Възхвала на далечността (1948)
В извора на очите ти
живеят мрежите на рибарите от езерото на лудостта.
В извора на очите ти
морето изпълнява своето обещание.
Тук хвърлям,
сърцето, което пребивава сред хората,
дрехите си и блясъка на една клетва:
По-черен в черното, по-гол съм.
Едва в отстъпничеството съм верен.
Аз съм ти, когато съм себе си.
В извора на очите ти
се нося и мечтая за обир.
Мрежата улавя друга мрежа:
разделяме се прегърнати.
В извора на очите ти
обесеният удушва въжето.
Светлината в огледалото
Светлината в огледалото, тиха,
и определена за часа, който ще ни дари със сън,
изразходва нощта, която изпълни очите ти.
Забулената игра на есента се задържа много дълго,
и необичайно, при теб и твоята сълза.
Докато огледалото ти не увисне, изпълнено със звезди.
***
В реките северно от бъдещето
хвърлих мрежата, която ти
колебливо затискаш
с от камък изписани
сенки
Годините от теб към мен (1948)
Отново се накъдря косата ти, когато плача. Със синьото на очите си
подреждаш масата на нашата любов: легло между лято и есен.
Пием това, което някой е сварил, който не съм нито аз, нито си ти, нито е трети:
сърбаме едно Празно и Последно.
Следим се в огледалата на дълбокото езеро и си подаваме по-бързо ястията:
нощта е нощ, тя започва със сутринта,
и ме полага до теб.
Превод от немски: Емануил А. Видински
Емануил А. Видински (1978) дебютира през 2005 година със сборника разкази „Картографии на бягството“ (Стигмати), следват романът „Места за дишане“ (Алтера, 2008), стихосбирката „Par Avion“ (Жанет-45, 2011) и сборника „Егон и тишината“ (Жанет-45, 2015).