Владимир Шумелов
През 2015 г., когато журирах Прегледа за поезията в Бургас, беше открит Домът на писателя и той направи вече 9 години. Ето защо поздравявам бургаските писатели с това постижение, резултат от тяхното обединение и помощта и разбирането на Община Бургас, както и всички произтичащи от това позитиви за литературния живот и култура. Поздравявам и новото писателско ръководство, което пое тази положителна тенденция и продължава да я развива с чувство за отговорност. Успех и на новия формат на сп. „Море“!
Започвам критическите си думи за прозата през изминалата година и с респект към всички, които са журирали тук през годините, а някои вече не са и между нас –Светлозар Игов, Михаил Неделчев, Иван Радев, Сава Василев, Иван Станков, Радослав Радев, Владимир Трендафилов, Вихрен Чернокожев, Йордан Ефтимов, Пламен Антов, Едвин Сугарев, Митко Новков, Симеон Янев, Младен Влашки, Юлиан Жилиев, Антония Велкова-Гайдаржиева, Никола Инджов, Клео Протохристова, Калина Лукова, Кирил Топалов, Светлана Стойчева и др. Позволих си тая пунктуалност, макар и не пълна, за да направя едно предложение. Разбира се, докладите са четени пред публика, после почти всички публикувани в сайта на изд. „Либра Скорп“ „Меридиан 27“ (но и на други места), което е много хубаво за критическата обгледаемост на този литературан проект и неговите корекции. Моето желание е тази обгледаемост да продължи с редактирането и издаването на тези критически текстове в може би няколко томчета, а повод за това ми станаха думите на Михаил Неделчев от 2010 г. в този Преглед, където той посочи, че такива обзори тук са правени още през 1980 г. и публикувани в алманах „Море“. Иначе от 1993 г. Бургас установява традиция почетните знаци „Пегас“ за поезия и проза да се определят в съответствие с оценките и предложенията на професионални литературни критици. Не е лошо организаторите да помислят за идеята, защото в нея има хляб и в това начинание Литературен Бургас ще бъде отново крачка пред останалите, включвайки текстове на най-известните български литературоведи в книжен корпус. (В скоби само да добавя: нека това не звучи като реплика на Априлските литературни дискусии от едно време, годишните прегледи в СБП или тези, които правеше и Сдружение на български писатели и т.н. Все пак подобни литературни прегледи в България се правят доста отдавна – например в периода 1908–1912 г. такива са били поредиците от обзори в сп. „Демократически преглед“ на Алберт Гечев. Послания, които още в началото на миналия век откриваме в текстове на Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Иван Радославов и колцина още изследователи.) В последна сметка литературните прегледи на градове и региони в определени времеви периоди действат дисциплиниращо, обединяващо (но може би и разделящо) и стимулиращо творците, те съграждат онази различаваща памет, която се бори против забравата на новото време.
2.
Да се върнем отново синхронно в Бургас през 2024 г., за да погледнем обективно какви прози написаха и издадоха бургазлии и да се опитаме да следваме думите на Нешо Бончев от 1871 г.: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства…“.
Тази година за Прегледа за проза постъпиха 11 книги в следните жанрове: 2 романа, 4 сборника с разкази, 2 книги с приказки, 2 повести и 1 научно-приложно изследване. Те са продукт на различни издателства: бургаските „Информа Принт“, „Кария 2020“, „Знаци“, „Либра Скорп“; софийските „Издателско ателие „Аб“, „Еуропео“ и „Ни плюс“ – с превес на местните издатели, доказали през годините своята роля на популяризатори на бургаските автори. Още в началото ще костатирам, че тазгодишните книги в прозата са изключително добри, което за радост затруднява много селекцията на най-добрите. Независимо от жанра, повечето творби са насочени тематично към съвремието и неговите проблеми, което е и обща характеристика за най-новата българска проза. На този преглед липсва краеведска литература за разлика от предни години. В областта на нонфикшъна обаче имаме две твърде различни книги – „Умотворителница“ на неуморната Татяна Йотова в полето на приложно-творческата педагогика и „Лекарят и морето“ на Невена Проданова в съавторство с д-р Иван Сърбянов (или обратното), която донякъде можем да приемем като разновидност на художествена биография на доктора в кратки разкази и снимки. Има, разбира се, и детска литература в жанра на приказката, има и дистопия, твърде модерна и експлоатирана днес, разбираемо. И не на последно място – да поздравим труда на преводача Роза Максимова чрез сполучливите книги на Александър Кулик. И тук е мястото да предложа и една нова идея при промяна на Статута за наградите – да се отбележи и труда на преводачите (особено забележими в литературата на Бургас през последните години) чрез една награда за превод на книга на, примерно, двегодишен период.
На финала все ми се струва, че наградите по статут са малко, но от друга страна не те са най-важни, защото не са направили никого по-добър писател, важно е критическото обглеждане на книжната продукция, неговата стимулираща роля писатели и поети да продължат напред.
3.
Книгите представям по реда на тяхното получаване при мен.
СЛАВИ ТОМОВ, „МАГДАЛИНА“ (роман). Редактор Елена Янева. И.зд. „Информа Принт“, Бургас, 2024 г.
Слави Томов е журналист и писател от Бургас. Автор на книгите: „Междинните състояния на Грегор К.“ (роман, 2005), „Пътешествие до края на нощта“ (разкази, 2006), „Другият живот на Бианка К.“ (роман, 2007), „Amour. Истории в синьо“ (разкази, импресии, 2017, която се появява след десетгодишно мълчание), „Докери. Врати към лятото“ (фрагменти, 2021, награда „Петко Росен“) и настоящата „Магдалина“ (2024). От 2019 г. води авторската рубрика „Слави Томов представя…“ в „Кафе с автограф“ в Дома на писателя в Бургас. В нея фокусира вниманието върху върховете в модерната световна художествена и критическа литература, а целта й е освен авторите да бъдат представени по-свободно и атрактивно, да провокира младите и по-старите и опитни литератори да разширят своите търсения при подхода си към литературни образци.
Романът му „Магдалина“ е публикуван през 2024 г. с финансовата подкрепа на Община Бургас. Той продължава досегашните търсения на писателя в областта на модерната българска проза, като се опира на натрупания интелектуален опит на писателя в дòсега му и представянето на световни имена в областта на високата художествена литература и философията.
За проф. Калина Лукова романът е „творчески експеримент, който демонстрира художествените, интертекстови и стилови нагласи, и възможностите на автора“. Разбира се, ако правим добре разликата между традиция и експеримент, не бихме приели подобна стилистика за експериментална днес. Но във всички случаи тя е нова и интересна за българската художествена проза в нейния постмодерен период. И ще повторя това, което писах за предишния му роман: на първо място тук се забелязва „отличимата му стилистика, нищо че стои като бяла врана на фона на мейнстримното съвременно прозаическо производство в Бургас и страната“.
Да видим конкретно романа. Структурно той се състои от 33 глави, Пролог и Епилог. Между номерираните глави са вмъкнати седем допълнителни със заглавия: „Фотоапаратът“ (след гл. 9), „Луиза – 1“ (след гл. 10), „Петънцето“ (след гл. 15), „Басейнът“ (след гл. 19), „Пъзелът“ (след гл. „Басейнът“), „Луиза – 2“ (след гл. 20), „Случайно парченце от пъзела“ (след гл. 22). Главите са съвсем кратки и изграждат фрагментарно пъзела от истории в един модерен наратив, както са изградени и предишните му книги. Още за „Amour. Истории в синьо“ (2017) Слави Томов беше казал в едно интервю: „В моите книги гоня не сюжет, а стил“ и това с пълна сила се отнася и за „Магдалина“. Накратко сюжетът тук е: Пепе, вече възрастен, разказва за любовната си история с Магдалина, когато той е 15-годишен (в края на романа навършва 20), а тя е два пъти по-възрастна от него. Жената се явява не само негова любима и любовница, а и негов ментор в цялостното му личностно съзряване. Нещо като обърнатата „Лолита“ на Набоков, или словашкия бестселър „Не можеш да изядеш тази стая“ на Никол Хохголцерова (за връзката между 13-годишно момиче Тереза и 50-годишния учител Иван; книгата беше преведена и издадена от Николай Фенерски през 2023 г.). Разбира се последната е различна книга, най-вече стилово – тя е скандална, цинична, макар изградена на същия фрагментарен принцип. Прозата на С. Томов се опитва за звучи елегантно, но и фриволно, безметежно, понякога носи в себе си лек елегантен цинизъм, но в нея няма пошла бруталност. Ако поиска да провокира читателя, може да бъде и дързък. Това, разбира се, не трябва да търсим на сюжетно ниво; близък до „Лолита“ на Набоков (който според някои на повърхността клони към порнографския жанр), „Магдалина“ обаче не е онзи любовно-еротичен роман, който очакваме. Литературно повлиян от ред автори на високата световна литература (като вътрешни цитати и позовавания в текста – Модиано, Русо, Пруст, Бланшо, Солерс, Брох, Фаулз, Ървинг, Набоков, Малкълм Лоури, Филип Рот, Камю) и жанрово хетерогенен, романът допуска различни интерпретации – като роман на М. Пруст, на Ж. Батай, на М. Лоури…, в които намираме мотивите за изгубеното време, декоративността на описанието, синестезийността при любовните сцени и еротика, наситената сензитивност на текста и т.н. Различни асоциации предизвиква и избора на името за заглавие на романа: според Марина Арнаудова зад „Магдалина“ „може би стои… образът на библейската грешница, помилвана от Христос, но също и героини като Малена и г-жа Робинсън – изражения на архетипа на жената, която всички желаят да имат, до която малцина успяват да се докоснат… “ (списъка бихме разширили многократно). Авторът приема тази игра на асоциации и дори ги усилва, но Магдалина не е „тайната невеста на Христос“, нито Пепе е „Христос“. След поредица от паралелни любовно-сексуални връзки на Пепе (които намираме във гореспоменатите седем вмъкнати озаглавени фрагменти между номерираните глави), в Епилога той е 20-годишен и той е с поредното момиче Ема. Текстът завършва с надписа „Край“, но това не е автентичният Край. Всъщност край няма, защото Магдалина отдавна го е обсебила и така ще е завинаги.
Слави Томов пише висока проза, но с ясен и опростен изказ, което създава впечатление за достъпност, имитира лекота и четивност, въпреки скритата цитатност/центонност, усложнен, синтаксис, защото със своята структура и език търси автентичност и близост с психологията, изграждането и развитието на характера на своите герои, психологическо и емоционално въздействие.
И друг път Слави е казвал, че се опитва да направи „един български барок, дори декаданс“. Смята, че това са пропуснати звена в българската литература. Разбира се, за тези терминологични конципирания е писано и може още да се поговори. В случая можем да кажем, че рецепцията на неговите книги все още предстои. А винаги е полезно за един автор усилието да се развива, да търси нови предизвикателства на всички нива на художествената литература.
ВАСИЛ ЛЮЦКАНОВ, „ТРЕТОТО ОКО НА ЕДИП“ (разкази). Редактор д-р Добрина Топалова, изд. „Кария 2020“, Бургас, 2024 г.
Васил Люцканов е добре познато име в писателските и журналистически среди в Бургас и страната.
Първата му книга „Обратни влакове“ излиза през 1987 г. в библ. „Смяна“ на изд. „Народна младеж“. Без да търсим влиянията върху писателския талант, ще цитирам една статия на Пламен Тотев в сп. „Пламък“ от 2001 г. (бр. 7 и 8) – „Носталгия по 80-те“, в която той анализира дебютната проза между 1980-а и 1989 г.: в областта на белетристиката през посочения период книгите са 112, а дебютът на Васил Люцканов е поставен с положителна оценка в контекста на прозата на Красимир Димовски, Румен Балабанов, Христо Карастоянов, Живко Желев, Георги Гълов, Виктор Пасков, Валентин Георгиев, Светослав Мичев, Валентин Даневски, Васил Люцканов, Здравка Евтимова, Кин Стоянов, Марин Крусев, Георги Чаталбашев, Деян Енев, Петър Кърджилов, Валентин Пламенов, Светла Андреева и мн. др. В случая говорим за психологическа правдивост в книгите („в които тя не е самоцелно търсена, а е неделима част от претворяването на действителността“), но с паралелите дотук, защото все пак говорим за 80-те, а за евентуални влияния на новите тенденции можем само да гадаем. Факт е, че втората му книга „Душите ни страдат красиво“ излиза след десетилетия мълчание и според него тя е плод на пандемията, но годините мълчание вероятно имат своите причини (най-вероятно, както той сам казва, че през последните 17 години е бил от „другата стрпана на барикадата“ – мениджира и разпространява култура, в това число и книги, но пък и кой ли би могъл да предвиди писдателските мълчания, както и свръхпроизводителност).
В Прегледа на бургаската проза през 2024 г. Васил Люцканов участва с третата си книга „Третото око на Едип“, която е също белетристичен сборник като предишните. За разлика от „Душите ни страдат красиво“, която е фиксирана основно в старото софийско ларго и как героите се сблъскват с новите предизвикателства, тази е „бургаска изповед за света, който бихме могли да разберем, само ако се вгледаме в хората около нас“ (неслучайно на с. 3 върху туширана снимка от Бургаския мост е сложен внушаващият надпис-мото „Всичко, изписано върху брега на морето, ще се сбъдне“.). И както и при тях, и тук заглавието е отлично намерено. Това е митът за цар Едип и неговата трагична съдба (в края й, ужасен от извършените отцеубийство и кръвосмешение, той изважда очите си в отчаяние) и идеята за Третото око (или вътрешното око и др.), което символизира вътрешното пробуждане и духовното съзряване на хората; казано просто – слепота и прозрение. Но и възмездие. В едноименния разказ от сборника „Тртото око на Едип“ обаче Едип е „огромен, могъщ, безпощаден – гларус и половина, само Бургаският залив ги въди такива“. В момента обаче, когато посяга на котилото, съдбата се намесва и той е убит от по-младия си събрат Илия, а момчето, което е влюбено в момичето с котилото, ги защитава.
Редакторката на книгата д-р Добрина Топалова нарича уводните си думи „За виждането в „Третото око на Едип“, където справедливо отбелязва: „Окото е отворено към спектакъла на живота, към привидната баналност и нищо-не-ставане на ежедневието…“. Авторовото око е като перископ на подводница, което обхожда градската среда и я фиксира в образи и детайли (добре в този контекст в структурата на сборника е поставен първият кратък разказ „Черно-бял филм“, но и много други – „Левитация“, „Осеметажен телевизор“, „Хвърчилото“, „Слънчеви зайчета“ и др.), понякога раказвачът е фланьор, който се разхожда/скита или безцелно се шляе по улиците бавно, наблюдава и запечатва като на снимки обектите, подслушва разговори, вижда съдби и конфликти („Дядо НДПЗ [най-добър приятел завинаги]“, „Фра Дяволо“, „Тихи убийства“, „Черният плаж“, „Възглавница без калъфка“), друг път е воайор („Слънчеви зайчета“, „Утрото на един умерено луд“, „Две жени и един мъж“, „Русалка“) в смисъла на Алберто Моравия: „Воайорът иска нещо повече от това да види – той иска да проникне в тайната на живота в движение“.
В тези 16 истории гледната точка – погледът, от чиято перспектива се наблюдава ставащото, е твърде важна като техника. Наблюдаваме известна кинематографичност в наратива – подобно на прозата на режисьора Педро Алмодовар (в сборника му с разкази „Последният сън“) или визуално във филми от Новата вълна, или на М. Антониони. В разказите си Васил Люцканов използва основно всевиждаща гледна точка в трето лице, но има и случаи на първоличен разказ, когато го налага сюжетът и темата („Мама“, „Левитация“, „Русалка“), на необичайни гледни точки, например във второ лице, сегашно време, която придава малко журналистическа репортажност на наратива („Русалка“ в съчетание с първоличен разказ). Разбира се, авторът се стреми да следва една обективна гледна точка, която не се фокусира върху определен човек (наричаме я и театрална гледна точка) – той се опитва да не коментира, да не прониква в съзнанието на героите си, а да ни представя драмата колкото се може по-обективно. И в крайна сметка той съчетава гледни точки или ги предава като множественост.
И все пак най-важно остава идейното послание на тази кратка проза – чрез прозрението и катарзиса да стигнем до откровението за позагубените фундаменти на нашия живот – любовта, съчувствието и човешката солидарност.
ДИЛЯНА КИРОВА, „МОСТОВЕ ЗА МУСКЕТАРИ“ (разкази). Редактор Диана Фъртунова. ИК „Ни плюс“, С., 2024 г.
Диляна Кирова e бургазлийка. Завършва Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Работи в МВР, Районен център 112 в Бургас. Членува в Съюза на свободните писатели – филиал Бургас. Пише поезия, а дебютната й стихосбирка „Такава съм“ излиза през 2021 г. През 2023 г. публикува втората си книга с хумористични стихотворения и разкази „Истории смешни за герои грешни“. Можем да приемем, че тя е преход към прозата с трите разказа в книжното тяло. А това, което е забелязала проф. Калина Лукова за цялостната стилистика на авторката в книгата, в някаква степен се отнася и за третата й книга с разкази „Мостове за мускетари“ (2024) – „усет към смешното, ироничното, пародийното“, „ренесансово-жизнерадостни еротични сюжети“, „заредени с комизъм“, свобода на езиковия изказ. Разбира се и илюстрациите на Силвия Кирова – художничка и в двете книги (според мен илюстративният материал при разказите е излишен).
Белетристичният сборник „Мостове за мускетари“ съдържа 26 кратки разказа на съвременни теми, които можем да определим и като битови, психологически, социални, сатирични и др., или поне съдържащи такива елементи. Те нямат тематичен център, не са циклизирани. Като цяло според мястото на действие и тематика не можем да ги причислим нито към градската (и конкретно Бургас и морето), нито съм селската проза (тук са заглавията „Щъркел в пазвата“, „Дядо Милуш и покровителят на миньорите“, „Защо“, „Герданче от канап с щипка от рак“). Наративът е преимуществено третоличен с всички предимства и неудобства на тази гледна точка, но е включена и наративната схема „разказ в разказа“ (доволно позната в нашата литература от XIX в. насам). Сборникът е без особени претенции за висока литература. Сюжетите са прости. Едноименният разказ „Мостове за мускетари“ (един от по-обемните) е историята на едно намерено в тоалетната на автогарата дете с име Найден (естествено). То отрасва в дом „Майка и дете“, където среща и бъдещите си неразделни приятели Върбан и Тодор. Притиснати от обстоятелствата в Дома, те се държат здраво един за друг, а след прожекцията на филма „Тримата мускетари“ се кръщават на тримата герои и обещават да са „един за всички – всички за един“. Но както се казва, съдбата си има план, и един след друг са осиновени Тодор и Найден, Върбан остава сам. Тримата се заричат да се срещнат отново след 10 години в центъра на градчето. Разказът започва с пристигането на Найден от Лондон, където е живял и учил, станал е цигулар. Виждат се, приказват за отминалите години. Тодор се е прибрал в ромската махала от Италия, а Върбан е останал и е пастир на крави, но му липсва свое семейство. На финала се разделят, като обещават да се срещнат отново. И както гласи клишето има „и още нещо“ (без особено значение за качеството на този тип разкази).
Едва ли има смисъл да се спираме подробно на темите и сюжетите на многобройните разкази – осиновяването (освен споменатия разказ и „Истинската майка“), съдбата на старите хора в малкото селище („Болката на дядо Братан“), мъката на майката по рожбата, далече от нея („Есента на една майка“), родовата памет, превъплътена в приказка („Приказка за доброто“), съдбата на хората с различна полова идентичност („Различни“), завръщането към живота след трагедия в семейството („Писмо до Дядо Коледа“), трудната житейска съдба и самотата на емигранта („Сама“), критиката на тийнеджърите от Z поколението („Доказателство“) и мн. др. Всички те са посвоему значими и актуални в конкретния исторически момент. Разказите са написани искрено и с нужната емоционална температура. В голямата част от тях обаче ще се сблъскаме с елементарни заключения и обобщения, публицистика, доза патос или морализаторство и наивизъм. За разлика от обемните епически форми, при късия разказ всяка слабост се забелязва веднага и личи отдалеч и тъкмо затова е нужно да се пазим от клишетата, трябва да отбягваме закономерностите. Тази книга не го прави. Липсва й дълбочина. Но това не е причина авторката да не продължи с опитите си в прозата, които след малко повече натрупан опит и четене, ще дадат необходимия резултат. Началото? Чудесно заглавие, като разширена метафора, под която се вписват поне дузина текстове.
ЕЛЕНА СТОЙЧЕВА, „МЕРИ И ЛЕПРЕКОНЪТ. ПРИКАЗКИ ЗА ДОБРОТО“. Худ. корица и илюстрации Ирина Василева. ИК „Знаци“, Бургас, 2024 г.
През 2021 г. като член на журито в Бургаския преглед за книгите с проза писах и оценявах три книги на Елена Стойчева – дебютната с разкази „Шивачът на времето“ (2021), „Маги в селището на пчелите“ (2021) и „Балсам от Гълъб“ (2021), всичките продукт на ИК „Знаци“ – Бургас. Основната част от историите от първите две книги е свързана с пчелите и пчеларството – онзи крайъгълен камък, който променя житейския път на авторката, докато „Балсам от Гълъб“ е ориентирана повече към духа, духовното, вярата. (Да вметна, че ме учуди попадането на това заглавие и в критическия преглед за прозата в Бургас на Кирил Топалов през 2022 г.)
В Прегледа за 2024 г. авторката представя книгата си за деца „Мери и лепреконът. Приказки за доброто“, издание отново на ИК „Знаци“. Тя излиза с финансовата подкрепа на Община Бургас.
Знаем колко отговорно и трудно е да се пише за деца и мисля, че авторката се е справила чудесно със задачата си. Аз също я разбрах и харесах, което говори, че това е и книга за възрастни, които не са поизгубили детското възприятие за света у себе си.
Добросъвестно все пак Елена Стойчева обяснява кратко в предговора си кой е главният герой леприконът Преко, откъде идва и какви приключения му предстоят с новата му приятелка Мери. Ето какво казва и Уикипедия за този любопитен герой: „Лепрекон или леприкон (на ирландски: leipreachán) е митологично създание от ирландския фолклор. Обикновено то е дребно човече в зелени дрехи и с дълга червена брада. Според някои леприконите се крият под четирилистни детелини (поради което се намират трудно). Според фолклора, ако видиш леприкон, той ще побегне. Ако само за момент го изгубиш от поглед, той изчезва завинаги. Но ако го догониш и хванеш, леприконът ще ти даде невиждани богатства“. Любопитен наистина герой, чиято екзотика би трябвало да привлече читателския интерес на най-младата аудитория (да припомним, че още в книгата „Маги в селището на пчелите“ Елена Стойчева използа фантастиката като стил на разказване, за да спечели детското внимание и любознателност по един реалистичен начин).
В осем приказки за леприкона Преко научаваме за неговите приключения. Той е част от свитата на феята Фрейка, като е орисан да пътува по земята и да носи добрини. В първата приказка в Слънчевата гора го среща Мери и се запознават, в резултат на което се превръщат в първи приятели. Скитайки из гората, те се опознават с различни животни – зеленото козле Гено, синьото сойче Перушанко и доброжадния див котарак Фильон, костенурката на райета Нурка и кълвача Кривоклюнов, червената лисица Горно До, японската кокошка Шабо и петелът Патриархеас (Панчо), магарето Бон-чо, цветногледото къртиче-младоженец Ровчо. Последната приказка се нарича „Приятелството никога не се сбогува“ – логичен завършек на едно пътешествие в света на доброто и приятелството и както казва леприконът: „Приятелите никога не се сбогуват, защото никога не се разделят истински“.
Многобройни са елементите, които правят от тези текстове наистина авторски приказки и ни приближават до детското световъзприятие на света, но и доближават големия свят до детето. На първо място това е сполучливият език, на който авторката непретенциозен разказва истории – близък до всекидневната реч, увлекателен, но и изпълнен с изненади и открития, познание за живия свят и природата, с умело втъкани стихотворения в наратива (подобни имплантирани стихове тя изпозва и в предишни книги), които не само илюстрират разказаното, но и приобщават детското възприятие към поезията и усилват въздействието на приказките. И не на последно място – сполучливите и хубави илюстрации на Ирина Василева. И да не забравяме – детската книга не само забавлява, тя ни и учи, и възпитава. Мисля, че тази книга е постигнала тези цели.
АЛЕКСАНДЪР КУЛИК, „В СЪНЯ НА СЕНКИТЕ“. Превод от руски Роза Максимова. Изд. „Кария 2020“, Бургас, 2024 г.
В Прегледа на прозата на бургаските автори за 2024 г. Александър Кулик (1985, Москва) участва с книгата за деца, приказката „Барбалюн и ехото на Земята“ (2020, прев. на бълг. 2024) и романа „В съня на сенките“, който е трети негов роман (вече преведен на български) след „На виниле“ (2018) и „Мы немы, пока мы – не мы“ (2024). От лаконичната справка за автора разбирам, че е инженер по образование, работил е и като журналист, а и колекционер на винилови плочи (тук с любопитство научавам, че през 2021 г. издава книгата „Петдесет и четири дни музика“ – сборник с бележки за винилови плочи, композициите върху тях, изпълнители и групи, любими и впечатлили автора във времето).
Но да се върнем към „В съня на сенките“. Според преводачката Роза Максимова бихме определили творбата като „политическа антиутопия с елементи на научна фантастика“. Всъщност, това е дистопия, термин, зает от медицината, който актуализира и синтезира сполучливо интерпретациите около антиутопия или какотопия (някои изполват и трите като синоними). Кулик често прибягва към такъв жанр или смесване на подобни жанрове в творбите си – фантастика и детектив, антиутопични елементи, но и преплитане на история, романтика, музика – всичко пречупено през интересни сюжети. Защо го прави, можем да тълкуваме по различен начин – поколенчески (той е от поколението Y, наричано още „милениали“, първо посрещнало предизвикателствата на интернет, но и първо възползвало се от възможностите да пътуваш свободно, да получиш достъпно висше образование в Европа и другаде, да работиш навсякъде; за това вж. повече в началото на гл. 3); от друга страна тези хора се чувстват ядосани от настоящата политическа обстановка, и ето тогава от тях може да се появи автор на дистопия/антиутопия. Причините да посягаш към подобни сюжети в такава форма, разбира се, са различни, но и определено подхождат на определени творчески нагласи. Александър е автор с такава нагласа. Ще си позволя един по-дълъг цитат от книгата в този контекст: „Ако постоянно се надяваш, че утре (след седмица, след година) всичко ще бъде ослепително добре и отлагаш живота за този прекрасен момент, тогава рано или късно ще разбереш, че животът минава, а магията все още я няма. Трябва да живееш в настоящето. Не само един ден, без да мислиш какво ще ядеш утре, а просто да изпълваш живота си със смисъл всеки ден, да получаваш възвръщаемост и удоволствие от него точно сега, без да отлагаш щастието за неопределено „утре“ и без да зацикляш върху вече отминалото „вчера“. Да не забравяме и сложната, несигурна, трагическа политическа обстановка в света в момента.
Романът ни пренася в близкото бъдеще (първа глава е фиксирана в 1.01.2028 г.), с място на действието малка неназована държава, „притисната между планините и морето“, но с позната история. В нея през последните няколко години започва т.нар. „IT-революция“, но не отдолу-нагоре, а извършена от самата държава. Това става постепенно, но в крайна сметка завършва с тотална забрана на всичко, което може да се забрани, акт, подпомогнат от армията. Несъгласните са наречени контрареволюционери и са подложени на гонения и ликвидация. Един от главните герои – младият Крис, от чието име се води разказът, от банков служител е привлечен като служител в СКН – Службата за контрол на невроактивността. Това става след трагичен инцидент в началото на 2025 г., когато той се прибира от чужбина с жена си. Тя е убита, а Крис е принуден да започне живота си отначало, на трийсет и осем години. Действието не е хронологично, в него има ретроспекции, които ни запознават с детайли и нови герои. Такива са младият учен, мечтателят Марти, бунтарите Ян и Гиро, мъдрият Доктор Марк, дръзката Дея. Те са въплъщение на борбата на обикновения човек срещу новата обществено-политическа система, която е превърнала хората в сенки на самите себе си, като им отнема всички свободи. В 33 глави, обединени в две части – „Поотделно“ и „Заедно“, авторът ни въвлича в едно динамично действие, което завършва оптимистично с последната глава „Нов свят“. Читателят ще отбележи, че в романа дистопията съществува, но не изцяло – липсват например т.нар. отрицателни герои, черните ефекти и ужасите с привкус на фантастика са туширани, за сметка на реални картини от живота (тук е мястото да обърнем внимание и на сполучливите рисунки-графики на художничката Мария Павлючкова, които в други подобни случаи биха били неуместни, но тук са съвсем на място, визуализирайки текста и то не буквално, а като „атмосфера“).
АЛЕКСАНДЪР КУЛИК, „БАРБАЛЮН И ЕХОТО НА ЗЕМЯТА“ (приказка). Художник Мария Павлючкова, прев. От руски Роза Максимова. Изд. „Кария 2020“, Бургас, 2024 г.
Освен с романа „В съня на сенките“, Александър Кулик се представя в този Преглед на бургаската проза за 2024 г. и с приказката „Барбалюн и ехото на Земята“ (2020 г. на руски, 2024 г. на бълг., и и двете в превод от руски на Роза Максимова). Строго погледнато откъм жанр, това е повест (или кратък роман) за деца в предучилищна и начална училищна възраст, а и текстът е сегментиран в 11 глави, изпълнени с приключенията на две деца – Барбалюн и по-голямото му братче Ячко (Сашо).
Ако приемем, че това е приказка, текстът трябва да отговаря на характерните й особености – неопределеност на време и място, най-често анонимни герои и то типизирани и идеализирани; описване на развитието на дадена случка с постепенно нарастващо напрежение и преодоляване на ред препятствия (често с помощта на вълшебни помощници), противопоставяне на доброто на злото, като доброто винаги побеждава, и приказката да завършва с поука. Ако продължим категоризацията, според съдържанието си конкретната приказка трябва да съдържа нещо от битовата и вълшебната (фантастичната) приказка. Ако е приказка, тя е авторова приказка – написана е от писател, плод е на въображението му и не е базирана на фолклорна основа. Така погледнато, някои характеристики на „Барбалюн…“ съвпадат с авторовата приказка, други – не.
Нека приемем, че това е авторова приказка от хибриден тип, структурирана като минироман (повест), тип фентъзи. Двамата главни герои, споменатите по-горе малки деца Барбалюн и по-голямото му братче Ячко (якият здравеняк), си играят в пясъчника, изведени от майка им, когато научават нещо странно – преминавайки под арката между игралната площадка и улицата, установяват, че ехото липсва. Това е завръзката в първа глава. Тогава започват свое разследване на случая. В следващите глави те ще проверят има ли ехо на други места, които познават от преди това. Ехото, разбира се, го няма. Опитват със заклинание („като в „Хари Потър“) да преминат от реалния към вълшебния свят (и обратно) и успяват. Без да преразказваме сюжета, ще кажем, че търсенето продължава до момента, в който не се озовават във вълшебната страна Петсия, жителите на която са говорещи животни. Ехото вече не стига дотук, а това означава, че всички са в беда. В същото време научават от новините, че и на Земята не е по-добре – радарите на летищата вече не разпознават сигналите, всъщност ехото е изчезнало по целия свят. Появяват се и лошите герои – Тео и неговата леля, старата и зла вещица Фибс, която мрази Петсия. А ето и ролята на ехото – то подхранва и защитава реалния свят, светът на Барбалюн и брат му. Краят е хепиенд, спасени са домашните любимци и всички животни, а лелята се разкайва и заминава далече на север, като се заклева да не наранява повече животни. Ехото е спасено и всичко идва на мястото си. А и отрицателните герои, оказва се, не са толкова лоши.
В заключение: без значение от жанровата нехомогенност на творбата, ще отбележим, че Александър Кулик е оригинален и сладкодумен разказвач, който успява да стигне до сърцата на младите си читатели. Напластявайки умело реално и фантастично, факти и фикция, той провокира въображението на детето (а защо не и на по-възрастния читател?), което, поставено в битово позната среда, се опитва да решава съвременни казуси от технологичен и морален характер. По този начин всеки читател може да получи основни познания и култура, да оформя своя интелект и да повиши коефициента си на интелигентност. И както всяка приказка, и този текст има своята дълбоко възпитателна цел – да учи подрастващите на добро, толерантност, остроумие, отговорност, мъдрост, справедливост, любов към всяко живо същество и към семейството чрез преодоляване на трудностите.
В контекста на съвременните български авторови приказки (немалка част от тези приказки, да отбележим, са и в стихотворна форма) се вписва успешно и белетристичният модел, предложен от Александър Кулик. Още повече на фона на настоящата зрелищност, агресия и кресливост на текстовете и филмите за деца, превзели книжарници и екрани.