ПОМЕН
– Добър човек беше Косьо – каза един от приятелите на покойния, когато се разотиваха след опелото му на гробищата – раздаваше се докрай.
– Душа човек – добави друг. – Нали и така го наричахме, викахме му Косьо душичката.
– Добър беше, ама за другите – обади се зад гърба му жената на починалия. – За семейството си не беше толкова добър. Нищо не ни остави. Едва събрах пари, за да го изпратя като хората.
– Жена му не го разбираше – констатира трети приятел на покойника, когато се събраха да го поменат в кварталната кръчма.
– Коя ли пък жена разбира мъжа си? – дълбокомислено въздъхна най-възрастният от компанията. – Който от вас смята, че жена му го разбира, нека плати накрая сметката.
Всички се умълчаха.
– „Жените тъй изсмукват нас, мъжете, както морета реките” е казал колегата Петьофи в поемата си „Лудият”– обади се от съседната маса кварталното поетично величие.
– Луд, луд като теб, ама добре го е казал.
– Кой е луд, бе? Ти знаеш ли кой е Петьофи? Това е унгарският Ботев. Безкнижни, нечетящи хора! – възмути се поетът.
– Вие пък, писателите, станахте повече от читателите! Един друг се хвалите или ругаете!
Поетът не отговори.
– Оставете го тоя! – посъветва приятелите си най-възрастният от компанията. – Дошли сме да ме поменем Косьо, а не да се занимаваме с разни пияници.
– Кой е пияница, бе? – докачи се поетът. – Е, пийвам си, ама то е за вдъхновение, да ми дойде музата. Пък дори и да съм пияница. Един арменец, иначе американски писател, казва, че пияниците и поетите са най-близко до Бога, а аз, ако съм пияница, както твърдите, и поет, за какъвто се мисля, би трябвало направо да съм галеник на Бога.
– Че и богохулства на всичко отгоре! – заключи друг от опечалените приятели на Косьо.
Галеникът на Бога усети, че може би ще възникне скандал и се изниза тихомълком от кръчмата.
Приятелите преляха от чашите си с вино за „Бог да прости” и отпиха.
– Чухте ли какво надгробно слово дръпна шефът му? Приживе не го имаше за нищо, макар че Косьо вършеше и неговата работа, а сега го запревъзнася.
– Искаш ли да чуеш хубави думи за себе си, май трябва да умреш – вметна един от компанията. – Докато си жив може да те пренебрегват, да не те забелязват, да те възприемат като необходим инвентар, а умреш ли, изведнъж ставаш ценен и незаменим.
– Чрез отсъствието ти те забелязват – обади се друг.
– Много ми се ще да чуя какво ще говорят на моето погребение, ама няма как – съжали трети.
– Преди години – включи се в разговора четвърти – един прехвален доктор само от един преглед, без да ми назначи никакви изследвания, изръси, че имал съмнения за рак. Загубих съня си, цяла седмица ходех мрачен, навъсен. Жена ми не ме остави на мира, докато не ѝ кажа какво ми е. Когато най-накрая склоних да ѝ споделя какво ме измъчва, тя се разрева и трябваше да я утешавам. Поне разбрах, че ме обича.
– Дали е плакала за тебе или заради това, че ще загуби обезпечеността и сигурността, която ѝ даваш, кой знае? Е, може и да те обича.
– Косьо веднъж ми сподели, – обади се най-близкият му приятел – че благоверната му е изневерила, но той ѝ простил, защото я обичал.
– Мека Мария беше Косьо. Гледаше с всички да е добре. Не можеше да прояви твърдост, да откаже на някого нещо. „Добре, че мама ме е родила момче – казваше – иначе все щях да ходя със смъкнати гащи”.
– А, гледай го тоя, завърнал се!
– Кой, бе?
– Непризнатият гений, поетът. Седи там в ъгъла на празни ясли.
– Я, го покани да пийне едно за „Бог да прости”, нали и той душа носи, па белким му дойде музата.
А душата на починалия техен приятел, която според църковното предание до третия ден след смъртта обикаляше местата на земята, с които е била свързана, подмина кварталната кръчма.
ДЪРВЕН ФИЛОСОФ
Божидар Джалъзов рядко стъпваше в църква. Само когато, по настояване на жена си, на някой голям празник, влизаха да запалят свещ в храма. Той поставяше свещта на свещника, прекръстваше се набързо и излизаше, като оставяше жена си да се моли пред иконата на Божията Майка. Иначе бе кръстен, както повеляваха каноните, до четиридесетия ден след раждането. Майка му бе загубила две деца преди него. Първото се роди мъртво, а второто живя едва шест месеца. Бе се отчаяла, когато Бог им изпрати Божидар. Съпругът й искаше той да носи името на баща му – Желязко, но тя настоя: „Бог ни го прати – Божидар ще му е името!“ Докато беше малък майка му го водеше в храма, но щом порасна, той престана да идва с нея. Сега единственият му досег с Бога и Църквата бе първи братовчед на жена му. Той беше свещеник в съседен град и понякога ги навестяваше.
Божидар разбираше, освен от политика и от футбол, и от всичко останало и много обичаше да спори на всякакви теми. Вярно, че четеше много – от история до научна фантастика, даже прочете и Новия Завет, който братовчедът на жена му им подари преди време.
– Кога ще дойде братовчед ти? – питаше съпругата си. Спорът на богословски теми с отчето му доставяше неописуема наслада. Божидар не само спореше със свещеника, но се опитваше на моменти да го поучава и наставлява. Жена му много се дразнеше:
– Дървен философ! Остави човека на мира! Дошъл е да ни види, да ни уважи, а ти с твоите брътвежи ще го прогониш от вкъщи.
Напоследък братовчедът рядко идваше у дома им.
– Защо не идва отчето? – попита Божидар жена си. – Да не ми е сърдит? Аз нямам нищо против него. Просто търся истината.
– Болести са го налегнали. Предстои му и операция.
След месец съпругата на Божидар го подкани да ходят на църква:
– Ела да се помолим за братовчед ми. Утре ще го оперират.
– Мога и тук да се помоля – отказа й Божидар. – Аз имам свой разговор с Бога.
На другия ден, надвечер, реши да звънне на отчето да разбере как е минала операцията:
– Да знаеш, аз се молих за тебе. Е, не, както ти се молиш там, в църквата. Излязох на терасата да запаля цигара, отпих глътка бира за твое здраве и казах на Господа: „Господи, той е Твой служител и е добър човек, помогни му!“ Когато се моля на терасата, Бог чува молитвите ми.
– Божидар каза, че се молел за мен – реши да го похвали отецът на братовчедка си.
– Молел се той. Пет литра бира изпи на терасата. През нощта бълнуваше. С Бога ли спореше, с тебе ли, така и не разбрах. Дървен философ!
Свещеникът понечи да каже нещо в оправдание на дървения философ, но в този момент влезе дежурната сестра да му бие инжекция и той бе принуден да прекъсне разговора.
ХУДОЖНИК
– Трябва да освежим апартамента – каза на Дончо жена му. – Близо десет години не е боядисван. Напоследък голям мързел те е налегнал. Не пипаш нищо вкъщи. По цял ден си стоиш в ателието. И никакво внимание не ми обръщаш. Картините за теб май са по-важни от жена ти.
– Аз съм художник, не съм бояджия! – възрази Дончо. – Когато завърша голямата картина, която ми поръча Митьо Дюлята, ще се опарича и ще ти наема бояджия.
Митьо Дюлята бе местен бизнесмен, за когото разправяха, че натрупал първоначалния си капитал през ранните години на прехода като магистрален бандит. Сега обаче бизнесът му беше чист, изпран и безукорно изгладен като скъпите ризи, които той носеше.
Но уви, Митьо Дюлята не хареса картината и не плати на художника нито лев. Ще не ще Дончо сам се захвана да боядисва апартамента. За жалост още първия ден претърпя трудова злополука – спъна се в един картоните, които бе застлал на пода, за не се цапа паркета, и се озова на земята. На другия ден се появи със синини в кафенето, в което се събираха с негови колеги художници, за да обменят мисли за съвременните тенденции в живописта.
– Да не те е била жена ти? – попита го един от колегите му.
– Не, бе! – и започна да обяснява произхода на синините.
– Не ставаш ти за бояджия – каза друг от художниците.
– Е, благодаря ти! – отвърна му Дончо. – Добре все пак, че не каза, че не ставам за художник.
– Как върви бояджилъка? – попита го на другия ден в кафенето някой от сътрапезниците му.
– Ти да не мислиш, че е лесно да си бояджия? Моята скрипя иска да ударя трета ръка, жълтеели й стените. Отивам вчера в ателието да порисувам малко, никаква идея не ми идва, стоя като чужд пред картините, не ми говорят нищо. Това боядисване ми обсеби съзнанието.
Остана да боядиса само кухнята – мястото, където съпругата му прекарваше по-голяма част от времето си, когато получи обаждане от непознат номер. Негов приятел го препоръчал на друг новобогаташ, който желаел да му нарисува остров Света Анастасия. Дончо се уговори с непознатия да се срещнат, за да уточнят подробностите и цената на бъдещата картина.
– Кога ще боядисаш кухнята? – попита го жена му, като видя, че той се готви да излиза.
– Ще потраеш малко. Получих поръчка за картина – похвали се Дончо.
– Да не стане като миналия път. Тъкмо хвана занаята като бояджия и сега пак ще ми се правиш на художник – не пропусна да го клъвне жена му.
През нощта Дончо сънува странен сън: Той плува към острова, а жена му го преследва, яхнала кофата с латекс, гребейки с бояджийския валяк. На сутринта се затвори в ателието си и не излезе оттам, докато не нарисува поръчаната картина.