Да създаваш възможни светове
Понятието за възможни светове като схващане за света влиза в оборота на философската рефлексия в края на епохата, дала начало на Просвещението. За негови точни дата и място на раждане се приема трактатът „Теодицея. Опити върху Добротата на Бог, Свободата на човеците и Произхода на Злото“ от 1710 г. на Готфрид Вилхелм Лайбниц, издаден в Амстердам на френски език (Essais de Théodicée sur la Bonté de Dieu, la Liberté de l’Homme, et l’Origine du Mal). В това съчинение Лайбниц изковава и думата „теодицея“. Съществуването и възможността за съществуване на светове е поместено вътре в разумното разбиране за Бог и Божието творение, за човешката длъжност да се живее по „правилата“, разумни и добротворни по природата си, както за свободата му да ги престъпва по свой избор, като греши, което обяснява откъде идва злото в света, създаден от Божието добротворство.
Безспорно идеята съвършеното начало на светостроенето (както тавтологичното аргументиране, че светът е най-добрият, защото е сътворен от най-добрия) има много по-дълго историческо родословие. (Върховното) знание за „вечния образец“ предава още Платоновият диалог „Тимей“: „Ако наистина този Свят е красив и демиургът му е добър, явно е, че той е гледал към вечния образец. […] А на всеки е ясно, че е гледал към вечния образец: понеже Светът е най-красивото от всичко сътворено и демиургът е най-добрият от причините“. Познато е било това съчинение и новоизкованите му понятия за оня елит от ерудити сред съвременниците му, които отвъд преходната слава и войните от началото на XVIII в. вникват и обличат в думи знанието за Божия промисъл, който движи човешкото общество и природата от зората на човешката цивилизация до днешния ден.
В трактата на Лайбниц старогръцките митове и аналите на римляните са примери, редом с тези на хурони, ирокези и галиби от новооткрития и вече обсебен от европейците американски материк. Светът – „най-добрият“ от възможните, реалният свят – е мислен през идеални представи, но в конструирането му се вливат и знания за реалния исторически свят. Изявителното му наклонение се опитва да ни убеди в наличността на тези представи, но модалността му не е тази на действитлното, но на желаното (оптатива) и на предписаното (императива) – на изискваната необходимост. В този пред-просвещенски свят няма случки и история – има явяване на Божието сътворение и ред, и доказателство, че Божият град, който съдържа всички творения, е най-съвършеното състояние. Във вселената има несравнимо повече добро от злото. Мислителите на барока, изтръгващи своята жажда за познание от причудливите построения на дълбоката тайна на вековечното знание, дирещи просветление сред разрухата на религиозните войни и пищно-строгия церемониал на дворцовите съвети, виждат в книгата на Лайбниц послание за онова, което (трябва да) крепи света. В него като в ритуална павана се нареждат фигурите на Необходимостта, Невъзможността, мисленето.
Краят на XVII и началото на XVIII в. вижда появата на много повествования за въображаеми или претендиращи за истинност пътешествия; подобно на модерната научната фантастика също има разкази за междупланетни пътешествия, които са като своеобразни „мисловни експерименти“ и в които се пресичат фикция, симулация и хипотеза. Такава е книгата Entretiens à la pluralité des mondes, 1686 от Фонтьонел (Bernard le Bovier de Fontenelle), избран скоро след излизането ѝ за член на Френската академия (1691). В шест галантни беседи е представена в научно-популярна форма „новата астрономия“, която идва с Коперниковия обрат. Основно място обаче е посветено на световете, които съществуват на другите планети от Слънчевата система, като разказвачът доказва, че звездите са подобни на Слънцето и около всяка има обитавани планети.
„Любима“ дестинация за пътешествия към други светове и среща с техните обитатели е Луната. За лунарния свят разказват епископът Франсис Годуин с книгата „Човекът на Луната“ (The Man on the Moone) – вероятно съставена в края на 1620-те и публикувана след смъртта на автора през 1638 г., епископът Джон Уилкинс, „Откритието на свят на Луната“ (The Discovery of a World in the Moone, 1638), астрономът Йохан Кеплер в издадената след смъртта му „Сънят“ (Somnium, 1734). Книгата на Кеплер, както по-късно Беседите на Фонтьонел, има за цел да популяризира хелиоцентричната космогония. Завършеният модел на лунните пътешествия провокира и създаването на пародийни отговори, каквито не закъсняват: Сирано дьо Бержерак строи преднамерено нелепи светове в издадената след смъртта му „Другият свят, или държавите и империите на Луната“ (L’Autre monde: ou les états et les empires de la Lune, 1657), както и в „Държавите и империите на Слънцето (Les états et les empires du Soleil, 1660).
През XVIII в. царство на луната е изфабрикувано в либретото на Карло Голдони за операта буфа Il mondo della luna, за да бъде омаян самодоволният любител на астрономията, така че зад гърба му да се сключат три щастливи любовни съюза. Между 1750 и 1791 г. по това либрето създават твои творби шестима композитори: Балдасаре Галупи, португалците Педро Авундану и Маркуш Португал, Джовани Паизиело, Дженаро Астарита и Йозеф Хайдн.
През епохата продължават морските експедиции за откриване на нови земи. В повествованията за въображаеми светове мотивите за научните открития се оказват преплетени с далечното мореплаване – на връщане от новоколониализираните земи в Югоизточна Азия, наречени „Източните Индии“, където е натрупал богатство, Гонсалес, пътешественикът на Годуин, открива на о. Света Елена диви лебеди/гъски, които ще го отнесат до Луната.
Пътешествията до новооткрити земи пораждат особен тип полуфикционални-полупътеписни много търсени книги. Екзотиката трайно се настанява във въображението и можем да видим какви небивалици поражда по запазената опера-балет „Галантните Индии“ на съвременника Жан-Филип Рамо. Волтер също взема за главен герой на своята новела „Наивника“ хурон и праща своя герой Кандид в Елдорадо – не само приказно богата, но и разумно управлявана и щастлива държава.
Толкова крехка и толкова властна с ерудицията си е „Теодицеята“ на Лайбниц, че за гъвкавите либертински умове на същия XVIII век като Волтеровия тя е удобен прицел. Впрочем, трактатът, роден от полемика с един от съвременните църковни мислители, скоро влиза в полемики и с други ерудити. Градената с упоритост и неоспорими доказателства пирамида на най-добрия от световете става смехотворна купчина думи в детска игра, безсилна пред нагледността на фактите от историческото битие и случващото се в този очакван да е изтъкан от промисъл свят, раздиран от войни и разлюляван от земетресения.
Век преди „Теодицея“ – към 1605 г. на латински е публикувана книгата „Другият свят e същият като този“ (Mundus Alter et Idem) от Джоузеф Хал (Joseph Hall), определяна като първата сатирична дистопия. Според сюжетната рамка се разказва за плаване на кораба „Фантазия“ в Южните морета, където попадат в различни земи, под които се описва съвременен Лондон и религиозните противници. Пътуването из непознатите Южни морета, за които се създава също митът за неведом континент – Terra Australis – и това из небесните селения се споява в един образ, колкото противоположни те да са пространствено по оста горе – долу. Книгата на Джоузеф Хал за Mundus Alter et Idem от 1605 г. е преведена от латински на английски през 1608-1609 г. със заглавие A Discovery of a New World or a Description of South Indies („Откритие на нов свят, или описание на Южните Индии“).
Няколко години след „Теодицеята“ – през 1726 г. е публикувано друго едно такова пътуване из Южните морета – „Пътешествията на Гъливер“ от Джонатан Суифт, който населява въображаемите острови в Южния и Източния Тихи океан с гротескни образи на човешкия свят. Философската рефлексия за Божия свят намира в литературата сатиричните си опровержения. Обсъжданата сред ерудитите конструкция на оправданието на този свят и Божията доброта, философската обоснованост на най-добрия от световете се обезмисля с всяка стъпка на Волтеровия Кандид, героя от едноименната философска новела от 1759 г. Той ще изгуби и последната скъпоценност, с която се е сдобил от утопичното Елдорадо. Добрият свят, който е даден на човека и който може да бъде изграден, заема точно оразмереното пространство на една градина, която става добро с търпеливия му ежедневен труд, както му показва един добродушен старец от Цариград – не от Амстердам.
Философската новела е конструирана като движение на персонажа из въобразени, но представени като реално съществуващи светове. За разлика от строгата геометрия на пирамидата на световете (или от аритметическата изрядност на разбирането за света) при Лайбниц, Волтер сменя един свят с друг, всеки път удивен и откриващ нови въплъщения на възможното, прикрито като небивалицата, – всеки път без реално продължение и завършек. В „Микромегас“ с едрите крачки на въображаемия обитател на Сириус и дванайсет пъти по-дребния, но невидим с гигантските си размери за човеците жител на Юпитер, героите обхождат различни планетарни – и социални светове. В „Кандид“ понятието за „най-добрия свят“ е сдвоено с контратезата си за „най-злощастния свят“ на настоящето – на актуалния свят. Но тези възможни светове, в които трябва да се разиграе двубоят с готовите философски оптимистични версии за света, както с авторитета на баналните стереотипи за „достатъчното основание“, са за Волтер повод да подеме наново саркастичното изобличение на отвратителната жестокост на войните. С наслада той предрешва съвременните европейски нации с несъществуващите на политическата карта, но оцелели в историческите хроники: „грозното племе на българите“ става заместващ етноним за съседите германци, както аварите – за французите.
Всевъзможни исторически предания, както всяко географско откритие могат да се превърнат в разказ и пример за поука, както показват гномическата литература или философската новелистика. Както и че най-сигурният начин една абстрактна идея да се окаже смешна, е като се вземе за двигател на сюжетното развитие. Всеки епизод, който пренася в поредната версия на света, на нова сметка съизмерва идеалните очаквания и идеи или нелепите стереотипи и представи, които движат оценките, с още по-нелепите, но жестоки и отпечатващи се върху човешкото тяло посегателства на реалните социални условия и нрави.
В сюжета на философската новела възможните светове са преведени от концептуален в авантюрно-приключенски жанров код, от рефлексията в случването, в друга реторическа конструкция, където също не става дума за реалността, а за привеждането на аргументи към тезата за отхвърлянето на абсолюта на единствения най-добър свят, който човеците обитават и познават, – но не и да дадат алтернатива на вярата в Божието милосърдие и промисъл да твори добро. Да осмеят – и отменят – питането как може да е сътворил Бог зло – и да предложат утопичното „обработване на градината си“: идеализирана пасторална картина на човешкото трудолюбие и светоизграждане в ограничено обозримо пространство (или на скуката?).
На нова сметка понятието за възможни светове влиза в хуманитаристиката на ХХ век в привидно обозримото пространство на езика, въведено през логиката на аналитичната философия. Задачата му е да запълни теоретичната картина, която задава модалната семантика, и да впише в нея безкритичното и безпроблемно допускане в речевите изяви на несъществуващи обекти и събития. Теоретичният разум се опитва да намести в речта до наличното, фактуалното и това, което е възможно да се изрече. Крайният изход в историята на понятието възможен свят е или да се генерализира като вътрешно присъща човешка универсална културна практика, различна и неочаквана при всяка реализация (а с това неподлежаща на формализиране и изчерпване, нито на теоретично концептуализиране), или да се фокусира върху определени прояви на речта и човешкото творчество, да бъде оперативно ефективна за анализ на художествен текст – устен или писмен, но и на разнообразни визуални и интерактивни форми. „Светонаправата“ е универсално свойство на ума, убеден е Нелсън Гудман.
Без да поставят на разглеждане когнитивни, а още по-малко етични въпроси, в това се опитват да ни убедят и медиите. Видеорепортажите показаха и на невярващите в реалността на възможните светове, че „автентично“ се създават светове. Че похватите на въображението и естетическото творчество са онова, което заменя реалното възприятие и разбиране. Че въоръжен с технологиите умът създава световете си, които ще тиражира чрез медиите си. Място за сюжетите за Гъливеровските пътешествия или за жителите на Луната не е останало, нито за сатирата или за опера буфа. Колкото суров е станал умът към фикционалните небивалици, толкова доверчиво попива измислените светове на пропагандата и дезинформацията, стига да пасват на убежденията му за по-добрата версия на свят. Ала не в своя свят живее умът, възможният свят съществува в рамките на реалното историческо време, на „най-добрия свят“, както го нарича Лайбниц в своята „Теодицея“.
Мая Горчева е родена през 1968 г. Завършва специалност “Българска филология” в СУ “Св. Климент Охридски”, а през 2003 г. защитава докторска теза върху цитатността в българската проза от 30-те години на XX век. Автор е на монографиите “Между текста и цитата” (2004), “За българската проза от 30-те” (2005), “Иконите спят” от Гео Милев: превъплъщенията на модерната душа” (2006), “Как се прави авангард: литературните проекти на Гео Милев от “Лира”/”Изкуство” до “Везни” (2008), “По стародавни мотиви. Следите на народната песен в модерната българска литература” (2013) и “Деликатните настроенияна Борис Априлов” (2013). Участва в проекти за превод. Преподава История на новата българска литература във Филиала на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” в гр. Кърджали.