НИКОЙ НЕ НИ Е ВИКАЛ
има вечери
в които
като Бил Нот
политам в себе си
с ръце отпред
на гърдите
управлявайки замечтано
животеца
към чакалнята на
съновника
и с пълен напред
му подсказвам
че така
не може повече
тъй като миналото
спи по пода ми
а бъдещето
е излято
между сенките
за какво ми е
да продължавам
правейки се на буден
в големия сън на
хората
приличащ
на парад
на мъртвите
където
поетите са просто
духове
които служат
за видения
достатъчно е
да напишеш нещо
за да разберат
че съществуваш
и оттам вече
въпросително
да разпитват
защо ни има
и няма ли
да се връщаме
пак в отвъдното
тъй като тук
никой не ни е викал
ВИТИЕВАТО
Зелената дантела по гърба й,
ръбът на нейното черно бельо,
официалният панталон маслинен
като морето,
косата й…
косата.
Тя беше седнала до мен
в метрото.
Аз четях Гилбърт и мърморех
на ум.
Хвърлях от окото си на всяка спирка,
докато стигнах моята
бях сляп.
На стъпалата ме следваше по петите,
без въобще да предполага за това.
Пред метрото се разделихме
и почувствах,
че пролетта е късна,
като шоколад.
Сега съм на път за вкъщи.
Липите доживяват на слънце.
Виждам самотна роза
на пътя.
Подминавам я,
защото
има нейния чар.
Пред входа вишната презрява,
но само откъм слънчевата
страна.
До нея
в детската градина
дочувам разговор
между деца
и нищо не разбирам.
НЕ МОЖЕМ ДА СТОИМ НА ТАЗИ ЗЕМЯ ВЕЧНО ЗАЩОТО ЩЕ НАТЕЖИМ И ЩЕ СЕ ОБЪРНЕ КАЗА БАЩА МИ
Твърде много сме,
а не можем да говорим
помежду си.
Не помага описването на
следобедна закуска,
с дъх на малиново сладко,
от превзет поет.
Не помага картонена партия
от анонимен висшист.
Не помага събарянето на паметника,
въпреки че е добра идея.
Не помага телевизионният елит.
Не помага и битката, защото вече е изгубена.
Дали да не се снишим?
И да оставим времето да се търкулне,
докато не ни сполети онова…
Първото…
За което си мисли вятърът,
преди да събори
натежалия плод
от здравото дърво.
БЛУС СОЛО
изповядваш чужди
богове
мила
говориш
ми непознати
езици
задаваш ми
въпроси
които не разбирам
очакваш отговори
които не знам
дърпаш струни
на които
аз не умея
да свиря
чуваш звуци
които дяволите
пращат
наизустила си
местоимения
заменящи
любовта ни
разпитваш
чужди мъже
когато мен
ме няма там
какво очакваш
освен
непредвидима
като блус соло
да свършиш
сама
и тъжна
a аз предвидим
като
заклет меломан
да продължавам
да те пускам
да си тръгваш
със звука
Калоян Венчов Иванов. Роден 13.02.1998г. в град Монтана. Завършил Финансово-стопанска гимназия “Васил Левски” в същия град. Завършил Културология в Софийски университет “Св. Климент Охридски.” Работил навсякъде. Носител на голямата награда (2024г.) на студентския литературен конкурс “Боян Пенев”. Носител на две втори места към същият конкурс (2022г., 2023г.). Носител на трето място в конкурса “Витоша в стих и проза” 2024г. Носител на поощрение от Националния младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев” 2022г