КНИГИ ПРОЗА ОТ БУРГАСКИ АВТОРИ ЗА ГОДИШНИЯ ПРЕГЛЕД’2024 /2 част/

 

Владимир Шумелов

         През 2015 г., когато журирах Прегледа за поезията в Бургас, беше открит Домът на писателя и той направи вече 9 години. Ето защо поздравявам бургаските писатели с това постижение, резултат от тяхното обединение и помощта и разбирането на Община Бургас, както и всички произтичащи от това позитиви за литературния живот и култура. Поздравявам и новото писателско ръководство, което пое тази положителна тенденция и продължава да я развива с чувство за отговорност. Успех и на новия формат на сп. „Море“!

         Започвам критическите си думи за прозата през изминалата година и с респект към всички, които са журирали тук през годините, а някои вече не са и между нас –Светлозар Игов, Михаил Неделчев, Иван Радев, Сава Василев, Иван Станков, Радослав Радев, Владимир Трендафилов, Вихрен Чернокожев, Йордан Ефтимов, Пламен Антов, Едвин Сугарев, Митко Новков, Симеон Янев, Младен Влашки, Юлиан Жилиев, Антония Велкова-Гайдаржиева, Никола Инджов, Клео Протохристова, Калина Лукова, Кирил Топалов, Светлана Стойчева и др. Позволих си тая пунктуалност, макар и не пълна, за да направя едно предложение. Разбира се, докладите са четени пред публика, после почти всички публикувани в сайта на изд. „Либра Скорп“ „Меридиан 27“ (но и на други места), което е много хубаво за критическата обгледаемост на този литературан проект и неговите корекции. Моето желание е тази обгледаемост да продължи с редактирането и издаването на тези критически текстове в може би няколко томчета, а повод за това ми станаха думите на Михаил Неделчев от 2010 г. в този Преглед, където той посочи, че такива обзори тук са правени още през 1980 г. и публикувани в алманах „Море“. Иначе от 1993 г. Бургас установява традиция почетните знаци „Пегас“ за поезия и проза да се определят в съответствие с оценките и предложенията на професионални литературни критици. Не е лошо организаторите да помислят за идеята, защото в нея има хляб и в това начинание Литературен Бургас ще бъде отново крачка пред останалите, включвайки текстове на най-известните български литературоведи в книжен корпус. (В скоби само да добавя: нека това не звучи като реплика на Априлските литературни дискусии от едно време, годишните прегледи в СБП или тези, които правеше и Сдружение на български писатели и т.н. Все пак подобни литературни прегледи в България се правят доста отдавна – например в периода 1908–1912 г. такива са били поредиците от обзори в сп. „Демократически преглед“ на Алберт Гечев. Послания, които още в началото на миналия век откриваме в текстове на Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Иван Радославов и колцина още изследователи.) В последна сметка литературните прегледи на градове и региони в определени времеви периоди действат дисциплиниращо, обединяващо (но може би и разделящо) и стимулиращо творците, те съграждат онази различаваща памет, която се бори против забравата на новото време.

         2.

         Да се върнем отново синхронно в Бургас през 2024 г., за да погледнем обективно какви прози написаха и издадоха бургазлии и да се опитаме да следваме думите на Нешо Бончев от 1871 г.: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства…“.

         Тази година за Прегледа за проза постъпиха 11 книги в следните жанрове: 2 романа, 4 сборника с разкази, 2 книги с приказки, 2 повести и 1 научно-приложно изследване. Те са продукт на различни издателства: бургаските „Информа Принт“, „Кария 2020“, „Знаци“, „Либра Скорп“; софийските „Издателско ателие „Аб“, „Еуропео и „Ни плюс“ – с превес на местните издатели, доказали през годините своята роля на популяризатори на бургаските автори. Още в началото ще костатирам, че тазгодишните книги в прозата са изключително добри, което за радост затруднява много селекцията на най-добрите. Независимо от жанра, повечето творби са насочени тематично към съвремието и неговите проблеми, което е и обща характеристика за най-новата българска проза. На този преглед липсва краеведска литература за разлика от предни години. В областта на нонфикшъна обаче имаме две твърде различни книги – „Умотворителница“ на неуморната Татяна Йотова в полето на приложно-творческата педагогика и „Лекарят и морето“ на Невена Проданова в съавторство с д-р Иван Сърбянов (или обратното), която донякъде можем да приемем като разновидност на художествена биография на доктора в кратки разкази и снимки. Има, разбира се, и детска литература в жанра на приказката, има и дистопия, твърде модерна и експлоатирана днес, разбираемо. И не на последно място – да поздравим труда на преводача Роза Максимова чрез сполучливите книги на Александър Кулик. И тук е мястото да предложа и една нова идея при промяна на Статута за наградите – да се отбележи и труда на преводачите (особено забележими в литературата на Бургас през последните години) чрез една награда за превод на книга на, примерно, двегодишен период.

         На финала все ми се струва, че наградите по статут са малко, но от друга страна не те са най-важни, защото не са направили никого по-добър писател, важно е критическото обглеждане на книжната продукция, неговата стимулираща роля писатели и поети да продължат напред.

         3.

         Книгите представям по реда на тяхното получаване при мен.

МИТКО ДЖУНГУРОВ, „СЪДНИК“ (повест). Редактор Любов Динчева. „Издателско ателие Аб“, С., 2024 г.

Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Бургас. Премиерата й беше в Бургас през м. септември 2024 г. Авторът е педагог по професия, а като писател е жанрово ориентиран предимно към разказа. Автор е на сборниците с разкази: „Дънди на борда“ (2018) и „Шоколад с люти чушки“ (2020). Малко или много е това за „разказвач с опит“, няма да коментираме. Ще се доверим на критиците и автора, които казват такива неща за предиишните му сборници: „Тези разкази са за изгубената хармония.“ (авторът за „Дънди на борда“) и: „Много добра повествователна техника в жанра на дългия разказ.“ (проф. дфн Калина Лукова за ръкописа на същия сборник). А проф. Симеон Янев забелязва още за дебютната му книга, че това са „къси новели повече по структура, отколкото по обем“. Подобни са и наблюденията на проф. Светлана Стойчева за втората книга „Шоколад с люти чушки“ (добро владеене на „разказваческото изкуство“, уклон към по-мащабни жанрове като новелата и повестта, разгръщане на повествование в ретроспективна и проспективна посока, съвременна тема на разказите).

         Третата книга на Митко Джургуров продължава търсенията на автора в тези посоки – сигурна жанрова база като повест, актуална съвременна тема, развитие на разказваческата техника. И още: сполучливо заглавие, добра полиграфия, но с малко технически грешки в оформянето на пряката реч и може би повече взискателност към оформлението на книжното тяло.

         Както и в предишната белетристика на Джунгуров, ще научим (от думи на автора на премиерата), че повечето герои в този съвременен като тематика наратив са с реални прототипи в живота, а със сигурност има и автобиографични моменти, може би доза автофикция. Разбира се този и подобни похвати, които трябва да правят историята фактически правдива, нямат особено значение сами по себе си, ако не носим историята дълбоко в нас, ако тя не си заслужава да се разкаже. Защото в литературата от значение е литуратурната истинност на написаното, а и парадоксално – докато описваме историята си по този начин, ние сме вече в процес на отделяне от автобиографичното.

         „Съдник“ можем да определим като поредната творба със сюжет от несвършващия български преход. Действието е ситуирано в провинциално градче и е камерен разказ за живота на двама братя, преплитането на техните съдби и гибелта на единия. Повестта съдържа елементи от философско-психологическа и социална проза, билдунгсромана, семейния роман, детектива, трилъра и пр., а разказът преминава под сянката на библейския мотив за Каин и Авел. Казано просто – реалистична проза, която залага на традиционния третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Авторът подлага на анализ важни актуални битово-екзистенциални, морални и съдебни дилеми като прави нужните социално-присихологически обобщения. Без претенциите за жанрова книга, повестта проследява механизма на престъпленията и се превръща в морален и човешки коректив за границите между злодеяние и възмездие, вина и чистилище, за силата да вземаш решения. Героите не са изключителни, те са обикновени средностатически хора, които обстоятелствата притискат и понякога ги правят волно или неволно престъпници или съучастници.

         Тази повест (да вметнем – жанр с отлични традиции в българската литература от „Маминото детенце“, та до „Крадецът на праскови“ и др.) се позовава на Библията, Битие, гл. 4, където са описани животът и съдбата на Каин и Авел, синовете на първите хора Адам и Ева. В разказа на М. Джунгуров това са Калин и Ангел, техният баща Петър Богдев и майка им Елена. Интригата е изградена около залавянето на сина на Калин като „муле“ за пренос на пратка наркотици на летището. Около този конфликт се заплита и разплита живота на семейството и малка група герои, свързани с неговата съдба. Въпросите, които повестта поражда (и най-често директно задава), са: доколко съдбата ни позволява да бъдем съдници (арбитри, съдии, критици, оценяващи) на другите и света, а и на себе си?; познаваме ли себе си и доколко?; кое е морално и кое не?; а грях и вина?; кой побеждава в конфликта между добро и зло, мрак и светлина?; къде е разграничението между справедливо и нередно?; има ли възмездие и правосъдие и възможно ли е т.нар. лично правосъдие?; какво печелим, когато губим?; но и такива, като актуалните теми за насилието в семейството, проблемите в образованието и пороците при подрастващите.

         Сюжетната основа на повестта върху старозаветния текст не е оригинална. Многобройни са интерпретациите (легендарни или художествени) върху нея, някои опитват да реабилитират Авел (малкият брат) като екстраординерен в смъртта му и показват как се конструира алтернативно мислене поради неяснотите в текстовете на Стария завет, като дописват неизказаното-предположено („Никога Калин не повярва, че Каин е убил брат си.“, Трета част, гл. 22, с. 207). И не на последно място – механизмите на случване в митологията/религията/историята не винаги се припокриват с условностите на художествения разказ (в разказа ролите на братята според библейския текст са до голяма степен разменени, но художествената логика е такава, за да се изградят пълнокръвни реалистични образи със слабости и положителни черти; от друга страна, за да избяга от „домашния ад“, но и по-късно, когато е женен, Калин потъва в света на литературата и чете, а там му става все по-ясно, „че Петър Богдев не е нито крал Лир, нито дядо Горио, а може би единствено лакомият праотец Адам, който между две хапки овче месо хвърлял доволен поглед към малкия си син Авел и друг, ироничен, към големия – Каин, който след цял месец въртене на мотиката заспивал гладен на масата“., с. 39).

         Книгата потвърждава още веднъж, поне за мен, че при късните дебюти, с всяка книга писателят израства. В случая Джунгуров е добър фабулист с отлична повествователна техника, който създава динамичен, напрегнат (и в много отношения кинематографичен) разказ (особено забележим към края на последната Трета част, където линейният разказ е нарушен с глави 29 („Преди два дни“), 32 („Няколко часа по-рано“), 33 („Същата вечер“), 34 („Предният ден вечерта“), 35 („Предният ден наобед“), 36 („Предният ден вечерта“), 38 („В болницата, няколко дни след побоя“), 40 („В болницата“). Неговите герои са истински, плътни и живи образи със своите несъвършенства и съмнения, а тяхното развитие и съдба са логически и психологически обусловени.

НЕВЕНА ПРОДАНОВА, Д-Р ИВАН СЪРБЯНОВ, „ЛЕКАРЯТ И МОРЕТО“ (разкази). Изд. „А 5 books“ (търговска марка на „Локус Пъблишинг“ ЕООД, С.), 2023 г.

Д-р Иван Сърбянов, който е автор, съавтор и герой на сборника „Лекарят и морето“, е хуманен лекар, наречен от жена си „безотговорно авантюристичен“ (по негово признание), човек с пъстър като калейдоскоп живот, кръстосвал с години морета и океани като корабен лекар, и сладкодумец, който има какво да сподели с нас. Прави своите изповеди и спомени пред добросъвестната Невена Проданова, която ги записва и пред читателя се появява този сборник.

         Невена Проданова е потомствена бургазлийка с гръцки корени. Секретар в Националната художествена академия – филиал Бургас, писател, общественик, член на Управителния съвет на БПО. Преди настоящата книга издава белетристичния сборник „Бургас през моя прозорец“ (2015).

          И тази книга е свързана с морето; освен в заглавието, виждаме това първо в „терапевтичното“ посвещение на Невена: „Посвещавам тази книга на хората, които се лекуват с морето…“. Всъщност кратките текстове в нея, които с някои условности можем да наречем и биография на Иван Сърбянов, са написани от Невена Проданова по разказите на доктора, а онова, което споява тези текстове от хора с различна професия и житейска съдба, е любовта им към морето и Бургас, към живота и неговия смисъл. По-важното в този нонфикшън е това, че живите спомени на д-р Сърбянов, разказани от Проданова, разкриват пред очите ни различни епохи – отпреди и след деветосептемврийския комунистически преврат. Преминали през личното битие и професионален поглед, те се превръщат в паметен знак и хроника на тези години, съхраняват спомените за важни личности и ни връщат към забравени вече детайли и приключения на духа.

         Книгата е структурирана в 52 кратки глави (разкази) и епилог, с предговорни думи от Силвия Колева. Прилича на албум със спомени и снимки (от архива на д-р Сърбянов и други частни архиви, от Бургаски държавен архив), но е нещо повече. Записвайки личната история/биография на д-р Иван Сърбянов, Невена Проданова й придава художествена стойност, като запазва характерната стилистика на разказа на първоизточника. Подреждането на разказите следва житейската хронология на главния герой д-р Иван Сърбянов. Логично тя започва с произхода на фамилното име, което ни отвежда в едно село Сърбе, Севлиевско, запознаваме се и с родителите и роднините на доктора, техните интересни житейски съдби. Професионалният отпечатък (медицината) личи отчетливо навсякъде – в думите за баща му, д-р Константин Сърбянов (директор на Противомаларийния институт в Бургас), маларията през първите години на миналия век, семестриалните ваканции през 50-те години в Бургас, практиката на един селски доктор, лекар в село Ябланово, споменният разказ за д-р Панчо Млъчков, водното спасяване в Бургас (да вмъкнем и малко фактология – през 1966 г. д-р Сърбянов става лекар на националния отбор по спортна гимнастика; през 1968 г. е в екипа лекари близо до Ереван за подготовката на българските спортисти за Олимпийските игри; от 1970 г. е лекар на различни плавателни съдове, отново се занимава с водно спасяване, запознава се с Дончо и Юлия Папазови, участва в маратон в Созопол през 1974 г., отива във Виетнам през 1985 г., изживява многобройни приключения, на няколко пъти е на косъм от смъртта). Разбира се тези над 50 кратки епизода представляват цял житейски паноптикум, съхранил какво ли не зад музейните стени на паметта: ще се пренесем в годините на манифестациите (24 май), ще видим как съветски офицер присвоява колата на проф. Проданов в Бургас през 1944 г., ще ни припомни какво е „гураджийството“, „ТАБСО“ (Транспортно-авиационно българо-съветско общество) – предшественик на авиокомпанията „Балкан“, „помполит“ (помощник-капитан по политическата част; такъв се оказва и писателят Върбан Стаматов, с когото докторът се сприятелява, както и с третата му съпруга му – Севда Севан, българска писателка и арменска дипломатка), ще се върнем с тъга към спомена за теснолинейката Бургас – Поморие, ритуала обрязване в Шуменско, историите около острова Св. Анастасия (Болшевик между 1945 и 1991 г.) и корабчето „Марко Поло“, което е първото пътуващо от Бургас до острова, а също и към първото автомобилно рали в България през 1960 г., към спомена за Бургаското рибарско пристанище (което след „евакуацията“ му на друго място, „за да не грози града“, става „Ченгене скеле“)… Едва ли е нужно да споменаваме всички герои, приключения и топоси в България  и по света в тази странна биография. Много от тях съзрях на сайта на „Морски вестник“ от 2020 г. в любопитните разкази на доктора. Някои ме изумиха, други – не толкова. Като цяло ме убеждаваха, че за Бургас (и морето) надделява сантимента и носталгията, но то къде в България днес не е така, когато се опитваме да съживим паметта. Мисля, че ценното на тази книжка е в това, че съживявайки миналото, го съхранява. А това не е никак малко в страна с къса историческа памет.

 

ГЕРГАНА ЧАНАКОВА, „МАСТИЛЕНИ ПИСМА“ (повест). Редактор Ана Боянова. „Издателско ателие „Аб“, С., 2024 г.

Книгата „Мастилени писма е дебют на Гергана Чанакова, която пише и стихове, и тя беше представена пред бургаска публика през м. ноември 2024 г.. Определена е жанрово като повест и е действително такава (макар че според българския литературен стандарт може да е и новела, а знаем и особеното мнение на Емилиян Станев за новелата). За генезиса на кратката история в книжката авторката казва: „Една от главните героини в книгата е баба Деля, която познавам лично. Бях впечатлена от силния дух и магичността, която носи и силната вяра, която тя ми предаваше след всяка една наша среща. Деля (която е героиня с името си в повестта) е от елховско село, малко над 90-те и още е жива и здрава, да я пази Господ.

         Повестта е структурирана в девет глави, които хронологизират действието линейно. Ето сюжета накратко: в късо интро преди първа глава Елеонора претърпява катастрофа. Тя е млада и красива амбициозна жена, която работи в известна адвокатска кантора. Прибира се от семинар и се надява да се изкачи по-високо по кариерната стълбица. След катастрофата се оказва спасена и настанена в манастир, където й оказват първа помощ и се грижат за нея. Игуменката кани рехабилитатор, за да й помогне във възстановяването. Така на сцената излиза Виктор, млад и привлекателен мъж, когото е срещнала в хотела непосредствено преди катастрофата. Предвидимо, двамата изпитват увлечение един към друг при срещите си, но при един лек инцидент, игуменката отстранява Виктор от Елеонора. Преди да си тръгне, той я упътва да намери Недялка, която я е спасила. Ето как след лечението си в манастира младата жена се оказва в някакво селце. Там се среща с баба Деля (Недялка) и съприкосновението с нея играе ролята на катарзис в живота й. Защо и по какъв начин? Това научаваме в главите „Неделна служба, „Историите на баба Деля и „Писмата. Казано иначе, градският човек открива един нов свят, забравен и патриархален, нови морални и житейски ценности, през призмата на които щастието и любовта придобиват други, истински измерения. Разбира се, краят е хепиенд. А „мастилените писма в заглавието? Все си мисля, че заглавието е леко несполучливо (а и това наивно определение „мастилени, може би за разлика от днешните електронни?). За баба Деля това са „сънища и те носят „изцеление, т.е. тези записани и споделени от чуждите хора болки, мисли чувства, носят позитивна енергия и лекуват този, който ги притежава и чете.

         Разбира се, отделих малко повече внимание на сюжета по две причини. Първата е да потвърдя това, което вече е забелязано от кратки ревюта или полурекламни текстове за книгата, а именно: „повестта съчетава художествена измислица с действителни случки и личности, създавайки един плътен и магичен разказ, който подтиква читателя да се замисли за тънката линия между фикцията и реалността, „авторката  успява да внесе дълбочина и автентичност, които правят героите и събитията наистина живи. Другата е, че това е проза, която е на ръба на чиклита и едно мейнстриймно писане, което съдържа такива характеристики на повествованието – любов, мистика, магия, динамика, фолклор, история и под. (можем да добавим болката, прошката и прословутото „и още нещо), развити в дебелите книги на Людмила Филипова, например (но да сравняваме Л. Филипова с Дан Браун и Холивуд е както уточнява Вергилий: „Ако е редно да се сравняват незначителни с велики неща…“).

Всъщност, тази първа прозаична книжка на Гергана Чанакова, е сполучлив дебют. А дозата „наивност“ и „романтизъм“, или навлизането в дебрите на жанровата литература, някои клишета и тривиалности, мисля че биха могли да бъдат преодоляни. Да не забравяме – едни писатели могат да пишат увлекателно и да поддържат напрежението, и толкова; другите освен, че могат това, ги препрочитаме.

 

ТАТЯНА ЙОТОВА, „УМОТВОРИТЕЛНИЦА. ЛИТЕРАТУРНО-ЕЗИКОВИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА. ВЪРХУ ПРИМЕРА НА ОБУЧЕНИЕТО ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА В УРОЧНИ И ИЗВЪНУЧИЛИЩНИ ФОРМИ“. Редактор Роза Боянова. Изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2024 г.

Татяна Йотова от Айтос е твърде известно име в тукашните културни среди – като педагог, поет, бард, сценарист на творби за деца, ръководител на творчески детски формации по изкуствата, изследовател и популяризатор на многобройни форми за социализация и мотивация на младите хора по пътя на тяхното личностно развитие. Участва сама и със свои ученици в различни научни форуми, членува в СБП и Бургаска писателска общност. Автор е на много стихосбирки, между които и за деца, на учебно-помощна литература, албуми с изпята поезия, а участията й в представяния на нейното творчество в различни градове на страната и чужбина са десетки.

         Настоящата книга „Умотворителница. Литературно-езикови предизвикателства. Върху примера на обучението по Български език и литература в урочни и извънучилищни форми по думи на авторката – „плод на дългогодишна педагогическа дейност – е с практикоприложен характер. Тя се състои от четири части: Ч. I. „Творчеството и творческата дейност в светлината на специализираната научна литература; Ч. II. „Експеримент в действие. Изнамиране, обосновка, методологично-технологичен анализ на творческите задачи; Ч. III. „Моделиране на комплекса учебни задачи; Ч. IV. „Педагогическо обобщение на резултатите от постиженията на учениците. По същество книгата е споделяне на професионалния опит на Татяна Йотова с всички, „които имат стремежа да „отгледат у младите хора способност за възприемане на света в неговото движение, с хуманния му, неподражаемо богат, многознаков образ, свързан с изкуството, природата, красотата. И още едно нейно уточнение: „Това не е пособие по творческо писане, а практико-семантично моделиране на творческа дидактическа комуникация.

         Редакторката Роза Боянова, която също от години се занимава с насърчаване и развиване на творческите таланти на подрастващите, отбелязва системния характер на подобна дейност в училищни и извънучилищни форми, която създава устойчива среда за развитие на заложбите в най-ранна възраст и която несъмнено се увенчава с успех.

         Но да се върнем към изследването на Татяна Йотова, което въпреки промените в учебното съдържание във времето в България, предлага различни и интересни методики и техники, а те са гъвкави, могат да се актуализират и да имат универсален характер. Основна глава в книгата е трета, където стъпка по стъпка са ситуирани учебните задачи и тяхната практическа реализация. Тук са понятията „провокация и „слово в ракурса към темата; творческо-езиковите задачи (с конкретни примери, 15 на брой); забавно-развлекателните средства с образователна цел (като тук е важно педагогът предварително да е изработил материалите и самите игри – кръстословици и литературно-езикови игри). Прави впечатление, че примерните игри (някои и с предоставени варианти) са интересни, достъпни и визуализирани с картинки, графики и модели от ученическо творчество.

         Практико-приложната част е рамкирана от текстове и глави, които не просто обясняват целта на задачите и дейността на педагога като креатор, а вкарват тези дейности в контекста на подобни педагогически стратегии и в светлината на специализираната литература по проблема, обобщават резултатите от постиженията на учениците. Изследването е ценно и с приложенията за използваната литература, съккращенията, подробната био-библиографска справка за авторката. Полезни и на място са въвеждащите предговорни думи на проф. д-р Марияна Стефанова (която е била научен ръководител на дипломната работа на Татяна Йотова преди повече от 25 години) и на авторката под заглавие „Да отгледаш преоткриватели на света.

         В заключение можем да обобщим, че авторката е „сътворила образец за върхово хуманно, педагогическо творческо/иновативно постижение (по думите на проф. Марияна Стефанова); че „все пак – изкуственият интелект предполага да се погрижим за естествения! (според авторката Татяна Йотова). И ако приемем, че мисията на Т. Йотова и подобните й е да откриват, отглеждат и възпитават „преотриватели на света, прочетете какво казват тези „преоткриватели на различни възрасти от 16 до 48 години, в края на книгата – ще цитирам най-простичкото: „Благодарим и предаваме нататък нататък!

         „Умотворителница“ е книга, която трудно намира жанра си – тя е един полезен и практичен хибрид между научно-приложно изследване с елементи на есеистика, повествование, технологично-алгоритмичен изказ и под. Но същественото е, че е вдъхновяваща. За последната й поетическа книга Преживелици“ през 2022 г. Юлиан Жилиев беше писал леко скептично: въпреки подкупващата си изповедност и откритостта на споделените екзистенциални вълнения, трудно би успяла да превърне творбите си и в преживяване за читатели с по-големи очаквания. Мисля, че тази книга е различна и тя удовлетворява всички изисквания на „читатели с по-големи очаквания.

ГЕОРГИ ЙОЧЕВ, „МОРСКИ ЛАКЪРДИИ“ (разкази). Редактор Любен Дилов-син. Изд. „Еуропео“, С., 2024 г.

Георги Йочев е един от писателите в Бургас с най-впечатляваща лична биография, която има две страни. Едната е житейската. Роден през 1943 г. в с. Мелница, Ямболско, той живее и учи в Димитроград, където баща му е миньор. Тогава започва да се занимава с гимнастика, която през годините професионализира (става републикански шампион, пет е акробат в „Луна парк“ към Цирковата дирекция, партнира на едни от най-големите имена в родната циркова акробатика). Но краят неминуемо идва – чупи ръката си на представление в Червен бряг и приключва с гимнастическите номера. След това идват тривиалните любов, женитба, Бургас, работа като металург… и пенсия, естествено.

         Втората част от биографията му, литературно-творческата, е свързана с морето – голяма му любов. То мотивира и подхранва и неговото писателско дело – разкази, новели и романи. След първото десетилетие на новия век издава седем книги: „Като куче пред хоро“ (разкази, 2011), „Смъртен скок и танго“ (разкази, 2014), „Отвъд хоризонта“ (роман, 2016), „Намръщени веселяци“ (разкази, 2018), „Човек до теб“ (роман, 2020, награда Плакет „Петко Росен“), „Живот без маска“ (роман, 2021) и „Светлина в чашата“ (роман, 2023).

         Мисля, че Георги е един от най-автентично-морските съвременни автори на Бургас. Интересно ми стана и редакторството на Любен Дилов-син. Той пише на 22 юни: „На Задушница е чудесен начин да поменем живелите преди нас със сладки разкази и спомени! Препоръчвам ви книгата на Георги Йочев „Морски лакърдии“. Той може да не е българският Стайнбек, но историите му са не по-малко причудливи от „Улица „Консервна“. Те са нашенски, но също така смешни, трогателни и завладяващи. Описват мечтите и дните на хората в едно от уникалните места в България – рибарското селище Ченгене скеле. А пък там е и единственото място в света, след Монтерей, Калифорния, където официално има и улица „Консервна“ (постът е придружен и от снимка на табелката на улицата). Казва, разбира се, и други неща, полурекламни – все пак е редактор на 14-те текста в книгата.

         Нека проследим няколко характерни критически щрихи за писането на Йочев през годините, които в някаква степен са приложими и за новата му книга. Ето какво отбелязва проф. Владимир Трендафилов за първата му книга „Като куче пред хоро“ от 2011 г.: „Йочев пише грамотно и спазва определена литературна норма. Проблемът му е, че тази норма е подражателна спрямо една друга от времето на късния социализъм – тази на псевдопреданието от типа на „Черешова задушница“ на Валентин Караманчев, т. е. на псевдофолклорната хроника, която излезе на мода по времето на патриотичния подем в литературата ни непосредствено след бюрократичния интернационализъм на 50-те и 60-те години. И тъй като даже оригиналната норма оттогава е поостаряла, какво остава за подражателствата й?“. Казва и други неща, не много позитивни за тази, както я определя той, „регионална проза“.

         За какво става дума? За липса на литературен опит, за известна архаичност на прозата, която създава? Или просто инерция по „напластената литературна реторика“?

         Интересни са и наблюденията на Пламен Антов за романа „Отвъд хоризонта“ (2016). „Но забележителното в случая е – пише той, – че романът е една относително зряла, литературна в най-добрия смисъл на думата творба за автор с подобна нелитературна биография.“ В него той открива „силно сгъстена макабристична поетика, напомняща късната проза на 1980-те“ (да вметнем, че тогава се разгръща и сюжетното действие); говори за „метафоричният капацитет на образността – моргата и нейните обитатели, мъртвите и живите“, за „силни, разтърсващи страници, макар не винаги строго литературната аргументация да е достатъчно убедителна“; както и за малко усложнена „система от рефлексии, чрез която се изгражда сюжетът – разкази в разказа, влизащи един в друг като матрьошки“, а основният движещ мотив с парите, му се струва „доста изкуствен, съчинен“. Забелязва и други неща: бягството на героя, започнало по политически причини, но разгърнато като радикален искейпистки акт (с малко „наивен русоизъм“ в решаването на този акт); известна дидактика в обобщаващите страници на финала, който пък му струвал сантиментален като в индийски сериал. Разбира се, като игнорираме тези слабости „на дребно“, романът като цяло „излъчва някаква стихийна, макар и не всякога литературно осмислена мощ, която вълнува“.

         Проф. Симеон Янев пише за сборника „Намръщени веселяци“ (2018):  „Тя е бургаския Монтерей с неговата „Улица „Консервна“ – Бургаското „Ченгене скеле“. Това е усещане на изкушен читател. Неизкушеният няма да се измъчва от външни подобия, защото бургаското е достатъчно органично, а общото е природа – природата на особнячеството, която е сродна навсякъде по света“. И още: „Автентичността на барабите, към която върви задължително и духът на мястото този genius loci на рибарския Бургас, са собственото откритие на Георги Йочев, както излизанията от него са собствения му крах“. […] Една зряла белетристика със собствен дух, въплътен не само в самобитните сюжети, но и в афористичния изказ на героите им“.

         Проф. Светлана Стойчева пише за романа „Човек до теб“ (2020): „Тази книга е интересно съчетание на размисъл и преживяно. За преживяното – бих казала, че е по вкусовете на Холивуд… […] Избраната форма създава впечатление за персонаж-разказвач, много по-разговорлив „на книга“, отколкото в реалния живот. Четейки този роман, наред с историята узнаваме и съкровените аргументи на автора да я напише, или по-точно невъзможността да не я напише… […] Разсъжденията са поднесени като принципни и безкомпромисни, особено когато става дума за свобода и гордост; като честно взиране в себе си (не без самоирония). Характерът им: далеч от книжна цитатност, в скалата на екзистенциалната мъдрост. Стилът е съответен: неразкрасен, прям, ако се наложи груб („касапски“, израз на автора). […] Темата: как се преодолява от родени егоисти „междучовешкото пространство“; как се става „човек до теб“.

         В предпоследната книга на Георги Йочев – романа „Светлина в чашата“ от 2023 г., проф. Клео Протохристова открива познати вече черти от повествователната техника на автора: „Повествованието се води от името на главния герой и създава впечатление на изповед пред неконкретизиран събеседник.“; „Със сигурност историята може да събуди съпричастието на емпатийно настроения читател. При една по-аналитична нагласа обаче, начинът, по който е написан романът, се оказва спорен.“ Всъщност, Клео Протохристова казва, че в едно такова „реалистично повествование с висока степен на достоверност“ (или поне така изглеждащо) спорни са присъствието на случайността (съдбата) в сюжета и чудодейното превращение на героите, изказът на героя-повествовател с „философските размисли, с позоваване на елитарни автори или с компетентните коментари на произведения на изкуството“ и др. В заключение критичката смята че този роман е плод на избор и някаква трайна нагласа на Георги Йовчев за „произвеждане на т.нар. „жанрова литература“ (която все пак, допълва тя, „остава периферна спрямо антентичните творчески търсения“).

         Този критически екскурс към предишни творби на Йочев ни бе необходим да погледнем неговия последен сборник в контекста на досеташното му творчество и да откроим новото в него, както и да го поставим в контекста на търсенията на новата ни проза.

         Сбрникът с разкази на Георги Йочев е назован буквалистично „Морски лакърдии“, т.е. с определението си продължава маринистичната тема в неговото писане, а жанрът присъства в заглавието с разговорното „лакърдии“ като синоним на „разкази“. Подобна буквалистика (с лека ексцентричност и ирония) има и в корицата (оформление Сунай Джумалъ), и във фотографиите на Самиа-Надин Катибова в книжното тяло, а присъствието на името на редактора Любен Дилов-син говори само по себе си. Дали е добре, или не толкова, ще оставим да прецени читателят (който да не се чудим, най-често е т.нар. масов читател на мейнстрийм литература).

         Тринайсетте разказа се предхождат от един автопредговорен текст на Йочев по повод неговата 80-годишнина, наречен от него „Ченгене скеле, климата на моята душа… Анотация на един живот“. Това са искрени думи на житейска и творческа равносметка на писателя, който се нарича „радвоения близнак, Жоро Терсенето“. На тази достолепна възраст, готова вече за мемоар, продължава да нарича живота си „едно премеждие, наречено съдба“, иска тази „автобиография“ да стане и „празник на времето“. В този текст има много автентика, с втъкани в него наставничество и опит за отговори на вечните въпроси на съществуването, а основният ментор тук е образът на баща му, толкова често цитиран от сина. Георги е есенциален в писането си. Ето, примерно, как завършва увода си: „Не бях господар на съдбата си, но все още съм капитан на своя кораб. Ако един ден не се завърна от морето, не слагайте тире между двете години [става дума за 16.06.1943 год. 16.06.2023 год. в края на текста], сложете многоточие. Има какво да ви каже още мълчанието ми между редовете… Наздраве!“

         Разбира се, не е нужно да възпроизвеждам съдържателно разказите. Някои от тях бях чел и преди книгата в различни публикации. Ето как реагират читатели на „Усмивката“, напр.: „Хареса ми. Във философията на разказа има носталгия, любов, твърдо мъжко приятелство, авантюризъм, страдание…“. Тези общочовешки чувства и качества ще открием във всички следващи текстове, в цялостното му творчество. И наистина не е нужно да си „българския Стайнбек“, дори Борис Априлов с историите му за бивалия и небивалия живот на българското Черноморие между 50-те и 80-те години на миналия век в компания на рибари, лентяи и гларуси; не е нужно и да си Джек Лондон, Артър Конан Дойл, Едгар Алън По, Джоузеф Конрад, Уилям Трейвис и Джеймз Харпър (или техен епигон), за да усетиш суровата романтика на морските приключения в контекст със задълбочени разсъждения на героите върху проблемите на човешкото битие, без да губят нито за миг смелост и присъствие на духа.

         Георги Йочев не измисля. „Наистина е рядкост, да можеш да прочетеш тези разкази, а след това да отидеш на място и да видиш на живо местата и хората, за които става дума.“, твърди редакторът му. Като при Хемингуей сякаш. Когато се опитва да говори за прототипи, за сюжети, за реакции и пр. усещам в отговорите му някакъв релативизъм („Тези, които вече са в по-добрия свят, някои ще им подражават, други ще ги псуват, но на тях ще им е все тая.“). Релативизмът е пропит в цялостната тъкан на разказите.

         Симеон Янев нарича нарича разказите му „венец на една съсловно-локална философия“. И поради това тя е интересна/екзотична за читателя, носи познавателен елемент – знаете ли какво е „узакма“ (заглавието на едноименния разказ)? (рибарски метод, при който мрежата се пуска в морето и после се изчаква около час).

         Светът на Йовчев е калейдоскоп от съдби на морски хора, случки и драми, от които можем да научим много за живота. След всеки разказ се чувствах като рибар, който се завръща на брега и говори с гласа на героя му бай Димо от „Никулден“: „Най-тежка е празната мрежа, но не ми е за сефте да излизам от морето без риба. Свиква се“. Но както се казва, „по-важна е тръпката“. „Морските лакърдии“ на Георги Йочев ни я предлагат.