Велислав Д. Иванов

Звездата на Фестивала
Велислав Д. Иванов
(из сборника с новела и осем разказа „Средището на лабиринта“)

Фестивалът беше обзел града и навсякъде се играеше театър. За месец, който тая в паметта си до днес, сградите се превърнаха в декори, улиците се сляха в сцена и по тротоарите закрачиха актьори във всевъзможни одежди. Един въплъщаваше ренесансов герой, друг пресъздаваше образ от комикс, трети се вписваше в пиесите на абсурда. Гостите на Фестивала се разминаваха съвсем естествено на неговата територия, единствено сивите точици в ежедневно облекло не бяха на място. Пъстри светлини бликаха от милион прожектори и облизваха постройките с цветни езици. Прозирни стъклени куполи покриваха сцените и излагаха на показ актьорите и стълпените около тях хора. В далечината гондолите на виенско колело една подир друга изплуваха над хоризонта от сгради, преди отново да се скрият зад него в посока, обратна на Времето. По площадите, уличките и ъглите безспирно звучеше музика. Настанал бе празник.
От представление на представление се губех из пространствата на Фестивала без представа за преминалите часове, отдавах се на всяко свое мигновено впечатление, следвах всяка нежна нота иззад ъгъла, всеки фойерверк в далечината. Без задни мисли приемах до една поканите на засмени непознати, опиянен от желанието да гледам на света с възторг. Лутах се без грижи и посока и никога не стигах пределите на Фестивала. Мелодиите и знаменцата, мислех си неведнъж, ще секнат след онази улица, ала щом я стигнех, пред мен отново и отново се откриваше необятният хоризонт на празника, сякаш паралелите и меридианите на неговите улички опасваха цялото кълбо. Ако градът на Фестивала се простира по света без край, ако последната му улица прелива в първата и аз винаги съществувам в него, помислих си тогава, ще живея истинския си живот, ще го събера най-сетне с изкуството и двете думи ще се слеят в една, чийто смисъл ще забравя.
Улисан в подобни мисли, на една от преките на Фестивала безмалко да се блъсна в някой, в когото бих разпознал прочутия Флориан, ако можех да отгранича бледите контури на лицето му от снежнобелия ореол на накъдрената переста яка. Непринуденото му възклицание на нашия език обаче освети приликата на мига. В страната ни никога не бих посмял да го заговоря; на Фестивала това беше толкова естествено.
– Каква роля играете тук – запитах с усмивка, – така далеч от родните сцени?
– Сам не зная – отвърна Флориан, – вече забравих актьор ли съм, или съм зрител…
Щях да повдигна въпроса за дрехата му, но замълчах, аз самият бях облечен необичайно. Навярно бе потърсил отломък спокойствие на Фестивала; тук можеше да се държи както му скимне, без да прави впечатление никому, докато у дома грубо одумваха всяка негова стъпка.
– Случаят ни е събрал, или Фестивалът, все едно – сви рамене той и въздъхна, – нека повървим, ще ми разкажете за живота, какъвто ви се е виждал навремето, в младостта.
Тази фраза на Флориан ме прониза внезапно, въвличайки Времето в разговора. Закрачихме заедно по кралската сцена, която се разгръщаше и свиваше покрай нас като картонена детска книжка с изпъкнали фигурки. Заразказвах несвързано за своите несбъднати намерения.
– Заглъхнаха ли звуците, изоставихте ли черновите от онези дни? – прекъсна ме Флориан в края на улицата. Дали просто отправи въпрос напосоки, или ме бе разпознал? Преди да успея да отвърна, той продължи: – В крайна сметка всички оставяме подире си единствено чернови. Няма завършена творба – просто в даден момент прекъсваме една и започваме друга.
– А тази недовършена следа от изкуство не ви ли прави щастлив?
– Времето я отмива и тя избледнява. Някога бях най-щастлив в полета след представление, преди още да съм кацнал на земята. Днес това за мен е обиграно и предвидимо. Ще ми се да повторя крилатите мигове, да затворя очи и щом се събудя, отново да бъда осенен от същото вдъхновение. Радостта обаче, уви, изпитвам в съня, не наяве.

Преди да възприема това, което казваше Флориан, вниманието ни бе похитено от неочаквани звуци. Към нас долетяха отсечени басови фрази, отмерено потракване на чинели, криви акорди на раздрънкано пиано и дързък вопъл на саксофон, устремен към съвършения тон. Притеглени от магнетичната музика, свихме в пресечката с лисичата стъпка на джаза и пред нас танцуващата история на театъра оживя. Принцове и просекини, арлекини и фантоми, подлеци и герои от древността и от бъдещето разбъркваха представите за последователност във времето и за ред сред хората. Сякаш Фестивалът отразяваше небесния карнавал на слятото Време. Смайването трая само миг, преди дама с кринолин и домино да ме поеме в ритъма. По тялото ми още трепти допира от танца, макар да не разменихме и дума. Флориан беше издърпан от мим, или навярно от мимка – нямаше как да отлича зад грима, нито имаше значение. Настанал бе празник и ние празнувахме живота, безгрижни и блажени, а над главите ни разноцветни кълбета заря проблясваха и обагряха всичко наоколо, докато екотът й разсичаше такта на джаза. В спомена ми сме радостни сред усмихнатата тълпа като оцелели след военна победа, сигурни, че най-лошото е отминало, ала нямаше война, сега разбирам, а само малки ежедневни битки със страданието и със сивотата и щом Фестивалът напуснеше града, те отново щаха да усмирят животите ни в своята сбруя.
– Фантастично е, не смятате ли, другаде това не би се случило – подхванах, окрилен от великолепната случайност, сега съзнавам, съвсем в реда на Фестивала.
Флориан въздъхна.
– Още се впечатлявате лесно, явно ви е за първи път, но не ви упреквам, фойерверките и цветовете замайваха и мен. И все пак прозрях нищетата на този суетен маскарад.
Отначало ми се стори, че репетира монолог, но той продължи съвсем сериозно:
– И артистите, и посетителите тук не помнят, че са подчинени не на себе си, а единствено на Бога. Забравили са, ако някога са знаели, че и вещите, които ги обграждат, и славата, която ги е огряла, и стремленията, с които заспиват, са тленни като тях самите, просто прах. Изоставили са връзката на душата с Бога, а тя, душата, се е свила на точица и страда, закърнява, изгнива. Ето, вчера срещнах групичка младежи, у които, мислех, искрата на духа не е съвсем изтляла въпреки градуса на течността, която споделяха помежду си и предложиха на мен. Помолих ги вместо това да ми покажат представление, което гледа отвъд суетността, към дълговечното. Те застанаха от двете ми страни, хванаха ме под лакът и с буйна песен ме поведоха през арките от знаменца, по зигзага от павета. Обнадежден се наместих в притъмнения салон и отворих очи за това, което ми беше отредено да видя. Неведнъж съм бил свидетел как хората по сцените се покриват с позор; тези тук обаче се бяха самозабравили докрай. Сякаш се усещаха богоподобни, скверняха Евангелието с кощунствени песни, наричаха спасителя суперзвезда и мислеха, че могат да легнат с него като със смъртен.

Ако бях чул историята от непознат, навярно бих се засмял с глас; изречени от Флориан обаче, тези думи ме изпълниха с тъга. Неузнаваемо бе променил възгледите си от дните, когато изгряваше на сцената; колко отдавна ли е било, помислих си с горчивина. Копнеех за годините, когато беше по-малко уверен, че доброто е добро и че лошото е лошо. Флориан продължаваше своята тирада, вече фонов шум за мислите ми.
– Но какво говориш, живял си богохулно! – внезапно сприхаво го пресякох, загърбвайки учтивостта. – Ролите ти бореха икони – забрави ли? – думите ти рутеха табута! Говореше от името на цяло поколение! – За щастие, се укротих, сега съзнавам, преди да съм изрекъл думата предателство.
– Навярно е било така – отвърна с кратки тактове мълчание след всяка дума, – но сега това ми се вижда чуждо и далечно, сякаш е било на филм или съм го сънувал. Бях се отдал на най-нечистото скиталчество, при това на показ, пред всички; подобен грях не се изкупва. Такъв бях някога, а душата ми е жива днес. Тя не трябва да се разчленява между повече моменти, като в пъкъл. Адът е, когато душата е на повече места, отколкото тялото може да присъства – добави Флориан.
– И отричаш склонностите си, отричаш себе си заради вярата?
– Няма отрицание, няма никакво противоречие – каза, – аз съм своята вяра. Вярвам, тоест съм. Преди не вярвах в нищо и бях точно това – нищо.
– Вярваш докрай?
– Не съществува край, вярата е собственият ми предел.
– А ако вярваш в нещо така, както го описа, как ще спреш ръката непоколебимо да посегне на неверника?
– Вярата казва да обичаш другия както обичаш себе си, да не го раняваш, да се молиш за врага си.
– А откъде знаеш какво казва вярата? От някаква книга? От това, което някой казва за някаква книга?
– Знаеш. Затваряш очи, взираш се в незримото и узнаваш. И вярваш.
– Но затвориш ли очи, това, което те обгръща, не е ли тъмнина или безумие? Можеш ли да бъдеш сигурен, че не си се отдал на чернотата?
Флориан въздъхна и помълча минута, отмерена от тропота на неговите токове по паважа. После заговори за тривиалности – дали работя, или творя. Разделихме се на невзрачен ъгъл, досущ като този, на който се спирам сега, докато си припомням тази среща насред същия град, обзет от сивота. Губя представа къде съм, днес всички улици са еднакво безлични. Онзи август изтече, Фестивалът отдавна отмина.
Тогава обаче в един от щрихите, с които Фестивалът сплита наглед несвързаните нишки на живота, на сградата пред себе си съзрях афиша за спектакъла, за който Флориан загатна, за точно този ден и час. Не ще и дума, разсмях се с глас, влизам. Прекрачих прага и надзърнах в пуст коридор, губещ се в мъглява тъмнина. Насам, насам, рязко ми подвикна някой, но когато се обърнах, не видях откъде достигаше гласът. Насам, бързо, елате, повтори хриптящият глас, сега разбрах, идваше отдолу. Сведох поглед към джудже, което поривисто описваше дъга с ръка, подканвайки ме в неопределена посока. Къде бяхте, че закъсняхте толкова, продължи невъздържано мъничето, не можахте да сложите джобния си часовник в тази дреха ли, мърмореше то сякаш на себе си. Взех го за твърде вживян разпоредител и бързо последвах неравните му крачки през слабо осветените коридори, които се разкривяваха между тъмночервени завеси от двете страни. Хайде, бързо, насам, нямаме и секунда за губене, продължаваше джуджето, оттук, сега наляво, после вдясно… Коридорите образуваха лабиринт от остри завои, чийто зигзаг ме замайваше. Накрая дребосъкът застана пред последния ъгъл, тук е, тук е, бързо, сочеше зад себе си той.
Задъхан преминах през някаква завеса, в миг ме пое плетеница от ръце. Неусетно ръцете ми бяха разперени и китките ми завързани към двете страни на ярък неонов кръст. Той се вдигна във въздуха, с него се вдигнах и аз; завесата пред мен се разполови и отдръпна, пропускайки гъстата белота на безброй светлини. Бях средоточие, усещах, на стотици погледи отвъд сиянието на прожекторите. Мощно прозвуча мажорната тържественост на няколко познати акорда и начаса разбрах къде съм, за кого ме беше взел разпоредителят – подвел се бе по дрехите ми навярно – и какво очакваха от мен. Та това е Фестивалът, помислих си с усмивка, и запях, и пях колкото ми глас държи: Джизъс Крайст, Джизъс Крайст, Джизъс Крайст.

Разказът е част от сборник и  се публикува с позволението на автора.

Велислав Д. Иванов (София, 1988) е фланьор по призвание и екзистенциалист по убеждение. Доктор по политически науки. Автор на сборника с разкази „Образи и отражения“ (2017) и новелата „Средището на лабиринта“ (2023). Носител на I награда от конкурса за къс разказ на името на Рашко Сугарев (2018). Негови текстове присъстват по страниците на „Литературен вестник“, „Култура“, „К“, СВЕМА, „Текстил“ и др.