Иванка Топалова-Топарева е родена в с. Стрелец, Великотърновска област. Завършва “Геология и проучване на рудни полезни изкопаеми” в Санкт Петербург и “Математика” в СУ “Св. Климент Охридски”.
Работила е като геолог по проучване на руди в Странджа и като ръководител на звено за търсене, картиране, оценка и прогнози на полезни изкопаеми.
Пише от младежките си години. Нейни стихотворения се печатат в периодични издания, антологии и сборници. Автор е на книгите: “Тайните на Гея” (2000), “С жизнью на одной скамье” (2011), “Бунтът на минутата” (2011), “ С дъх на море“ (2014) “Симфония на душата” (2015), „Буря иль соната“ (2020), „Когато птиците пеят“ (2020) и „Обичай ме, море! (2021).
Живее в гр. Бургас.
Членува в Бургаска писателска общност.
Все още
В мене живее малко момиче,
то сутрин и вечер по брега тича.
Все още реди си пясъчни кули,
все още в плен е на разни заблуди.
Черупки от миди по плажа събира,
че вече е есен – то не разбира.
Че времето бързо живота изпива,
в дълбоката вечност дълбоко го скрива.
То живо е, лудо и даже чевръсто,
към свойта голгота понесло е кръста
по пътя последен, към дългата зима,
където любови няма да има.
Тук всяка черупка е вчерашна мида
и тук, до морето, животът доприда
последните дни на последното лято.
Сълзите ми капят: там някъде някой…
Там някъде някой
все още ме чака…
Стихотворението е от сборника на Иванка Тополова Обичай ме, море!, издаден от Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“ – Шумен.
Това стихотворение и някои други от същата книга аз бих определила като резонансна поезия.
Според физиката резонанс е способността на едно тяло да трепти и да звучи под влияние на друго тяло.
Ето това се случва с мен, когато го чета и препрочитам. Вълнувам се, все едно го виждам за първи път. А освен това аз съм редактор на последните две книги на Иванка Тополова, в които то присъства. Защо не претръпвам?
Имам обяснение.
Защото тези стихове са минали през душата (извинявам се за клишето). Да, минали са през душата, но на чувстващ, знаещ и мислещ човек, който е наясно с понятия като вечност и мимолетност.
Голяма част от стихотворенията в Обичай ме, море! е посветена на синята стихия, на морето край Бургас, което с Христо Фотев чест дели и слава, а Тони Димитрова „Ах, морето…“ пее.
Иванка Тополова е влюбена в морето и трепетно му разкрива чувствата си. За нея то е събеседник, изповедник, пазител на тайни. В трудни минути, когато се окаже пред съдбовен проблем, тя вижда съветника в него и му се доверява:
С пяна и бисер се мия в морето
и ставам пречистена, с поглед пробуден,
и тъй ми се иска да докосна небето,
света преоткрила пенлив, изумруден. (Живот – море)
В света на авторката контрапунктът море – небе не служи за противопоставяне когато се къдри и въси небето, / когато в душата завихри се буря. Напротив, тя хармонизира отношението си към него и така прави Божието творение море – небе неделимо, за да го превърне в градивен елемент на своята духовна същност.
Из рецензията на Калина Тельянова за книгата „Обичай ме, море!