Действието в този роман се развива през 90-те години на миналия век. Време, достатъчно отдалечено и неизвестно за родените наскоро, но извикващо различни чувства в моето поколение. Времето на уокмените /който не разбира тази дума, да провери в интернет/, на Ян Гилън и Ковърдейл, на Полис и Джетро Тъл. Знам как се залепва скъсана лента на касета и как се превърта с молив, не бях чувал за немските пънк от „Скептиците“. Отдавнашни времена.
Паднала е Берлинската стена. Двете Германии се събират в една държава. Различни са и няма скоро да станат еднакви. Някои казват, че още не са успели. Едно българско момче на 13 години е изпратено да живее в католически пансион и да учи в местното училище на гр. Колбе. Веднъж в месеца може да се чуе по телефона с майка си в България. Може да пътува с влак и да прекара една събота и неделя с баща си в гр. Хале. Момчето е Емануил Видински, авторът на „Дом за начинаещи“.
Някои писатели казват : „Давам имена на героите си, после те заживяват собствен живот и сами описват какво им се случва…“
Книгата „Дом за начинаещи“ не е такава. Героите и всичко, което е около тях наистина е било. Това прави текста още по-ценен, защото няма нищо по-изумително от истинския живот. Стига да умееш да го напишеш. Писателят Видински го умее със завидна лекота, интелект и талант на разказвач.
Романът не може да се изчете наведнъж. И не бива. Всеки един от фрагментите в текста е отделен разказ, различно действие. Читателят трябва да спре, да помисли, да се върне на първото изречение и после да продължи напред. Десетки парченца сглобяват цялата картина.
Мисля си за това, че не може в прекалено млада възраст да напишеш роман. Просто не си преживял толкова неща, които си заслужава да разкажеш. Е, може да ги измислиш, но те не приличат на истински.
Прочетох „Дом за начинаещи“ няколко пъти. Първо отначало до край, после само отбелязаните от мен страници. Отворих семейния албум. В онези далечни години снимки се правеха върху лента, после тя се проявяваше по сложна технология – с проявители и фиксаж. Арменецът от фотото пренасяше образите върху хартия. На една снимка съм аз – около 6 годишен. Майка ми ме държи за ръката, а около нас са нейните ученици от интерната „Висока поляна“ в гр.Шумен. Заобиколили са ни и ме пазят да не падна от стълбите. Добрите батковци и какички. Качваме се към Мадарското плато.
След тази снимка, в три различни града съм виждал затворени места, в които живеят и се учат деца. Някои от тях сираци, други – изоставени от майките си още след раждането, момчета и момичета – умни, но с физически или говорни дефекти. Имаше и такива, на които за цял живот беше залепено позорното клеймо „дете на разведени родители“. Сградите, в които живееха тези деца наричаха „интернати“.
Латинският корен на тази дума е interna /вътрешен/. И наистина – малцина от външните хора знаеха какво се случва зад оградата. Там бяха класните стаи, общежитието, столовата, кухнята и кабинетът на Директора. В българския език има и думата „интерниран“. Човек, който заради прегрешения към властта е преместен на далечно място, изолиран от близките си.
Домът, в който е изпратен да живее малкият Емануил се различава от тези представи. След дълго пътуване с автобус и 10 часа на Югославско-Унгарската граница, едно дете се качва на влака, без да знае езика, без документи и без представа какво го очаква. На гарата ги посреща възпитателят Бернд със своя вартбург и обяснява на бащата на момчето:
„Домът се състои от множество групи, четири, ако трябва да съм по-конкретен. Всяка група има по двама възпитатели на смени през деня и по един след 18 часа. Две от групите ни са семейни, въпреки, че всички се опитваме да изградим семейни навици у децата.“
Семейство Вагнер живеят в Дома. Имат четири собствени деца и още три са осиновили. Нямам такъв пример от моите преживелици. А вие имате ли?
В една сграда, вероятно строена преди век, пълна с коридори, неизследвани стълби и врати, живеят деца от Германия, Босна, България, Китай. Писателят разказва за тях с мека добрина – „Домът е като многодетно семейство“. Те не са изолирани от околния свят. Учат в градското училище, срещат се със свои връстници извън дома, в неделя са на ресторант, вторник – на плуване, в четвъртък – на кино. С велосипедите си правят дълги обиколки из околностите на гр.Колбе. Редът в пансиона ги приучава да изпълняват задължения – кухня, пералня, сервиране на масата, почистване на бани и тоалетни. В чинията се поставя, колкото можеш да изядеш, от уважение към храната. Домът ги научава и как да се бият с по-силен от тях, как да приемат различните по произход, религия и характер. Тези момчета и момичета „предпазливо се сприятеляват, защото неведнъж са предавани“. Понякога нарушават правилата и по гръмоотвода излизат през нощта извън сградата.
Книгите може да са пълни или празни. В празните има само думи. Авторът ги е снесъл, гледа отстрани, чете си ги и им се радва.
В „Дом за начинаещи“ има характери, преживелици, съдби. Якуб от Сараево, Янфей от Китай, скинарите от 1993 и Фабиан, тайното място на покрива и целувка с Габи, Дени и Рони, чиито баща е алкохолик, бежанците от Босна – Латиф китариста и Небойша – майстор на тенис на маса, Щефен и Кристин, Барбара и една любов, която започва с диск на „Нирвана“. Едно от най -романтичните описания, които съм срещал в литературата:
„,Това бе моментът, в който разбрах, че в любовта признанията не са само в думите, дори и не са в изричанията. Бяха в жестовете и мълчанията, в ритъма на влюбените тела, в белите дробове и пулса, в очите и в несигурността, в притесненията и смелостта, в риска и собствената ни беззащитност.“
„Дом за начинаещи“ е пълна книга. В нея на думите е тясно, а на мислите -широко. В изреченията няма многословие, в действието няма излишни случки или герои. Кинематографично, епизод след епизод, авторът подрежда пъзел от света на католическия пансион и неговите обитатели. Написано искрено и талантливо.
Автобиографичният роман е трудна височина. На върха на планината е Габриел Гарсия. Писателят може да натовари със собствените си неуспехи други хора или да се увлече по героизирането си. Емануил Видински не прави нито едно от двете. Той е в горната част на изкачването към върха.
Мисля, че книгата трябва да се прочете от тези, които сега дават на децата си заучената безпомощност, в която няма нужда от решения и автономно поведение. Лежащото по гръб дете рита и иска айфон. Денят му започва със сервирана закуска, превоз до елитно училище, следобед – тенис, плуване, пиано, частни уроци. Ако от сега сте определили неговата кариера на дипломат, професор по пластична хирургия или концертиращ цигулар, бъдете сигурни, че това няма да се случи. Раздялата със зарядното на телефона е драматична и води до депресия. Няма ги GPS координатите на кафето, в което се среща с приятели. Ако изобщо има такива.
Успелите са имали трудно детство и могат сами да вземат решения.
Л. Калудов