Владимир Полеганов

Сърцето и зверовете

роман

Глава първа

(1)

Беше ден и макар слънцето да грееше силно на небето, мъжът беше сигурен, че животните са погълнали цялата истинска светлина на света и никога няма да я върнат обратно.

Мъжът вървеше и пееше, но думите и мелодията не излизаха от главата му, а оставаха вътре, в дълбокия свят под черепа му, където всичко беше живо или можеше да оживее с едно помръдване на мисълта. Отвън беше тихо и решението му да не споделя песента си със света не изглеждаше егоистично. Не изглеждаше и уважително, просто разкриваше знанието, че светът няма нужда от тази песен. Светът бе потънал в тишина като насекомо в кехлибар, ако изобщо имаше някакъв звук, то той пътуваше от миналото, като светлината на далечна звезда, и щеше да бъде чут в някое бъдеще.

Може би.

Човекът вървеше към сградата на местния музей, която архитектите и строителите на един отминал светоглед бяха издигнали на възвишение малко извън града, еднакво близо до хората и до природата. Част от покрива сочеше право нагоре и отдалече приличаше на пипало, вкаменило се по пътя си към слънцето.

Пътят до музея беше празен, гладка лента под безразлично небе. Човекът знаеше, че небето се е обърнало навътре към себе си, към черното от другата му страна, което е необятно и възможността за чудо там е реална, а не като на земята, където само въображението можеше да извика обратно красивото и да го съживи. И понеже в мъжа на пътя беше останала някаква надежда, същата, която го и тласкаше напред, той видя пред себе си куче, малко, любопитно, най-обикновено куче, каквито е виждал всеки, каквото е имал почти всеки в един или друг момент от живота си. Кучето – на няколко метра от него – се затича първо в посока към музея, после рязко се спря, извърна глава към човека и се втурна към него. Малко преди да го стигне изчезна, защото не беше истинско куче, а спомен. Всеки знае, че спомените са минало, докарано съвсем близко до вътрешното око, но винаги изцяло недостъпно. Затова и час по-късно, когато следобедното лятно слънце и горещината щяха да превърнат пътя в чуждо пространство на всяка права и ясна линия, на всеки детайл, кучето щеше да се вижда все така ясно, или щеше да мине пред очите като мираж, като нещо естествено и обяснимо, въпреки че мъжът нито бе вървял под слънцето дълго, нито бе обезводнен.

Човекът спря мелодията в главата си, но продължи да върви. За кратко се зачуди и за още нещо: за внезапната и жива поява на този спомен – кучето беше от детството му, но не беше значима част от него, просто брънка от веригата, която свързваше няколко последователни лета от ваканциите, прекарани на село, – но и това чудене не трая дълго, потъна към черното от другата страна на съзнанието му, което бе необятно и възможността за чудо там бе реална. Никой не знаеше защо спомени като този изскачаха толкова често и така внезапно пред очите, а не оставаха само в умовете на хората, макар и някои да се опитваха да дадат обяснение. Обясненията обаче, също като идеите на архитектите и строителите на музея, бяха цветове на друго време, сегашното знание беше прозрачно, невидимо, усещаше се, но не можеше да бъде уловено нито от дума, нито от формула. Да продължаваш, без да се спираш, напред или накъдето и да е, сигурно скоро щеше да се превърне в най-важният закон за човека, вътрешен закон, подобен на не убивай, чиито първи признаци бяха такива внезапни и кратки спирания и нетрайни замисляния, неизменно последвани от преминаване по-нататък, от предприемане на следващата крачка.

Мъжът се спъна, не падна, не наведе глава, за да погледне в какво, не искаше да вижда какво го спира по пътя към вече съвсем голямата сграда: макар и още ненастанил се трайно в онази част на съзнанието, която отговаря за правилното поведение в света, законът вече започваше да действа. Ускори – доколкото бе възможно – ход и не след дълго върховете на обувките му спряха на сантиметри от първото стъпало към входа на музея. Спря се не защото се замисли, а защото – също като споменатия вече нов закон – нещо бавно се оформяше в него, във всеки човек всъщност, раждаше се нова неувереност, различна от безбройните тревоги и страхове на вида му, която все още бе едва осезаема, просто проблясък от нещо по-голямо и най-вероятно – неразбираемо.

Преодоля я и тръгна нагоре.

Вратите на музея бяха отворени; не широко, едва колкото да покажат на всеки желаещ да влезе, че е добре дошъл, но само след като побутне едното тежко крило, като герой в търсене на изход от книгата си, и само след като положи усилие, което – в тези времена – не беше много по-различно и смислено от това на измисления човек от книгата.

Крилото се подчини на ръката и човекът влезе в преддверието. Вътре беше тъмно, само слабите фосфоресцентни лампи, окачени там, където стените се срещаха с таваните, разпръсваха мрака, но битката не беше равна: сякаш светлина от съседен свят бе проникнала по погрешка в този и свойствата ѝ – недостатъчни и неубедителни тук – я превръщаха в случаен, а не естествен феномен. Ефектът от това обаче беше повече успокоителен, отколкото плашещ. Светлината беше достатъчна, за да свикнат бързо очите на влезлия и той да закрачи напред и само ако реши да се спре и да разгледа мозайката по стените, на която всякакви животни обитаваха Земя без отделни континенти и ери, рай, неразкъсан нито от времето, нито от която и да е друга вселенска сила, където гигантски епиорниси крачеха редом до императорски пингвини, а небето над главите им бе наполовина разделено от светлината на бледо слънце и мрака на огромно ято странстващи гълъби. Мъжът бе от онези, които застиваха на място, когато очите им се натъкваха на подобни гледки. Особено в последно време, когато такива мозайки, картини, снимки и статуи подсещаха, че е имало дни, в които светът е бил толкова бърз около бавните тела и сетива на човеците, че е трябвало да бъде спиран, замразяван, запаметяван. Но сега очите му само бързо се плъзнаха по протежение първо на стената отляво, после на тази от дясно, подпомогнати в лекотата на движението си от избелелите цветове на мозайката, които на места почти бяха изличили формите на животните, а на други ги бяха слели в огромни химери, каквито никога не е имало. Със сигурност това мигновено плъзване бе запечатало всичко видяно на стената и го бе съхранило някъде навътре в главата, за да може съзнанието на мъжа да се възползва от него в часовете на нощта и да се наслаждава на вълшебните си способности да съживява мъртвото и да тласка към движение статичното. Тогава картината от мозайката щеше да оживее и светът отново да се върне към миналото си състояние, а окото, което го наблюдава, окото на спящия, най-могъщото око на света – да вярва на всичко видяно и да не мисли за събуждането, което ще изтрие сънуваното, така, както децата не мислят за смъртта.

Но сега, въпреки отвъдната светлина на лампите и хладното мрачно преддверие, мъжът не мислеше за смъртта. Незнайно – макар и донякъде обяснимо – защо той се върна за малко в миналото до един ден, когато бе получил клип от приятелка отдалеч, в който една жена (женски глас зад кадър, всъщност) обличаше в разказ пътя на камерата, която пък следваше отпечатъците от стъпки на моа. Машинното око показваше картина, в която калта се е превърнала в камък, а живото – в почти изцяло изтрит образ. Единствената емоция идваше от гласа на разказвача. Споменът беше съвсем схематичен и затова не се задържа задълго – трая колкото две крачки към гишето за продажба на билети – и бързо се оттегли: вълна, подчинена на все по-краткия синодичен цикъл на паметта. Вероятно огромните камилски птици от мозайката бяха извикали именно моата от миналото на мъжа. А може би причината беше друга: близостта в цвета на пода на преддверието и на скалите, съхранили отпечатъците от стъпките на древната птица.

Тези неща нямат значение.

На гишето за билети нямаше никой. По и около него се виждаха следите от нечий – вероятно на управата – опит да го реновира, да го превърне в нещо с естествен вид, скала покрита с лишеи или зеленикав кристал, трудно беше да се каже в тази светлина, при това цялостно състояние на сградата, в този момент от деня на света, за който никой не можеше със сигурност да определи като утро или вечер. Музеите имат тази способност – да те накарат да забравиш какво е извън тях, дали е топло, или е студено, дали е светло, или е тъмно.

Мъжът подмина гишето. Някъде от вътрешността на скалата или кристала дойде звук: тих и кратък, сякаш гишето искаше да каже, че е живо или най-малкото работи, че очаква подминаващите го не толкова да се спрат и да си купят билет, а да признаят съществуването му – с поглед или най-обикновено кимване с глава. Но както почти всеки друг човек на земята, и този беше станал глух за сигналите и думите на машините и нещата. Иначе казано, мъжът не се спря, а продължи напред, навътре, всъщност, към помещенията на музея, където, в кутии от стъкло и напоени с бял кристален прах, превърнал ги в обитатели на извънприродната вечност, бяха животните.

 

(2)

Престанах да излизам навън, когато животните спряха. В началото се страхувах, представях си как се спъвам и падам, как разбивам главата си в някоя застинала завинаги муха. По-лошо даже: представях си как мухата минава през главата ми като куршум и аз рухвам на земята с отворени очи, едното от ужас, другото, защото в него има малка дупчица, тунел, който минава през обитанията на съзнанието ми с такава лекота, сякаш там винаги е имало нещо съвсем преодолимо, нещо незначително. Празнина.

Но това не е важно – по-силни или по-слаби, подобни тревожни фантазии са нещо обичайно за мен, особено като се има предвид, че не излизам. Вкъщи е винаги тихо, отдавна и хладилникът, и компютърът, и машината до компютъра, изпратена ми от института, говорят със звуци, които съм престанал да възприемам като звуци, точно както все по-малко гледам на града отвън като на град. Въпреки че си е почти същият, очите ми не виждат нищо в него, а понякога и нищо от него. Това е феномен, който рано или късно ще трябва да отбележа официално, тоест да включа в доклад, и то доклад, оформен като доклад, а не просто текст като този тук, макар че май в последно време нито един от докладите ми не прилича на такъв. Може би защото не ги пиша аз. Но и върху това ще трябва да помисля по-късно.

По-късно. Този отрязък от време става все по-голям и все по-далечен.

Отклонявам се.

Отклонявам се доста и все по-често. Предполагам това ще е проблем за института, макар че никой не ми е направил забележка все още.

Котката стои в ъгъла, както я намерих онази сутрин. И да искам, не бих могъл да я помръдна. Опитвал съм се много пъти. В началото ги броях, после престанах. Листчето, на което си отбелязвах всеки опит, все още седи в някое от шкафчетата на бюрото. Там е и краткият, неумело изрисуван комикс със заглавие “Херкулес и котето” и трагикомично съдържание, който ме занимаваше в продължение на няколко дни преди доста време. Не мога да проверя и дали котката има бълхи – спомням си, че в последните дни не един и два пъти я бях виждал как се чеше, а и съседите преди често говореха, че в мазетата на блока има бълхи, – защото не мога да повдигна и един неин косъм. Всеки наш косъм тежи осем. Кой го беше казал това? Сега се сещам, че го бях чел някъде, така че никой не го е казал, ами написал.

Мисля, че скоро ще стигна до края на списъка с всички животни в апартамента – като изключим предполагаемите бълхи по котката и паразити в тялото ѝ, както и паразитите в телата на някои от насекомите. Чувал съм, че и насекомите имат паразити понякога. Всичко голямо съществува и като малко. Тревата е умалена джунгла. Осата е гепард. Не, по-точно е да се каже, че осата е ягуар. Или леопард. Тялото и на най-малкото насекомо е цяла вселена. Слънцата и системите им, мъглявините и звездните купове, всичко е спряло, дори черните дупки там са точно толкова опасни, колкото са и нарисуваните черни дупки в учебник по астрономия. Тоест, изобщо не са опасни. А аз, с моето зрение и със слабия бинокъл за театър, който пазя от толкова много години като спомен от, да кажем, баща ми, не бих могъл да ги видя, за да се изплаша подобаващо.

Тепърва ще оглеждам останалите апартаменти. Но за да го направя, ще трябва да измисля начин да се движа из лабиринта, в който се е превърнал блока ми. Както вече казах, и както е отразено в не един от докладите ми, страх ме е да не се спъна и да не падна. Никой не би искал да завърши така, както си представям, че ще завърша, ако се спъна, и там, където пада главата или сърцето ми, има нещо малко, почти невидимо, но силно като скала, по-твърдо от скала даже, и способно да ме остави завинаги там – в коридора, на стълбището, в нечий чужд апартамент, където съдбата реши – скелет, приютил в клетката на ребрата си някаква завинаги отказала се от движението мушица или, още по-неприятно, комар.

Движа се бавно, когато го правя, но обикновено не го правя. Най-често съм в леглото и мисля. После пиша или записвам. Пиша предимно на ръка, рядко използвам компютъра. Проблемът обаче е, че невинаги довършвам онова, което съм започнал да пиша на ръка. Или се уморявам, или нещо ме разсейва, или започвам да пиша съвсем различен текст, от този, който трябва да изпратя на института. Но – пак казвам – оттам не съм получил и едно оплакване досега, така че е много вероятно умовете в кабинетите или лабораториите там да са толкова умни, че да могат да си извлекат нужната информация и от две страници спомен от юношеско лято или преразказан сън.

Най-лесно ми е да говоря, защото тогава нищо не отклонява мисълта ми. Така си мисля. Няма кой да ме прекъсне, не говоря на никого конкретно, следователно моментът, в който информацията започва сама да се подрежда в доклад, да приема стегната и смислена форма, настъпва по-бързо. Когато записвам докладите си, те се получават по-добре, да. Всъщност, това е смело твърдение, защото никога не слушам записите, но усещането, което имам след като приключа – усещане, че съм изпратил нещо към мястото му, колкото и странно да звучи това описание, – ме кара да мисля така.

Но имам един проблем. Има нещо, което се опитвам да разкажа, но не мога. То не е просто информация, защото имам чувството, че се случва с мен. Тоест минава през мен или аз минавам през него – чисто физически, което ще рече и чисто пространствено, нещо се случва с мен. Може би, за да съм най-точен, трябва да го кажа така: нещо се случва около мен.

От известно време имам посетител. Или аз самият се раздвоявам.

Не знам кое е истината. Вече всичко е възможно.

Глупости, нищо не е възможно.

 

(3)

“Беше като в картина на сюрреалист – животното имаше змии вместо рога и единият му крак, задният ляв, приличаше страшно много на пипалото на октопод, само че не помня вендузи, беше съвсем гладко, изглеждаше влажно или мазно, може би и то е било змия, втората половина от тялото на змия, което сега ме кара да се замисля дали главата не е била през цялото време вътре в тялото на животното, дали не е имало възможност да го накарам някак да си отвори устата, за да надникна в нея и да се уверя, че езикът му не е език, а змийска глава.”

“Ако е било сън, няма смисъл да говориш за изпуснати възможности.”

“Не беше сън, но не беше и различно от сън. Имаше и птици, някои бяха кацнали по клоните на дървета близо до голямото животно, други кръжаха над главата му, но крилете им бяха крилете на риби, на онези летящи риби в океана, които понякога се изстрелват на пасажи над повърхността на водата и прекарват няколко метра във въздуха, докато отдолу, като сянка на ятото им, се движи тъмното петно на тялото на хищника, който ги е изгонил от водата.”

“Сега се чудя дали такива криле позволяват на тялото на животното да кръжи.”

“Със сигурност не. Но тези кръжаха, сови и косове, и някаква птица, която никога не съм виждал, всичките с гръдни перки вместо криле, а змиите отдолу бяха някак безразлични към тях, сега като се замисля, и птиците изглеждаха безразлични, както и животното, и даже дърветата – изглеждаха откъснати от всичко, опитвам се да намеря подходящо сравнение, нещо като картина, в която всеки елемент отказва да общува с останалите.”

“Да общува?”

“Да е част от картината, изглежда все едно е, но когато се загледаш внимателно, виждаш, че не е, има някаква граница между него и останалите, или пък когато прокараш пръст по нея, усещаш грапавини, все едно образите искат да излязат от плоскостта, в която са пленени.”

“Но не могат. За разлика от летящите риби.”

“Наистина. Макар че…”

“Каза, че може би не е било сън?”

“Казах, но не съм сигурен. За нищо не съм сигурен.”

“Като всеки друг човек, предполагам.”

“А ти всъщност какво знаеш за сънищата?”

“Как се озова при тези химери?”

“В някакъв момент след като се събудих от сън, беше съвсем рано, защото светлината от прозореца в стаята ми не беше ярка, каквато е в сутрините на последните дни. Някакъв – съвсем разреден – остатък от нощта ѝ придаваше леко мъглив вид, все едно навън е есен. А не е. Не помня какво съм сънувал, но помня, че станах от леглото и започнах деня си нормално и… Нали знаеш как денят ни е изпълнен с моменти на отсътващо внимание към заобикалящия ни свят, до голяма степен защото този свят ни е, както се казва, до болка познат, макар че по-правилно би било да се каже не до болка, а до безчувственост, и затова не можем да го понесем като непрекъснат обект на будния ни ум. Все има неща, които ни дърпат от познатия текст на ежедневното към други пространства – миналото, въображението, някои места, за които няма думи. И точно в един такъв прорез във вниманието според мен са се появили животните. И не мисля, че съм се озовал, те са някаква форма на видението или силен израз на вниманието ми, може би на желанието ми. Но това са неща, които ти би трябвало да знаеш по-добре от мен и да можеш да обясниш по-добре от мен.”

Зия искаше да му каже, че не знае нищо и може да обясни още по-малко. Искаше ѝ се другите да дойдат, защото залата, в която двамата с Кирил седяха вече близо половин час, бе започнала да се разширява и да става по-студена. Усещаше го не само по това, че кожата ѝ настръхваше на всеки няколко секунди, сякаш необяснимият студ не беше състояние на въздуха, а някакъв особен ритъм. Стори ѝ се, поне два пъти, че от устата на Кирил заедно с нещата, които разказваше, излезе и пара. Но това беше невъзможно, не беше чак толкова студено, освен ако не се бе озовала без да усети в съня му. Преди да си каже, че тази мисъл е безкрайно глупава, се огледа и с облекчение видя само празната зала, голите ѝ стени и онзи блед квадрат на едната от тях, останал от свалената картина или плакат. Нито следа от химерите на Кирил. Дали и останалите щяха да дойдат с подобни разкази? За живот, напуснал очертанията си. За нестабилни форми, които се сливат, делят и преливат една в друга, движени от силите на някаква нова биология. Ако изобщо думата биология беше подходяща в случая. Колкото повече чакаше останалите, толкова по-малко сигурна беше, че те ще дойдат, че някой въобще ще дойде. И ако тя и този мъж, който до съвсем скоро беше непознат, просто човек, отговорил на някоя от неизброимо многото молби на Института, разпратени до кого ли не, бяха единствените тук, то…

… то…

Каза си, че не е готова да мисли за това сега, твърде рано е за заключения, а и надеждата е особено нещо. Сети се за онези насекоми, които, унищожени отвътре от паразити и отдавна прекрачили прага на смъртта, продължават да се движат, празни тела с нервна система, сведена до приемник на един единствен сигнал (“Напред!”) и управлявана от призраци. Зия се запита дали и надеждата, също като волята, не е резултат от обстоятелства, материални, биологични, механични, а не лъч от меката светлина на висшия разум, която превръщаше Вселената в поносимо и мислимо място.

“А какво имаше около животните?”

“В смисъл?”

“Имаше ли гора? Виждаше ли се небе на фона на летящите твари?”

“Мисля, че имаше гора, да, представям си гъста гора, древни дървета, свързани с лиани, и корени, които се надигат в тъмнозеленото море на тревата като…”

“Като гърбовете на китове.”

Мълчание.

Зия заговори първа:

“Винаги се стига до този момент.”

“Защото няма смисъл да се продължава.”

“Но ти си тук заради това, защото си решил да продължиш.”

“Започвам да мисля, че нищо не съм решил. Всичко това е резултат от един грешно разчетен импулс. Сигурно вместо да искам да дойда тук и след това да продължа в каквато там посока ще ми кажете да продължа оттук, съм искал да заспя отново или да пия вода, или – най-вероятното – не съм искал нищо.”

“Може би.”

“Не. Не е така. Има нещо. Наистина има нещо.”

Има. Зия почти чу мисълта в главата си. Сякаш някой друг я бе изпратил там. Но да кажеш или да си помислиш има нещо вече не върши никаква работа. Та тя дори не знаеше дали другите, които трябваше да дойдат и да заемат местата си в този кръг от столове и неговата все по-изтъняваща ритуална функция, са тръгнали вече, дали не са се отказали и дали съществуваха изобщо. Последното всъщност минаваше през ума ѝ рядко, с честотата на комета, която осветява небето над главите хората веднъж на век или дори по-малко, която обаче всеки път минава достатъчно близо до планетата, че да поддържа тревожността от смъртоносен сблъсък винаги жива. В последно време Зия се беше научила да не поглежда нагоре, когато усетеше приближаващото тяло. Така направи и сега. Вероятно са тръгнали, но са забравили защо вървят насам. Защото напоследък самата тя се улавяше, че все по-често не знае какво прави. Че все по-често нещо ѝ убягва и тя няма никаква представа какво точно е то, освен че е свързано с работата ѝ. А пък работата ѝ все по-често беше нещо, което усеща, а не познава. И това, че я усещаше, не значеше, че я върши, без да се замисли, интуитивно или механично. Не. Означаваше, че знанието за същността и целите на работата ѝ витаеше около нея като призрак във викторианска къща. Бяло петно, което понякога приема формата на човешка фигура и даже придобива достатъчно ясни черти, за да стане донякъде ясно чий неспокоен дух оплаква тъжната си участ да може да преминава през всяка стена тук, била тя от камък или от дърво, само не и онази, която би го отвела там. Но което напоследък само блуждаеше неразбиращо и неразбрано около и над нея.

Преди няколко дни, както седеше на бюрото в единия от кабинетите в музея, осъзна, че не знае каква е функцията на инструмента пред очите ѝ – предмет, който бе държала в ръка допреди миг и който може би бе използвала по предназначение. Взе го отново, но той изглеждаше все така далечно, студенината му не казваше на пръстите ѝ, че докосват нещо, а по-скоро ги предупреждаваше, че колкото и да се опитват и да опипват, няма да разберат нищо. Очите ѝ също не можеха да помогнат на мозъка, изпращаха му информация, която явно бе не само несглобяема, но и плашеща, затова тя ги затвори, после пусна и предмета, той тупна глухо върху отворения тефтер под него, търкулна се встрани и спря точно на ръба на страниците. Цели минути след това тя вярваше, че ако беше паднал на бюрото, ако беше издрънчал или тропнал при досега си с твърдата повърхност, а не върху хартията, паметта ѝ щеше да намери името му в обърканото си тяло. После усети, че е гладна, стана от бюрото и остави кабинета още по-празен.

“Наистина има нещо,” повтори тя. “Понякога изпитвам глад. Усещам го като съвсем ново чувство. Не мисля, че идва от тялото ми, не идва и от мислите ми. Или ако е от там, то ще да са тяло и мисли, които са мои, но не и в този свят. Разбираш ли какво искам да кажа?”

Кирил кимна. Устните му трепнаха, сякаш току-що спрели прозявка. Или поне на нея така ѝ се стори. От по-далечните помещения на музея долетя още тишина.

“Беше като съня ти, но вместо образа на животното имаше усещането за глад. И знаех, че е друго, че не е липса на енергия, не и на енергията, която движи телата. Не усетих кога гладът се превърна в тъга. Просто се случи и тя вече имаше много ясни очертания и черти. Веднага разбрах откъде идва.”

Тя млъкна. Не го направи, за да може той да каже нещо или да провери дали я слуша, като го изчака да я подкани да продължи. Замисли се за цвета на един вид птица.

 

Владимир Полеганов е писател, преводач и сценарист. Завършва клинична психология и творческо писане в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на един сборник с разкази – „Деконструкцията на Томас С.“, и един роман – “Другият сън”. Част е от редакторския екип на критическата антология „Гласовете на българския диаболизъм“. Негови разкази са публикувани в редица български и англоезични списания и антологии. Разказът „Кладенецът“ печели втора награда на Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“, а “Другият сън” – наградата “Хеликон”. “Птиците” е включен в антологията “Best European Fiction” на издателство Dalkey Archive Press.