо ли да си представи как четат текстовете си. Продължаваше с монотонен тон да ме навигира:
– Сложността на речта да е умерена, разбира се, не искаме простовата реч, нищо че ще има и родители, не искам да обидя никого, нали, но все пак те са там да видят децата си, не да слушат речта ни, тъй че няма да схванат и една трета от това, което им казвам, всеки ще гледа собственото си дете чудо. И все пак някакви гръмки неща трябва да влязат и в родителските уши, защото после ще запишат тук второто си дете, някои – третото, и така… Важно е.
Бях извадил тефтер и уж записвах съветите, за да не ме досмешее, гледах надолу в листа и дращех.
– Никаква политика, не сега, особено преди избори ще ни обезглавят. Догодина вече в речта на 15 септември можем нещо завоалирано да сложим, но ще видим сега кой ще спечели и така ще решим…
– Разбрано.
– Постарай се, моля те, заключителната реч на Пета руска гимназия беше зашеметяваща.
Всички училища качваха заключителните си речи в училищните сайтове, някои медии препубликухава рeчите, ако на завършването гостуваше някой писател или политик, който пламенно четеше текстовете. Много рядко публикуваха реч на директор на училище, освен ако не беше нещо изключително. Нещо, което се очакваше от мен сега – да напиша тази изключителна реч, която да се завърти из социалните мрежи и да остане за поколенията.
– И да, пред строя ще получиш благодарности от мен, само да мине всичко, защото доста се притеснявам и имам някакви схващания в сърдечната област, дано съм добре.
Той млъкна и аз не зададох въпрос, защото бях чул достатъчно. Разговорът ни беше приключил, кимнахме си и аз излязох.
Изпитвах хем вълнение от приключването, хем нещо ме скова.
Истината е, че това, което усетих на последния 15 септември в двора на училището по време на училищната празнична програма, бе същото като онова, което усетих в двора на училището, когато бях на седем и отивах в първи клас. Ужас. Ужасът, че идва нов етап в живота ми, вероятно крайно неприятен, като съдех по ехидните физиономии на учителите, грозната сграда и притесненото лице на мама. Ужасът сега вероятно бе породен от това, че това бе последната ми учебна година като преподавател в клас, и оттук нататък щях да се рея без посока. Нов етап идваше, неясен и нежелан, но неизбежен.
Деница Дилова е родена на 14.07.1973 г. в Червен Бряг. Омъжена е и има две дъщери. Живее в Разград. Заниманията ѝ като журналист и писател започват като автор в списание “Експрес”, а от края на 2006 г. до 2015 г. година е директор на в. “Лудогорски вестник”, по-късно работи и като пиар. Автор е на статии в различни печатни издания и на два сборника с разкази “Тънкости на приготвянето” и “Перфектна колода”. През 2014 г. става победител в първия анонимен конкурс за Нов български роман на издателство Сиела с ръкописа “Непорочна практика”. Романът излиза след редакция със заглавие “Дневният живот на нощните пеперуди”, две години по-късно е издаден и вторият роман на писателката със заглавие “Безумецът от Таро”.