Янчо Михайлов

НА РАЗЛИЧНИ ЕЗИЦИ

– Как си дъще, как са децата, какво прави оня хайлазин, мъжа ти?
– Добре сме, майко, поминуваме някак си. Да ти се похваля, имаше в града изложение на книгата и Пенчо продаде десет свои книги.
– Е, голяма работа! Да ти напомня ли колко пакета негови книги залежават в мазата ми, от тях няма място къде да туря бурканите със зимнина, от които, между впрочем, и твоят Пенчо си похапва.
– Майко, книгите не са като храната да се купуват ежедневно. Пък и Пенчо не е професионален писател. Знаеш, че от другаде си вади хляба и, слава Богу, не сме потънали в дългове.
– Ако бе се оженила за оня богатия грък, дето ти искаше ръката, сега живот можеше да си живееш, царица щеше да бъдеш, а ти, Пенчо, та Пенчо!
– Майко, стига си ми повтаряла от години едно и също. Ти пък, като си омъжила за баща ми, само защото е бил заможен, когото, както сама си казвала, никога не си обичала, да не би да си живяла като царица. Татко постоянно ти натякваше как те е взел гола като пушка. А Пенчо ме обича, цени ме, грижи се за дома и децата, готви, пазари, не ми изневерява, изгледахме си децата, изучихме ги, какво да искам повече? Е, не ходим като теб почти всяка година на екскурзии в чужбина, но важното е, че се чувстваме добре заедно, подкрепяме се един другиго.
– Е, да, ама… Твоите деца все пак са добри, работят, докарват си парички, ама дъщерята на сестра ти – сякаш на твой Пенчо се е метнала. Творческа личност била! Изложби щяла да ми прави, картини щяла да продава. Кой ще ги купи нейните цапаници?
– Майко, не говори така. Сияна освен свои изложби, организира с приятеля си и други културни прояви. Регистрирали ли са си фирма и си докарват някой лев.
– За мен тя е безработна. Щом не получава всеки месец заплата.
– Главното е да се чувства удовлетворена от това, което прави. Парите не са най-важното.
– Как да не са най-важното? Имаш ли пари, имаш всичко.
– В Евангелието е казано: „Каква полза, ако придобиеш цял свят, а повредиш на душата си?“*
– Ти не се кахъри за душата ми! Ако нямахме с баща ти пари, щяхте ли днес и двете със сестра ти да имате висше образование?
– За което сме ви благодарни. Но нека да прекратим този разговор, защото с теб говорим на различни езици. Пък и ме заболя ухото! – и дъщерята затвори телефона.
„Ухото я заболяло. Майка си не иска да изслуша! Неблагодарница такава!“ – огорчи се майката.
„Майка ми е, обичам я, уважавам я, но ми омръзна да ми налага своите представи за щастлив и благополучен живот!“ – заоправдава се пред себе си дъщерята.
А на терасата бе кацнала една птичка небесна, дето ни сее, ни жъне, нито в житница събира,** и се опитваше да надвика уличния грохот.

*Вж. Евангелие от Матея 16 глава, 26 стих
**Вж. Евангелие от Матея 6 глава, 26 стих

 

ЧРЕЗ НЕГО ЖИВЕЕМ*

„Човек и в Бога да вярва, пак боледува, но поне има на кого да се надява за помощ и изцеление” – мислеше си адвокат Радко Салабашев. До преди десетина години Радко пращеше от здраве, но напоследък болестите го връхлитаха една след друга, даже не се и изчакваха, а се застъпваха. Първо преболедува тежка пневмония, от която едвам оцеля. Мислеше, че си заминава. Даже започна да се прощава с приятелите си: „Това е последното ни виждане”. Началникът на белодробното отделение на столична болница д-р Симова обаче го обнадежди:
– Ще живееш, Радко! – каза му тя. – Засега!
Тъкмо живна малко и пак тръгна по болници. Този път имаше проблеми със сърцето. Проведе консултация с доцент кардиолог. „Операция!” – постанови доцентът. Но на Радко му предстоеше отдавна планувано посещение при роднини в далечна чужбина.
– Докторът ми даде три месеца гаранция! – сподели Радко здравословните си проблеми със свой приятел свещеник.
– Каква гаранция? – не разбра отецът. – След операцията ли?
– Не. Гаранция, че до три месеца няма да ми се пръсне сърцето. За операцията не даде гаранция.
„Виж ти! – помисли си свещеникът. – Някои лекари смятат, че животът ни е в техните ръце. Господ не дава гаранции, а те ги раздават на килограм”.
Спомни си за свой преподавател по хорово пеене и музика в Духовната академия, който казваше на студентите: „Ако някой от вас няма слух или глас, Господ не му е дал, ще му пишем една тройка, най-много да подразни слуха на някой енориаш, но ако един студент по медицина завърши с тройка, ами той, като стане лекар, може да убие човек, да убие човек!” – натъртваше на последното преподавателят.
„Ние, лекарите, – сподели веднъж пред отеца негова позната докторка – нарушаваме Хипократовата клетва: ако не можем да помогнем някому, да гледаме да не му навредим, а ние постоянно изписваме лекарства, които, колкото помагат, толкова и навреждат. Медицината е станала слуга на фармацията” – заключи лекарката.
„Не знам дали молитвите, които чета, помагат, – помисли си свещеникът – но поне не навреждат никому”.
Междувременно адвокат Салабашев се завърна от чужбина и реши да се подложи на операция преди да му е изтекла гаранцията.
– Ще ми прочетеш ли молитва преди операция? – попита той своя стар приятел свещеника.
– Ще ти прочета, разбира се, – отвърна отецът – но да знаеш, че не давам гаранция. Всичко е в Божиите ръце, защото ние чрез Него живеем и се движим, и съществуваме.

*Деян. 17:28

ОТ СОЙ

Възрастна, наглед добре облечена и поддържана, жена пресрещна свещеника на излизане от олтара:
– Отче, може ли да Ви попитам нещо?
– Да, кажете – отзова се отецът.
– Колко ще ми струва една заупокойна молитва? Днес се навършват девет дни от смъртта на съпруга ми. А пенсийката ми е малка. Да знам дали ще ми стигнат парите… Бяхме със сина ми на гробищата, но той отказа да влезе в храма. Каза ми: „Аз за църквата пари нямам“. А съпругът ми беше много добър човек.
– Нищо няма да Ви струва – каза свещеникът. – Щом нямате пари… Иначе всеки дава колкото обича, кой колкото има на джоб или на сърце.
– Не, аз искам да си платя – настояваше жената. – Бях проектант, но ме пенсионираха на 53 години и пенсията ми е малка. А съм от сой, баба ми е белгийка, дядо ми е бил полковник, участник във войните, загинал при атентата в църквата „Св. Неделя“. Синът ми е австрийски поданик, но ме бие, отче… А е архитект, добре платен, заможен, оставихме му апартамент в центъра, сам е, няма семейство. Казва, че не съм му майка, че нищо не съм направила за него.
– Осиновен ли е? – попита свещеникът.
– Не, наш син си е, с любов заченат, с любов огледан. Но ме бие, отче, а мъжът ми беше толкова добър… И ще ви кажа още нещо, отче… Благодаря Ви, че ме изслушвате, няма на кой друг да се оплача, роднините ми измряха, аз съм на 86… Отидохме със сина в банката да изтеглим спестяванията на съпруга ми. Имаше 85 лева останали от пенсията му. След като банката приспадна 12 лева за закриване на сметката, ни дадоха 73 лева и синът ми ги прибра, не ми даде нито лев. „На теб за какво ти са пари?“ – така ми каза. А пенсията ми е 600 лева, от които 200 лева давам за лекарства.
Свещеникът прочете молитва за упокоение на душата на починалия съпруг на жената. Тя бе извадила някаква банкнота, но той побърза да се оттегли в олтара.
– Аз съм от сой, баба ми е белгийка, дядо ми – полковник, синът ми – австрийски поданик – повтаряше след него жената.
А отецът в олтара благодареше на Бога, че е дал на него и на съпругата му добри деца, макар че нито той, нито тя бяха от сой.