Тъжни крайбрежия
Територията на Бургаския корабостроителен завод е огромна… Стига чак до тръстиките на Крайморие. Заводът е обрасъл с гъста растителност като в Амазонията… Дърветата са предимно тополи. Из територията скитат глутници кучета, котки, питони, цигани, които ловят риба с даляни… В завода са снимани и игрални филми. Говореше се, че през 90те минава и наркоканал, както и сутеньори, които извозваха проститутките с лодки до корабите на рейд в залива… Чувал съм за хайдушки чети, както и за свободно къмпингуващи в източната част… През зимата се правеха хайки за вълци. Някои пък отглеждаха прасета в кочини, ловко замаскирани в гъсталаците. Имаше и лозя, асми, както и частни градинки, в които се сееше всичко. Поливаха ги с промишлена вода. Почвата бе песъчлива, но даваше богат берекет… Иван Ванев, авторът на текста на Бургаски вечери, работеше в цех 301 като фрезист. Беден като църковна мишка, също отглеждаше прасе, което хранеше с остатъците от заводската столова. Прасето бе огромно на ръст, когато преминаваше през ниската порта, гърбът му остъргваше горната греда. Чувал съм, че работниците оряха градините си с него. През 1986г. прасето мутира от чернобилската радиация и се превърна в динозавър от юрската ера. Разбрах също, че било станало член на БКП и обявено за почетен председател на първичната партийна организация… После някой го застреля и работниците го изядоха на кюфтета из фургоните си … Сложиха му паметник с петолъчка, където признателните поколения оставяха червени макове, които цъфтяха из завода…
През 1984г.в завода дойде на среща с корабостроителите Христо Фотев. Ванев беше там, поздравиха се. Общо взето не се знаеше, че Ванев пише. Тогава фамилията му бе Ников. През 2014 Черепа загроби завода. Изгониха работниците, без да им платят по няколко заплати. Държавата се ослуша като глуха свиня у боб, и нищо не направи за работниците. След това забравата покри всичко, съвсем по български… Работниците решиха да протестират. Нямаха офис, където да се срещат. Предоставих им стаята на сп. Море, която бе тогава в дома на нефтохимика. Протестираха пред областна управа. Излезе областния и каза, че властта действа по въпроса, здраво пипа… Дойде депутат, бивш готвач, който обеща справедливост…
Дочувам днес, че из завода шетат каналджии на мигранти, понеже завода се води външна граница на ЕС… Проникват през една изоставена жп линия, откъдето качваха кораби на спусковото. Мигранти смятали да го обявят за анклав с мюсюлманско управление. Иран щял да помага. Днес прочетох, че се търсят митничари за новата държава, която ще граничи и с бившите сараи на Доган в парк Отманлий. Въобще я чака такъв живот, че си припявам едно: “Дано!”
Дъждовен влак
Има една жп линия, която минава успоредно на стария бургаски плаж… Тя е изоставена и от десетилетия не се ползва. Край нея расте тръстика, релсите са хлътнали и ръждясали. През лятото мирише на траверси, когато слънцето ги напече. Навремето траверсите са ги правели от дърво, което мирише на смола и все едно минаваш през някаква призрачна гора… Освен това дървото поема вибрациите и шумоленето на релсите от приближаващия влак се слива с дълбоката акустика на морето… Влаковете пренасяха товари от сол, чиито пирамиди блестяха и пречупваха слънчевите лъчи. Ходехме пеша с майка ми до плажа. И боси. Прекосявахме камъшите и когато пресичахме линията се оглеждахме за влак. Аз слагах една стотинка върху релсата и щом вагоните отминат, оставаше бронзов отпечатък върху нагретия метал…
Пясъкът на стария плаж беше черен. Съдържа желязо и пари жестоко около обед. Лягах на пясъка и наблюдавах странично движещите се наоколо тела, обвити със слънчасала аура… Плажът е едно от най-странните места на земята.
Днес, когато прекосявах линията, ми се стори, че чувам влак. Погледнах инстинктивно. Над релсите трептеше мараня… И тогава го видях. Влакът приближаваше като облачна сянка, траверсите ухаеха неистово на разтопени смоли, от раковините, заровени из плажа излитаха отдавна заключени звуци…