Както и да се наричаше онази метална гъба, с която чегърташ тигани
София е станала толкова суетна. Суетна по ъглите си, в окръжностите си, суетна даже в начина, по който захапва от дните на пенсионерите. А хората, обикаляйки по суетните ѝ окръжности и дишайки суетния ѝ въздух, започнаха да приличат на малки суетни Софии. Първоначално звучеше съвсем честно спрямо услугите, които ни предлага да се възползваме един от друг с тази малка и безскрупулна столица. Затова си отворих нонстоп – какъвто е и животът тук.
В тази новата София, с която едвам се понасяхме привечер, стрелките на часовниците се кръстосваха яко. И хората си вървяха по своите си задачи, по своите си булеварди, самозаблудили се колко е „техен“ булевардът. Само едни стрелки на един определен тип хора никога не се кръстосваха, те си оставаха залепнали, влачеха се по циферблатите, търкаляха се по числата толкова точно и все пак толкова разделено. И на едните, и на другите около шест часа стрелките на часовниците им показваха пътя, по който да тръгнат, а този път все водеше към градинката до НAТФИЗ. В това пространство се събираха най-мразените хора в София – бездомници и натфизджии.. Денят на бездомника и на натфизджията не се различаваше особено. На София отдавна спря да ѝ пука за тях (това се дължи на факта, че и никога не е и започвало да ѝ пука). Макар и забутани на едно и също забравено от другите суетни хора място, те никога не си говореха. Понякога разговорите им се сбиваха във въздуха, буквите започваха да се омесват, а думите си губеха смисъла. Погледите им се събираха, шегите им се повтаряха, но телата им никога не сядаха заедно .
Докато, напук на моята теория, не се появиха Лия и Павел. Лия беше висока колкото едно любовно стихотворение, с лунички като запетайки и най-оранжевата коса в София. Коса на плитки, на вълни, на всякакви възможни завъртулки. Трети курс „Драматичен театър“. Цялата тя беше един театър, а Павел беше най-влюбеният бездомник, когото познавах. След време се оказа, че дори не е бездомник, но все пак си остана най-влюбеният. Той доброволно се беше отказал от своята суетна София, сверил си часовника с бездомниците и оттогава в шест притичва с тях на градинката .
Понякога свири на тромпета си за къси пари – представете си Майлс Дейвис, ама на Патриарха. Казваше, че „парите са добри, но от лоши хора“. Хората вече демонстративно давали – правели го видимо. Разказвал ми е, че даже понякога връщал пари, когато му се стори, че не са разбрали музиката, а са го направили за показност.
И така любовта на Лия и Павел беше софийско чудо. Като всяка любов тук. Тя беше градска, млада любов от тези, които имат история на всяко едно паве и на липсващите даже. Той се влюби в луничките ѝ, тя – в носа му. Любовта им първа забелязах аз, Нели, продавачката и моят нонстоп. Не беше трудно да се забележи. С времето започнаха да се появяват аномалии в покупките им. Моят нонстоп проследи цялата им любов и се доказа като времева линия на техните любовни събития. Началото го сложи Лия, когато дойде с молба за червено лъки. Цигарите, които купуваше само Павел и само когато аз съм на смяна. После Павел стана първият мъж, купил лешниково лате – и до днес е последният такъв. С времето любовта им лека-полека превърна градинката на НАТФИЗ в символ на влюбените младежи. Символ на една сакрална София, до която не е достигнала суетата.
След време наех продавачка за магазина и рядко стигах до нонстопа. Но като го правех… как да го кажа, „отскачах до тяхната времева линия“. Така след години случайно ги засякох отново. Дойдоха да си купят… както и да се наричаше онази метална гъба, с която чегърташ тигани. Не се бях чувствала толкова щастлива от много време. Представяте ли си – първата им, както и да се наричаше онази метална гъба, с която чегърташ тигани, беше купена от моя нонстоп. От същия, от който Лия купи първото червено лъки, а Павел – първото и последното лешниково лате.
Оказа се, че са започнали да живеят заедно някъде по „Аксаков“ в таванско помещение. А Павел сякаш беше още по-влюбен от преди. Вече знам, че има и по-влюбен бездомник от стария Павел, а именно сегашният. Разказаха ми какво става с тях.
Павел започнал по джемсешъни в барове из центъра, оттам го харесали и сега обикаля по фестивали и всякакви такива, а Лия започнала да играе в няколко представления в „Българска армия“… Не знам как успях да се набутам в тяхната любовна история, но аз и нонстопът се сгушихме в техния живот. И край. Свързахме се.
От време на време си мисля какво ли съм изпуснала, дали още идват в магазина? Дали новите продавачки са им приятелки? Вече и аз рядко съм там, но вчера си отговорих на въпросите. В магазина се озовахме аз Павел, Лия и… малката им Рая. Събрани и строени от Рая над един рафт, опипвайки опаковките зрънчо, за да разберем в коя има най-голяма играчка. За секунди пред очите си видях Павел и Рая още като непознати, после като младия символ на градинката, а сега като родители – всичко беше запечатано тук, в магазина.
И за миг завидях на следващата продавачка, която ще изживее своите Лия и Павел. Аз изживявах моите.