Виолета Златарева

  РEKATA

Всички оцелели онемяха и забравиха езика. Електричеството спря, а Земята бе опустошена. Тишината се разля като неотменима и болезнена мъгла. В този свят, в който няма думи, от двете страни на реката живееха мъж и момиче. Когато застанеха, всеки на своя бряг – едва виждаха силуетите си. Бродеха, като плашливи животни по поречието и щом единият се мернеше – другият застиваше и го съзерцаваше дълго. Той надигаше леко глава и се опитваше да долови уханието й по повея на вятъра. Тя, потръпнала от хладината, често мислеше за това колко топлина би излъчвала кожата му, ако я докосне.

Едва си спомняше какво е усещането от допира на чужда плът до нейната. Понякога, насън виждаше майка си, изподрана от трънаците, която притиска с длан устата й, за да задържи дъх, докато страшните тъмни мъже, с още по-страшни зверове обръщат заслона им с главата надолу и разграбват малкото им, събирани с усилие вещи. Преследваха ги с години, където и да отидеха. Дали все същите – нямаше представа. Те бяха безлично зло, заплаха. Първо убиха баща й, но тя нямаше как да знае това. Когато се случи – беше твърде малка, за да помни, а и нямаше как да й бъде разказано. Но си спомняше много добре как загуби майка си. На развиделяване, двете бягаха с все сили, ала ги настигаха бързо. Чуваха ръмженето и тракащия в ритъм метал от оръжия все по-близо. Когато погледна зад себе си, момичето видя възрастната жена, единствената й спътница, единственият й невраг, да стои угрижено и да гледа ту назад, ту към нея. Всичко стана за секунди. Тъжна усмивка срещу обезумели от страх очи и после бяг в обратната посока.

Може би тази майчина саможертва й откупи време или просто в самотата си, детето направи толкова крачки, че стигна до обетованата земя. До брега на реката, до края на света. Единственото място, което пазеше гърба й. Стъпеше ли на песъчливата почва, усетеше ли ромоленето на водата и студения бриз върху плешките си, се втренчваше в дърветата, между които цял живот се криеше и си представяше как посиняват, претопяват се във водни стълбове и започват да се разливат, докато всичко не се превърне в огромен поток от сигурност и спокойствие.

Мина време и детето израсна силно, но и безкрайно тъжно. Гърдите му се заоблиха, устните се уплътниха, а сърцето му зажадня за нежност. Най-трудното и непостижимо желание, спящо отдавна. То чакаше и набъбваше, за да се разбуди като кокиче от фигурата на отсрещния бряг.

Мъжът се движеше елегантно и плавно, въпреки ръста си. Веднъж ловеше риба, друг път пълнеше огромни съдове с вода и ги отнасяше с лекота зад линията на хоризонта. В първите дни, в които тя се появи, се преструваше, че не я вижда, за да я остави да го огледа внимателно. За да й даде шанс да го припознае. Знаеше, че рутината създава усещане за сигурност и искаше да й даде такава, да не я уплаши и загуби завинаги. В мислите му, дори никога да не се срещнеха отблизо, поне мисълта, че има друго човешко същество наблизо беше утеха. Веднага прецени ръста й, малкото й килограми и нивото на заплаха която представлява. Усмихваше се на това колко е експресивна, макар и далеч. Любопитството й пробиваше дрехите й, завърташе се в рошавите букли, прекосяваше реката и се удряше в цялото му същество. Той умееше да чете хората. Затова и оцеля толкова дълго в една от групите на преследвачите. Първите му спомени стигаха до деня, в който завързан и ритан, подготвян за храна на свирепите им любимци, видя откършено малко клонче от храста, до който се свлече. Закима с глава, посочи с очи към него и изтезаващите го вързаха две и две. Неколцина от тях се спуснаха напред и след кратка гонитба се върнаха с опърпан старец през рамото, който разфасоваха вместо момчето. От онзи момент нататък, то стана един от песовете им. Необходим, но никога застрахован срещу ритник, ако не се подчини или ако сгреши в проследяването. Отне му време, за да спечели доверието им и още повече, за да ги опознае дотолкова, че да успее да им избяга.

През първите няколко месеца, параноята че ще го открият не му позволяваше да остане никъде за повече от ден, въпреки че попадна на една-две що-годе запазени сгради в добри местности. Вървеше устремено и прикриваше следите си, доколкото може. Докато се смениха толкова сезона, че ужасите му се сториха като проблясък от отминал живот. Стигна до дървена къщица, полазена от брашлян, потопена в поле от диви цветя. Заживя като свободен човек. Хранеше се с каквото улови, а не с остатъци, пиеше, когато ожаднее и прие фактът, че самотата е честна сума за отплата срещу мира, който изпита. Докато не видя нея. И не поиска да пожертва всичко, само и само да прекоси реката. Колебаеше се дали и как да го направи. Но беше сръчен и започна лека полека да събира нападали дървета и да майстори лодка. Не бързаше. Трябваше да е здрава, но и красива. Щеше да я напълни с цветя, за да може босите крака на момичето да стъпят на меко, когато се качи, а очите й да блеснат от удивление. Понякога се ядосваше и разтуряше, преправяше и се отказваше. Но никога напълно. И винаги се чудеше какво ли прави тя, когато не е на отсрещния бряг.

 Един ден, момичето, по време на обичайния си поход из гората, в лов на полезни вещи и храна, отново се опитваше да прокуди от главата си натрапчивата мисъл за мъжа, с който вече съвсем спокойно се гледаха и се поздравяваха с помахване. Този дребен жест зареждаше въздуха с електричество и я разтърсваше. Потопена в усещането, не осъзна, че е завила в непозната посока и попадна на леко порутена сграда. Природата отдавна беше завзела обратно по-голямата част от градовете и селата. Беше виждала предимно руини. Затова се учуди да открие нещо, успяло да се съхрани. Открехна предпазливо вратата и зад нея, потънали в прах, лежаха остатъците от малка печатница. Върху един от плотовете, стоеше сгъната хартиена лодка. Дреболия, която я плени. Огледа се, награби стекове цветна хартия от стелажите, издуха насъбралата се върху тях мръсотия и седна на земята. Опитваше се да възпроизведе формата. Сгъваше, късаше, като малка маймунка въртеше листовете и се изнервяше, но след доста неуспешни опити – успя. Вече имаше начин да се свърже с непознатия и едва удържаше вълнението си. Още същия следобед отиде край реката и пусна малкото бяло корабче, сгънато с толкова старание и надежда. От този ден нататък, двамата безименни започнаха да общуват. Мъжът започна да лови дебелите жаби, мързеливо дремещи в  заблатената част до дома му. Ако всичко беше наред – връзваше за гръбчето на жабата бял божур, ако се чувстваше тъжен – синчец, а когато любовта напираше неудържимо в гърдите му – червена далия. Замахваше силно и замяташе така, че животното да цопне след поне половината разстояние. Така то се отправяше към по-близкия бряг – нейния. Момичето пък му пращаше своите цветни лодки. Бяла, синя, червена. И животът им стана по-поносим.

 Но дойде денят, в който нямаше нито жаба, нито цвете. Последва втори, трети, четвърти. Тишината се уголеми, готова да погълне всичко по пътя си и красивата самотница прекарваше денонощия на пост, почти без сън, сгъвайки черни лодки. Ставаше единствено за да отиде за още хартия. Носеше се до печатницата и обратно като в сън. Когато черната свърши, с пепел оцветяваше другите и не спираше да сгъва, да реже неволно пръстите си по ръбчетата и да плаче. Не знаеше друг начин да изрази скръбта си. Накладе огън на брега и с дърва и отломки  хранеше него, забравяйки за собствения си глад и за това, че се излага на опастност на открито. Тъмната купчина до нея порасна, същинска планина от мъка. Когато хартията свърши, безименната започна да пуска налудно всички корабчета, докато реката не почерня, чак до отсрещния бряг. И тя премина по тях, без колебания. От другата страна, в долинката, съвсем близо, мъжът стоеше на една пейка. Бяха го открили. Бяха отрязали ръцете му. А малката къщица зад гърба му зееше разграбена. Сърцето й прескочи, едновременно от болка и от щастие. Затича се към него, плачейки. Той я видя, устните му затрепераха. Изтръпна целия. Чак до липсващите пръсти.

 

СОЙКИ

Сойката, може би поради липса на родова креативност, беше символ на щастието във фамилия Сойкови поколения наред. Някои твърдяха, че преди векове е красяла герба на аристократите, чиито потомци днес се събираха в задния двор на Живко и бращолевеха тези митове за далечните си прадеди. Всеки от тях, когато разписваше важни документи, изрисуваше над третата буква от фамилията си вместо ченгелче – корона. А в умовете им – колкото по-невероятна и изпълнена с блясък беше една история, толкова по-лесно се приемаше като чиста монета и мигновено се пускаше в обращение.
Всички бяха едри, червендалести и честолюбиви веселяци, които умееха да се шегуват с всичко останало, но не и със себе си. И жените им, като че изваяни по калъп, бяха леко пълнички, с двойни брадички и блещукащи очи. Винаги готови да те нахранят или съсипят, в зависимост от това дали мнението ти се припокрива с тяхното. В един късен следобед, тъкмо когато всичко беше готово за една от безбройните вечеринки (почти 365), защото те всички живееха на не повече от 15 минути с кола едни от други, Маргарита Сойкова изпита ужаса на майчинството. Единственият и син – Боби, вдъхновен от безкрайните приказки за благородство, вълшебства и разни други фантасмагории, които му бе внушено, че носи в кръвта си – скочи от покрива на къщата, размахвайки ръце като птица, каквато очевидно не беше. И съответно се приземи много по-бързо и болезнено, отколкото му се искаше. Но както знаем, нещастията имат свойството да притеглят още такива и да се увеличават възможно най-много. Затова разпаленото барбекю се оказа точно в точката на падане. Домакинята изпищя с цялата мощ на здравото си гърло, разкъса решително роклята си и започна да тупа усилено зараждащите се върху детските дрешки пламъчета. Тази вечер никой не заспа на или под масата, а по столовете в болничната чакалня. Двукрилите врати, от които се очакваше да излезе докторът, стояха като замръзнали и сакаш напук не помръдваха. Премигващите погледи, ту ги следяха, ту се стрелваха стреснато по изпоклюмалите като стари пуйки наоколо. Но най-сетне бяха привлечени от силуета на мъжа, когото очакваха.

-Ще живее ли? Какво става? Кажете ми!

Човекът си пое въздух и дясното крайче на устата му трепна нервно.

-Положението е критично. Направихме каквото беше по силите ни. Оттук нататък всичко е в Божиите ръце. – потупа Маргарита окуражително и изчезна като привидение нанякъде.

Тя се разлюля, разциври и тупна глухо като кекс изпуснат при обръщане. Роднините не смееха и дума да обелят, усетили по-рано гнева на обвиненията ѝ. Не смееха и да я погледнат, обсебени от спомена за вида ѝ по кюлоти, каквито никой не бе носил от времето на благородниците, за които си разказваха.

  – Само да се оправи! Само да се оправи и изчезваме оттук! Повече никакви сойки, никакви глупости и никакви хора!

            Вярна на думата си и въпреки негодуванието на мъжа ѝ, разстроената майка се погрижи, месец по-късно, тричленното семейство да натовари най-ценните си притежания на своя Опел Комби. Да загърби спретнатата си къща, останала почти празна и с табелка “ПРОДАВА СЕ”, забита накриво до пощенската кутия отпред, в търсене на безопасност. Отправиха се на дълго пътешествие, до най-далечната точка, която можеха да си позволят. С всеки изминат километър, Маргарита се чувстваше по-спокойна, докато момченцето имаше усещането, че държи ластик, който все повече се опъва и прерязва лека полека радостта му. Навлязоха в рядко населена гориста местност, а час по-късно паркираха пред хижа, заобиколена от високи дървета. Живко въздъхна, стисна за миг волана с все сили, но после отпусна ръце и бавно се зае да разтоварва багажа.

-Оу, чудесна е. Виж само каква веранда! – грейна госпожата, но мигом посърна, след като някаква мисъл преброди зад очите ѝ. Първото нещо, което направи, бе да извади матраците и по-дебелите завивки от всички легла и да ги разположи навсякъде около къщата. После потна и изтощена, се излегна на оголените дъски на двойната спалня и задряма.

-Колко дълго ще останем тук, тате? – запита детето, изпълнено с чувство за вина.

-Нямам идея. – придърпа го и го прегърна мъжът. – Иди и разучи какво интересно има наоколо, докато пооправя тук. И гледай да не си навлечеш неприятности.

Боби никога не се опитваше да бъде непослушен. Бедите сами си го харесваха и настояваха да му се случат. Той съвсем спокойно тръгна по тънката пътечка, която откри зад гъстите шипки, оставяйки по острите им клони парченце от дрехата си. Любопитството го отведе до широка пъстра полянка, пълна със съсели и пойни птици. Никое от тия животинки не му обърна внимание, освен едничката сойка, въртяща любопитно главица в суматохата. Погледите им се пресякоха и двамата се разбраха.

Няколко часа по-късно Маргарита пое рязко въздух и се събуди с писък.

-Бобиии! – Живко нахлу в стаята.

-Какво, какво е станало?

-Къде е той? Момчето ми! Къде е?

-Някъде наоколо. Спокойно, ще го намерим ей сега.

Обходиха целия имот. Провериха и невъзможните за скривалище места. Малко преди да рухнат, забелязаха парчето плат, закачено на шипката и отъпканата пролука между клонките. Последваха пътечката до полянката, където всички по-рано спокойни животинчета се изпокриха. Само на едно клонче останаха две любопитни сойки. А едната от тях, носеше върху нежните си перца, малка корона. Живко се усмихна.

ТИКОВЕ

Руди беше млад, доста висок, с бозави черти и лунички. На всичко отгоре вечно се носеше в бежово, като единственият контраст в тялото му създаваше голямата бенка, простираща се на врата му. Той живееше в едностаен апартамент в Люлин, наследен от леля, която дори не познаваше. Родителите му цял живот се ужасяваха от него, тиковете му и няколкото болезнени инцидента, които ги държаха будни и веднага щом навърши осемнадесет, го депортираха там. В началото им звънеше, но след като разговорите бяха неловки и неприятни и за двете страни, реши, че е най-разумно да приеме съдбата си и да се оправя както може. Намери си работа като разфасовчик и продавач в малка, но вървежна месарничка, на три преки от дома му. Първата седмица всичко вървеше прилично, но на втората вече се усещаше отливът на клиенти. В понеделник сутринта – Минчо, мъжът, който го нае, влезе и врътна ключа, преди да са дошли първите купувачи.

-Виж какво, моето момче – подхвана застаряващият собственик – много си шашав. Май няма да се получат нещата.

-Моля те. Грозник. Аз много се старая. Миришеш на развалено. Дай ми още един шанс.

-Ето, виждаш ли? Струваш ми се свестен, ама с тия приказки плашиш хората. Не знам тикове ли са, що са, но не е добре за бизнеса.

-Ще ги овладея. Първо ела да видим доставката.

-Ревизираме стоката и парите и те освобождавам. Ще ти дам някой лев отгоре за обезщетение.

В този ден Руди не се чувстваше на себе си. Караше го на автопилот, както се казва. Затова и се очуди, когато взе една от металните куки за окачване на месо в хладилното помещение и с все сила удари шефа си в слепоочието. Очите на възрастния мъж се наляха с кръв и той тупна на земята.

-Какво сторих? Получи си заслуженото дъртия скъперник. – обърна падналия, заби куката бавно през кожата и тлъстините на врата му и не без известни усилия окачи тялото до охладените животински торсове. Преди да се запита какво ще прави с него, чу силно чукане. Сепна се, избърса окървавените си ръце в престилката и отиде отпред, да провери кой е така настоятелен. През стъклото на вратата, видя леля Гинче, която не беше никаква леля, а най-напористата и досадна баба в квартала, която винаги се пререждаше, пазареше се за отстъпка и непрекъснато смяташе, че я цакат в грамажа. Не й пукаше, че пише “ЗАТВОРЕНО”. Погледите им се засякоха и тя посочи недоволно към часовника си, със самочувствието и огорчението на непочетена царица. Физиономията й се смени моментално, когато Руди, отключи и я дръпна за вълнената жилетка с такава сила, че инерцията я запрати към витрината с колбасите. Леля Гинче се свлече с разбит нос и скотски уплах върху лицето. Започна да хлипа и да се моли, но момчето не се интересуваше от думите й. Слушаше нещо друго. То врътна ключа отново, грабна я за изтънялата коса, вързана на хлабав кок и я завлачи към хладилната стая в задната част на месарницата.

-Бог да те убие, изроде! – хлипаше и се мяташе тя.

-Извинявай, не исках така да става. Нагла мърша, ще видиш ти! – взе друга кука и я заби от мекото на долната й челюст, през небцето до лявата й очна кухина. Жената се сгърчи и припадна от болка. Окачи тялото й до това на Минчо и седна на земята, задъхан и взрян в клатушкащите се във въздуха клетници.

Руди не беше лош. Но натрапчивите му мисли ставаха все по-силни и той не можеше да не им се подчини. Денят се проточи и когато не останаха свободни куки и “необслужени” клиенти, момчето застана по средата на хладилното помещение, обградено от млади и стари висящи тела, хвана ножът за обезкостяване и послуша последното изречение в главата си. Непоколебимо заудря с острието по врата си и кръвта му оплиска всички жертви.

Има всякакви градове – големи, средни, такива от селски тип, шумни и пълни с културна врява, спокойни и сгушени в полите на някоя планина, в които времето е толкова лениво, че помръдва само за да издълбае някоя бръчка. Но не за тях е тази история. Градчето, което доведе до смъртта на Минчо и на десетки почтени и полупочтени люлински обитатели – не беше София. То нямаше име и се разполагаше зад ухото на Руди още от ранната му детска възраст. С годините се разрастваше и заприличваше на едра бенка, с широки неравности. Обитаваха го тъмни същества – колкото дребни, толкова и зли, с огромни усти и стомаси и почти никакви други органи. Паразити. На смени, техни отряди се катереха по ушната му мида и с години му шептяха мисли, които да доведат до това, което желаеха най-много. Нямаха собствени гласове, но бяха добри имитатори. Заемаха този на приемника си, за да ги тълкува като част от собственото му съзнание. А защо им беше всичко това ли? Защото беше по-лесно да колонизират труп, отколкото живо същество. Защото на тъмно, под капака на ковчега – можеха да се разпрострат необезпокоявано от главата до петите. Стотици напуснаха окървавените парчета от черната им обител, някои – висящи от врата на Руди, други – паднали на пода на охладителната камера. Стотици запъплиха по посинелите мъртъвци. Беше време за експанзия.

ПОРОЙ

<Туруту туу ту, туу ту туру>

Не можех да изкарам тази мелодия от главата си. Всеки път преди да се събудя, тя бе там. И кънтеше. Нямаше как да съм я чула отнякъде. Струваше ми се, че идва отвън, но бях сигурна, че я тананикам аз. Или пък…гласът? Животът в тишина и тъмнина е непоносим, но не познавах друг. Не знаех какво се е случило. Дали е настъпил краят на света, след който аз бях единственият оцелял? Или пък бях затворник на жесток господар?

Пространството в което живеех, не беше голямо. За пет минути стигах от единия до другия му край. Само вътрешният ми глас ми помагаше да се движа някак през него и да не полудея съвсем. От време на време се обаждаше и казваше:

-Вдигни. Наляво. Надясно. Долу. Бутни.

 Вярно, липсваше диалог, вярно – едва ли друг се е вслушвал така изпълнително в своя, но какво друго ми оставаше? Опциите не бяха много. Избирайки втората, най-сетне разбрах, че не съм сама. Реших да не го послушам за пръв път и… паднах. Да, паднах и не можех да помръдна. И това се оказа най-хубавото нещо, което ми се е случвало. В онзи момент – някой ми помогна да се изправя. Колко вълнуващо! Не само имаше някой друг на тоя свят, но и този друг се намираше в същата стая и го беше грижа за мен! Почувствах как мека топлина се разлива отвътре ми. Исках да го попитам и да му разкажа толкова много. Ала как, след като нито умеех да говоря, нито да виждам, нито да чувам друго, освен сутрешната мелодия и гласът? Минаха няколко дни, без да намеря решение на проблема. Размахвах ръцете си напосоки, почуквах по стените, но нищо. Чудех се дали не е било сън? Не съм сънувала преди. Сякаш пак останах сама, докато не реших за втори път да се противопоставя на командите. Тогава мистериозният човек ме повдигна отново. И отново. И отново. И отново. И отново. Всеки удар ми доставяше такова огромно удоволствие, защото знаех, че ще доведе до докосването, за което съм копняла цял живот. Усетих, че се влюбвам. Нали именно това е чувството – да можеш да разчиташ, да ти е хубаво, въпреки нараняването, да очакваш…Не можеше да е друго.

Не знам колко дълго продължи тази наша игра на спасяване, но вече ми беше ясно, че не мога без нея. Заочаквах с нетърпение мелодията, пространството се разшири до размерите на мечтите ми, а гласът остана да буботи, но без да има власт над мен. Всичко ми се струваше съвършено. Не бих го опетнила с думи, дори да можех да изричам такива. Но ето че дойде денят, в който се случи неочакваното. Още не се бях разбудила, когато силните ръце ме хванаха здраво и ме понесоха нанякъде. Явно напуснахме помещението, защото движението се проточи. В моментът, в който спряхме, ме поставиха обратно на земята. Усетих лек натиск в тила, премаля ми и загубих съзнание.

<Туруту туу ту, туу ту туру>

-Какво се е случило с главата ми, усещам я по различен начин? И това яркото нещо? Нима е светлина? Аз виждам! О, аз виждам! Завъртам се, за да погледна за пръв път този, който осмисли живота ми. Красив е. Безумно красив! Нима можеше да е другояче? Висок е, а дланите му са големи и завършват с изящни, макар и омазани с нещо черно пръсти. Искам да го прегърна и да не го пусна никога вече. Опитвам се да го доближа, но…Защо се отдръпва? И защо натисна панически червения бутон на стената? Аз просто желая да му покажа колко съм благодарна и колко много държа на него. Продължавам устремено напред, въпреки че продължава да ме отбягва и когато няма вече накъде да отстъпи, прочитам в очите му ужас. Тънка морава струйка потича от мястото, което докоснах. Виждам, че ръцете ми са различни от неговите. Завъртам се и забелязвам, в огледалната повърхност на шкафовете наоколо, че приличам повече на тях, отколкото на него. Буци сребрист метал, навързани с тръби, кабели и диоди, отгоре на които проблясва и префокусира лещата на видеоустройство. Мислех, че съм получила очи, а всъщност е било съкрушителен ъпгрейд. Без повече падания, разбрах…В другата част на малката стаичка, вратата е отворена и от небето, което рамкира, се сипе изобилен дъжд. И се втурвам с всичките сили на роботизираното си тяло навън. Не мога да плача, затова пороят го прави вместо мен. Всяка капка запалва малки искри, докато не лумна цялата. Взирам се за последно към любимото и единствено лице, което някога съм виждала и то изглежда почувства облекчение при вида на пламъците. Какъв по-добър край, от проглеждането…

Anthropophagi Domus

Експедицията не вървеше добре. Джон и Мери се опитваха да скрият от останалите тревогата си от това, че провизиите са на привършване и че след като компасите полудяха и отказаха да работят, нито той, нито тя знаеше дали вървят в правилната посока. Жегата и влагата ги натискаха с потни длани. Комарите съсипваха нервите на всички, а змиите, навити по клоните на дърветата, сякаш казваха с поглед, че само изчакват нещо по-голямо да разпарчетоса изгубените. Осмината откриватели се люшкаха от едно емоционално състояние в друго, докато някой не се провикна:

-Там! Вижте!

Напред светлееше къща. Ниска, тумбеста, примитивна, но все пак – къща. Не знаеха от какво да се страхуват. От това, че е изоставена или от това, че вътре може да има недоброжелатели. Местните племена не се славеха с гостоприемност и освен това със сигурно знаеха повече от една добра рецепта за приготвяне на човешко месо. Групата се сниши.

-Мери, остани с останалите. Ще влезна да огледам.

Жената кимна и зареди пистолета си. Минаха около десетина минути в напрегнато мълчание, когато Джон се показа отново на входа на къщата и размаха ръце:

-Чисто е. Идвайте.

Отдъхнаха. И го последваха. Вътре беше още по-топло, отколкото отвън, но в средата й имаше корито с вода, която изглеждаше чиста. Липсваха мебели, ала вдълбаните в стените заоблени гънки бяха подходящи за това да бъдат застлани и ползвани за легла

-Настанявайте се кой където намери за добре. Скоро ще мръкне. Утре ще обсъдим как ще действаме оттук нататък.

-Забелязвате ли, че вътре няма никакви насекоми? Сякаш има невидима завеса. Кръжат около входа, но рояците остават отвън. – Отбеляза Питър.

-Сигурно са използвали някакви билки за кадене или нещо за стените, което да предпазва.

-Тия диваци не спират да ме изненадват. Каквото и да са ползвали – евала. Една нощ да се наспим като хората.

Всички бяха изтощени и разговорите се изчерпаха дотук. Легнаха да спят заедно със слънцето. За пръв път от много време се чувстваха в безопасност. Само Мери имаше проблем със съня, въпреки убежището. Стана, разхождаше се около къщата, оглеждаше наоколо. Стоя дълго отвън, пушейки с усещането, че нещо не е наред. В малките часове реши да се наплиска с малко вода от странното корито и да опита да заспи. В сумрака се подхлъзна на нещо лигаво и лепкаво. Едва се изправи. Допусна, че гадната влага се е просмукала и в пода. Надвеси се над водата и се наплиска, поля и косата си, за да отмие част от потта, когато усети парене. Кичурите залепнаха по пръстите й, а лицето й се поду и едва успяваше да види нещо през цепнатините на очите си. Дрехите й започнаха да се топят от полепналата слуз.Не можеше да извика. Алергичната реакция на тялото й стигна и до трахеята. Усети, че се задушава. Светна с фенерчето, винаги стоящо в левия й джоб и преко сили стигна до Джон, лежащ с гръб към центъра на стаята. Отмахна спалния чувал, с който се беше наметнал и видя тялото му, полуразложено и потънало в слуз. Светна към стените, станали полупрозрачни и наситени с мрежа от проводящи пулсиращи тъкани, прилични на вени и разбра. Човекоядната къща отпускаше стомашни сокове. Никой нямаше да се измъкне жив.

 50 ГРАДУСА ПОД НУЛАТА

Сава обичаше неделните разходки с дядо си. Той не му се караше, купуваше му сладолед и живо се вълнуваше от всичко, което детето имаше да му каже. Момчето харесваше как лекият аромат на нафталин, надигащ се деликатно от жилетката на стареца, оставаше заплетен в косите му, дори когато се върне при родителите си. За него, дядо Минчо беше всичко хубаво, което може да съществува в някой възрастен изобщо. Както винаги, по път към парка, двамата вървяха хванати за ръка и играеха на назоваване с букви. Бяха се спрели на “с”.

-Сладолед.

-Вече го каза, чедо.

-Амиии, СОМ!.

-Браво, браво. Чакай да помисля и аз…ето, слънце.

-Не се сещам за други, дядо.

-Сигурен съм, че ще успееш. Ти…

Минчо не успя да довърши изречението. Сава усети хладен полъх, усети дланта на дядо си така болезнено студена и тежка, че дръпна рязко своята. Завъртя се треперливо към него и видя как посинялото старческо лице, изкривено в ужасяваща гримаса полита напред, заедно с тялото. При удара с асфалта, най-любимият му човек се разби на парчета.

-Смърт. Самота. Студ. Страх. – Момчето изброяваше новодошлите думи през сълзи, като че ли останките ще размислят, ще се съберат отново и ще продължат играта. Това, разбира се, не се случи.

Навсякъде се разнесоха писъци. През замъглените си очи, детето видя още купчини от телесни отломки, подредени почти в права линия към хоризонта. До някои, паднали на колене, крещяха жени и деца. Сирените на линейките скоро наближиха и в суматохата, непознат мъж го преметна през рамо и с широки бързи крачки го отнесе далеч. Сава опита да се освободи от хватката му, но безуспешно и просто клюмна като болна птичка, без да знае и без да се запита накъде отиват. Тесните улици, които се люлеха наопаки пред него и засилващата се неприятна миризма го накараха да повърне. Това не впечатли похитителя, който продължи, сякаш нищо не се е случило. Чу се проскърцването на метална врата, затръшването й. След нея имаше повече стълби, отколкото дете можеше да преброи на тази възраст. След още едно проскърцване го удари влажният дъх на малка подземна стая без прозорци. Странникът метна момчето върху мръсен дюшег на земята. То се взря нагоре към надупченото от белези лице и започна да диша на пресекулки. Очите, които отвърнаха на погледа му, мазно заискряха от намерението за страшна подлост.

            Нощта се извъргаля дълго и болезнено и само по ръждясалия будилник в ъгъла се разбра, че е свършила. Насилникът се изправи и поглеждайки през рамо изръмжа:

-Ако не бях аз, щеше да умреш още по-скоро. Вече можеш да си вървиш. – Направи жест към вратата. Сава нерешително тръгна към нея и в момента, в който се озова от другата й страна – хукна нагоре. Стигнал до средата, чу оглушителен изстрел, но не се обърна. Без да е съвсем сигурен какво се случи, този звук му донесе спокойствие. Продължи да се изкачва по-бавно. Най-сетне се изправи срещу металната порта в края на стълбището. Избута я с цялата тежест на тялото си и закрачи по улиците, търсейки да види нещо познато. Но по тях нямаше нищо друго, освен купчини с дрехи и парчета плът. Кръвта пулсираше в малките му вени, сякаш иска да избяга другаде. След две преки видя отворен магазин за черна и бяла техника. Доближи се до огромните наредени един до друг екрани, на които се въртеше едно и също монотонно съобщение:

“ Внезапни неизвестни въздушни течения, с температура 50 градуса под нулата убиват хора по целия свят. Стойте на закрито! Запасете се с храна и вода и чакайте следващо нареждане…”

-Студ. Смърт. Самота. Страх. – Сава погледна към небето. Слънцето се отдалечаваше.