Колкото за цял един живот
Наблюдават ги през прозореца към стаята й в отделението. Ограничават движенията си до най-необходимите, за да не ги забележат, говорят си един на друг като шепнат, за да не ги чуят, въпреки че двете души в болничната стая са толкова вглъбени в техния си свят, че не забелязват присъствието на скромната публика отвън. Сцената се повтаря всеки ден и въпреки че на пръв поглед е все една и съща, винаги през всички тридесет и три изминали дни е събирала дежурния персонал пред прозореца.
Това отделение е като всяко друго отделение във всяка друга болница по света. В дълъг коридор една до друга са наредени болнични стаи, събиращи по двама пациенти в стая. От другата страна са разположени кабинетите, сестринският пост, изливното, манипулационната. Интериорът е оскъден, лишен от ненужните вещи, за да има място за истински нужните такива. Стените са светлобежави – неутрален, непретенциозен тон, който да е способен да побере целия спектър от емоции, на който става мълчалив свидетел.
Ръката му се протяга към нейната, разположена на ръба на леглото точно над подгънатата завивка. Пръстите му притискат нейните съвсем леко, сякаш са от стъкло. По дланите му личат множество бръчки, които леко се изпъват, когато притиска пръстите си към нейните. Кокалчетата на ръцете му изпъкват като върхове на планини в безоблачен ден, докато кожата ги обгръща в нежна прегръдка. Когато пръстите й срещат пръстите му, главата й леко се накланя в неговата посока. Поглежда го и за момент сякаш вижда през него. Вижда отворения прозорец, от който лъчите на августовското слънце навлизат и щедро огряват стаята. Вижда гардероба – плътно прилепнал към стената встрани от прозореца и побрал малкото на брой нейни вещи. Само най-необходимото, така му бяха казали лекарите в деня, в който тя постъпи в болница. Сред най-необходимото са неща като сапун, кърпа, ежедневните й хапчета, няколко чифта бельо и пижами. Бяха го помолили да свали бижутата й преди да я качат в отделението и той чинно го направи. Единствено халката остана на мястото си и той всеки път поглежда към нея – материалната нишка, която ги свързва, когато са далеч един от друг.
Тихо изрича името й, за да я върне обратно при себе си. Очите й срещат очите му и този път виждат него. Ъгълчетата на устните й се изкривяват в лека усмивка. В единадесет и половина трябва да вземеш Матео от училище, а довечера ще дойде майка на гости, се отронва от устните й като тиха въздишка. Знам, скъпа, ще мина през училището, а после заедно ще напазаруваме от магазина на ъгъла. Тя отново му се усмихва, този път по-широко. Нищо от това няма да се случи, защото е част от един друг свят, където живее съзнанието й заедно със спомена за моменти и хора, които отдавна ги няма, но той не й го казва. Днес е просто благодарен, че споменът за него в ума й е съвпаднал с физическото му присъствие тук и сега. Думите й отключват вратата на спомените в съзнанието му, където някога преди в отдавна отминал ден е прибрал Матео от училище, а после са се събрали на вечеря всички заедно. Отдавна е било, но се е случило. В онова отминало време те са много по-млади: лицата им са розови и сияят с онзи типичен за младостта блясък, очите им гледат все напред и никога назад, защото бъдещето е пред тях и имат толкова много неща, които тепърва да направят, и толкова много моменти, които да изживеят за първи път. Да, мисли си той, очите ни са си все така същите, но и много по-различни от онзи отдавнашен момент. Те видимо не са се променили, както например се е изменила кожата на лицата им или цветът на веждите им. Все същите са, мисли си той, но и не са, както и ние не сме онези, които бяхме отдавна преди. Поема ръката й в своята и бавно я приближава към устните си. Целува кокалчетата на ръцете й, докато се взира в тези все същи и толкова различни очи. Нейните са топли като прясно изпечено кафе, като пръст в зноен летен ден преди да срещне дълго жадуваната целувка на първите капки дъжд. Напомнят му за уюта на дома и утехата, която носи тихата прегръдка на любим човек. Спомня си нейната прегръдка в деня, в който загуби баща си, и вижда очите й в онзи отминал момент. Все същите очи са, мисли си той.
Чува смеха й и това го изважда от тихото море на спомените. Не е чувал смеха й от месеци, макар понякога в съня си да я вижда да се смее или усмихва. Поглежда я и тя наистина се смее, не е игра на ума му. Ще закъснееш, ако така продължаваш, казва му тя. Няма, любима, ще тръгна след малко, само още пет минути. Усмихва му се и поклаща глава. Вижда я в спомените си да прави същите жестове всеки път, когато синът им си изпросваше още една допълнителни бисквита. Бисквитите постепенно се превърнаха в часове навън с приятели след училище. После дойде ред на дните и нощите, прекарани другаде уж при приятели, но те добре знаеха, че приятелят е един и е момиче. Скоро се отказа да крие от тях като провинил се гимназист, какъвто отдавна не беше, и ги запозна. И така дните и нощите постепенно се превърнаха в молба да гледат внуците за няколко часа, за да направят това и това и да прекарат време само двамата заедно. А внуците постепенно се научиха как да си изпросят по само още една бисквита.
Пет минути, колкото за цял един живот, прошепва той тихо, докато нежно целува пръстите й. Какво каза, пита го тя, не те чух. Нищо, любима, нищо важно. Отделя устните от ръката й и я поглежда със сините си като безбрежен океан очи. Тя добре познава тези очи, макар често вече паметта й да й изневерява и да не може да си ги спомни. В дните, в които минало и настояще се преплитат в съзнанието й, може да нарисува очите му дори да не са пред нея. Взирала се е в тях и познава всяко кътче на очите му така, както познава душата му. И ако някой някога я попита, ще му разкаже как очите му не са сини като океан. Те са сини като онова синьо, където небе и вода се сливат и образуват едно цяло, защото там светлината среща водата и се отразява в нея, а сред синьото на очите му са разпръснати няколко светлозелени черти. Мога да се изгубя в тези очи, мисли си тя, и някак си ще намеря себе си.
Целува ръката й за един последен път днес. Поглежда я и тя все така му се усмихва. Днес го е познала и той е благодарен за това. Тръгвай вече, ще закъснееш, прошепва му. Добре, любима, ще се видим довечера. Да, да, отвръща му, и не забравяй да предупредиш Матео за довечера. Разбира се, усмихва й се той, докато облича палтото си.
Каква любов като по филмите, казва единият лекар пред прозорчето. Какви късметлии са само, прошепва друг. Разпръсват се, когато го виждат да пристъпва към вратата на стаята. Връщат се към нормалните си задължения за деня.
Утре той пак ще дойде. Четвъртък е и както всеки четвъртък досега ще й носи лале, защото в един отминал четвъртък някога преди се е осмелил да й подари лале и да я заговори. Утре може би тя няма да го познае, но днес си е спомнила и това му стига. Достатъчно е. Достатъчно му е, колкото за цял един живот.