ПРИКАЗКИ ЗА ПОРАСНАЛИ МОМИЧЕТА – сборникът с мисия в подкрепа на Сдружение Онкоболни и приятели, книгата посветена на Орнела Соле- художничката на корицата, която не успя да пребори рака е вече в Хеликон Бургас
КОЙ ОТКРАДНА СЛЪНЦЕТО
ИВ СЕН Лоран е казал, че жената трябва да изглежда добре по всяко време на денонощието. Препоръчвам му да ме види сутрин, преди да съм изпила кафето и вечер, като прекаля с виното. Но ми харесва да остарявам красиво като англичанките. Старая се по всяко време да съм с подредени коси, изящен грим и блестящи устни. Няма значение дали е останало нещо като контур, където да нанасям гланца. Въпреки старанието, от известно време косата ми е загубила блясъка си. Свързвам се с мениджър на козметична фирма, защото не мога да приема съвети от начинаещи консултанти. Тя се казва Юлия и живее в Лайм Реджис – градче в Южна Англия на брега на канал.
С Дони се уговаряме аз да се срещна с нея, а той със свой приятел. Ако ни остане време, ще търсим фосили. Това са вкаменелости на праисторически животни и растения отпреди милиони години. С чукче можеш да ги отчупиш от крайбрежните скали. Денят в този град започва и свършва под ударите на чукчета.
Ето я и нея: дама с финес, чаровна усмивка и водопад от къдрици. Води ме на фестивал на храната. Малките павилиони са подредени на брега и мирише вкусно. Купуваме си суфлаки, приготвени пред нас, плащаме си за рибарски столчета и сядаме на брега, като потапяме крака във водата.Тя е хладна и усещането е прекрасно.
– Градът е много интересен. Как попадна тук? – питам ентусиазирана.
– Случайно – вяло казва Юлия.
,,Не я притискай – чувам гласа на Дони. „Сигурно има причина да мълчи, не можеш отвсякъде да измъкваш истории за книгите си.”
С времето разбрах, че не трябва да споря с него. ,,Ти побързай да се видиш с приятеля си и научи къде има фосили” – мислено му отвърнах и разплисках водата.
– Тук ме доведе предателство. – Юлия и се прегърбва в стола. – Предаде ме моят приятел, съпруг и баща на дъщеря ми!
– Изневери ли ти? – питам с досада, тъй като мразя изневерите.
– Не, предаде ме от добрина. Тази година щяхме да отбележим перлената си сватба. Имах чудесно семейство, Нелка, успешен бизнес, приятели, безброй пътешествия и много любов. Смея да твърдя, че бях една от най-щастливите жени! Но преди осем години сякаш станахме други хора. Не знам как се случи, не усетих, вечно бързах за някъде. Ако трябва да опиша всичко и една книга няма да ми стигне!
– Ако ще пишеш книга, аз съм насреща, ще отсеем чувствата и подредим думите – правя опит да я разсея.
– Всичко започна, след като жена от малцинствата отишла в магазина, в който работеше съпруга ми. Имахме верига магазини за луксозни стоки. Тя била с превързана ръка и търсила хора да ѝ помогнат да се излекува. Моят съпруг започна да дава на тази жена отначало малки суми, но тя с молби и обещания продължи да го преследва и иска още, и още… Сумата нарасна до хиляди. Подадохме оплакване в полицията. Обяснението ѝ беше пълно с обиди, бяхме описани едва ли не като сутеньори. Приеха нейната версия за вярна. Тогава мъжът ми се изнерви, започна да слабее, изпадна в депресия, мислеше за самоубийство. Намерих най–добрия психиатър, а когато той се почувства добре, реши да отмъщава. Молих го да не го прави, обещаваше, но вътрешно го искаше. Разбрах, че е платил на някои да сплашат жената, но след това същите започваха да изнудват него. Мъжът ми заведе безброй съдебни дела, намразил всички: жената, биячите и корумпираните полицаи!
– Защо го наричаш предателство? – изтърсих, за да участвам в разговора.
– Защото всеки път обещаваше, че това ще е краят, но не беше. Докато изгуби всичко. Предателство е, защото трябваше да избере семейството, а той избра да мрази, вместо да обича!
До мен седеше поредната изгубена душа, решила да излее мъката си пред непознат. Това е добра терапия. Не съм учила психология, но умея да слушам, а понякога и да чувам.
– Дойдох тук, за да забравя страха. Още се озъртам, като излизам и се паникьосвам, щом звънне телефон. Бизнесдамата, която бях, сега чисти къщи, продава парфюми, декорира свещи, учи, за да не мисли. За да забравя, но не мога. Няма да се върна назад, но не мога да продължа. И знаеш ли защо? Защото го обичам… Разведохме се, а аз още го обичам.
– Ти не го обичаш, Юлия, обичаш спомена за него, а не човека, в който се е превърнал.
– Обичам го, Нелка! Защо, не зная… Той открадна слънцето, лазура на морето, магията на звездите. Те вече не са същите, аз не съм същата!
– Очите ти не виждат красотата, защото гледат през болката. Но това, което не виждаш, а усещаш, никой не може да ти открадне. Усещаш ли хладнината в краката си?
– Усещам.
– Виждаш ли приятелството, което се ражда помежду ни? Не, но го усещаш?
– Усещам го, Нелка! Нали затова ти се доверих.
– Сега, като ми имаш доверие, хайде да изкъпем с дрехите?
Влизаме в морето, смеем се и се пръскаме с вода. Две пораснали мокри кокошки.
– Слушай, мила! Докато можеш да дишаш, нищо не е загубено! – с тон на древен мислител ѝ подавам хавлията си.
Почти сме изсъхнали, а Дони и приятелят му ни откриват и канят на ресторант. Юлия приема. Доволна съм, че успях да я извадя от унеса на нейното уединение.