Олеся Раденкова

Мама е млада…. Утре ще бъда с нея.

От пет седмици, осем дена, тринадесет часа и двадесет и една минути плача в цвят. От очите ми се стича синя боя, способна да боядиса чаршафите на три старчески дома.
Сядам вчера на пейка в парка и реввам като новородено, защото животът ми е окаян, гуменките ми стискат, прискрипала съм си кутрето на левия крак, а някъде дълбоко в душата ми е заседнало царевично зърно, което много иска да стане пуканка, но егото ми не му позволява.
До мен седи самопожертвователен мухльо, който е виждал плачеща жена само в индийски сериал. Днес е решил да прави добри дела и възнамерява да ме успокои. Гушва ме мъжката, а аз боядисвам цялата му бяла риза в синьо и сополи, или тюркоаз и охра за изисканите.
Да, той носи риза! Бяла, колосана, ухаеща на фрезия и ароматен грах..
Панталонът му с ръбове, обувките лъснати, сакото от туид, шала от кашмир, часовникът „Ролекс“.
Аз плача, рева, ридая, хлипам и кривя лице като ударена с ток, а той само ме притиска и гали по мазната коса. След това старателно изважда дезинфектант и без погнуса почиства ръцете си.
Ризата му е синя, а аз унизена до върха на красиво оформените му нокти.
Ще посадя костилчица от грозде, иначе защо ми е този вечен живот.
Ще я пазят орел, бяла сова и откачена врана. Да порасне с всичките ми прегрешения, хубаво вино да даде, да се давят с него тези, които са невинни и никога не са боядисвали в синьо ничия риза. Пивко, червено, тъмно, гъсто с аромат на горски плодове, корк, земя, есен, горчиви билки, рози и свобода.
Не ми се става рано, пуши ми се цигара и си мечтая как някой ще звънне на вратата, точно след като съм взела душ. Ще отворя, а този някой, ще ми каже че тръгваме надалеч и за дълго.
Най-дълго и най-надалеч!
Всеки ден ще спим на различно място, ще ядем екзотични местни ястия, ще се срещаме с различни, пъстри хора, ще се прегръщаме и целуваме, целуваме и прегръщаме, ще стигна до мама.
Прости ми мамо, все така се случва, че сме далеч една от друга!
Много надалеч.
Прости ми и не плачи!
Майка ми е млада!
В спомените ми тича с черна пола на бели точки, рисува по замъгленото стъкло на кухнята усмихнати човечета и ме целува по очите.
Подарила ми е целия свят.
Пренесе ме на ръце, съхрани сърцето ми в шепи, утешаваше ме, докато гледаше в глъбините на живота.
Майка ми е млада и нощем, докато болката я прогризва, сее теменужки от спомени. Повтаря, че трябват дела, а не думи, а аз остарявам.
Така се разминаваме с нея. Тя става все по-млада в спомените ми, а аз се отдалечавам с години.
Знам, че ще се срещнем отново!
Тогава аз ще я пренеса на ръце и ще се опитам да съхраня болното ѝ сърце в шепа, защото толкова остана от него.
Всеки ден се чуваме!
Телефонът ни събира на малки парченца думи.
Гняв, радост, щастие, недоволство…, всякакви думи.
Сутрин оставям силуета си на моста, да се изпере на дъжда и евентуално да ме намери, когато отново придобие същност.
Днес земята тихо ме извика по име, опитах се да пусна една синя сълза и примирено да прекрача времето.
Утре, утре ще събера една найлонова торба с изящни думички за мама.
Утре ще наквася нечия бяла риза до синьо.
Странници много, да убивам себе си не е самоубийство, да чакам не е прегрешение, да бягам не е спорт, да искам не е егоизъм, да вярвам не е наивност, да се надявам е човешко….
Утре…
Утре ще бъда с нея.

 

Срещам хора! Ти срещал ли си?

Всеки ден ставам с идеята, че те обичам…
След това ям кюфтета, бърша прах, сменям чаршафи, убивам мухи, пържа тиквички, прескачам стълби, въртя обръч, навивам си косата, бъркам си в носа, спъвам се, гриза си устните, потя се, отглеждам кактуси, ходя боса, уча се да карам, карам се, защото продавачката в магазина….
Ооооо, позволи ми да ти разкажа за нея.
Продавачката в магазина страда, че тоалетната хартия е бяла и мека. Тя недоумява, какво ѝ слагат, за да е толкова бяла, и толкова мека.
„Едно време каква хубава хартия имаше – казва тя – кафява, рециклирана, истинска…
А тази!?
Бялата сигурно е вредна и за ануса, и за задниците ни като цяло, а едно време нямахме хемороиди. Ползвахме бидета, а сега, сега???
Сега всички се държим като задници, избърсани с бяла и мека хартия.“
Тя се вълнува и за друго, което „пряко“ я засяга.
С гробарите, често си говорят, че труповете не гният вече, защото телата ни са пълни с пластмаса. Мумифицират се и не гният.
Какво слагат в кренвиршите?
Преди рога и копита, а сега?
Пластмаса, тоалетна хартия и подправки!
Всеки ден ставам с идеята, че те обичам.
Срещам хора! Ти срещал ли си?
Ушите ми са пълни с телефонни думи.
Имам проблем. Голям проблем.
Всеки ден ставам с идеята, че те обичам.
Купих си розова рокля и палто на райета. Приличам на избягала от Освиѐнцим.
Ударих дъното, но се оказа, че не съм сама и сега пълзим по корем аз, една пиянка еднодневка, две монахини, един рокер и дядо Коледа. Когато ни е скучно четем детски писма и се заливаме от смях.
Всъщност излъгах!
Завиваме се с тях, защото тук е студено, а детството топли.
Запознах се със скулпторка, която извайва от камък – живот. Помолих я да ми направи сърце от камък.
Кой знае, може би тогава.
ДА, може би тогава, а засега ще имам проблем и всеки ден ще ставам с въпроса срещал ли си хора?

 

Ще спортувам от утре.

Ще си купя триъгълна жълта рокля, с голямо червено копче по средата.
Ще си опържа яйца на очи, за да ги сложа вместо моите и да погледна на света в мазно жълто.
Ще се събуя боса, за да чувствам земята, тревата, стъклата, угарките и храчките.
Ще гледам все към небето, където бели облачета променят формата си, където прелитат самолети, откъдето вали мръсен, киселинен дъжд.
Ще си построя високо бъдеще и ще го бетонирам, за да мога да застрелвам всеки ден по една мечта на стената му.
Сбъдната мечта крачка напред, разстреляна мечта две крачки напред и СПРИНТ…
Ще спортувам от утре.
Днес последно ще пия и пуша, и пия, и пуша, а от утре спорт.
Имам си гуменки, цвички, полички, фибички, чорапки, клинчета, шарени ластичета, цветни връзки и шарени маратонки.
Ще спортувам от утре.
Днес още малко ще бохемствам.
Намерих си страхотни партньори като от реклама на Benetton, НЕ, не толкова красиви, а толкова разноцветни.
Четвъртък е средата на седмицата, четвъртък е идеалния ден за ново начало, но след него идва петък, а кой не разпуска в петък.
Затова ще спортувам от понеделник.
Само се моля в понеделник да не срещна онова куку, което все твърди, че утре света ще свърши.
Как се започва спорт, когато си наясно, че утрешния ден няма да го има?
Има ли смисъл?
Ще си купя лилаво палто към жълтата рокля с големи зелени копчета, за да ми отива на оранжевите обувки и сините чорапи.
После ще спортувам.
Трябва да ходя на два рождени дни и едно погребение.
Ще погребват настоящето, за да дадат шанс на бъдещето.
Трябва ли да нося траур за днешния ден или жълтата рокля е подходяща?
Забравих за розовото бъдеще, клишето, като размазан сладолед върху нагорещен летен асфалт.

За вечеря ще си направя здравословен йогурт с горски плодове, но утре.
Днес ще ям пържоли с картофи и сметана, бяла франзела, сирене фета, гъби, много гъби.
Да се надяваме поне една да е вълшебна, НЕ, да се надяваме поне една да е отровна.
Някой постоянно мрънка, чувам жуженето от мрънкането навсякъде. В метрото, в трамвая, в магазина, в подлеза. Мрън, мрън, мрън, мрън, мрън, мрън и всичкото това заради неизмитите прозорци, защото, цитирам: „За около месец неизмитите прозорци са в състояние да спрат 10% от слънчевата светлина, а за четири месеца този дисбаланс нараства до 50%.“
Мийте ги тези прозорци бе хора, стига сте мрънкали!
Отивам на кино!
Не в онзи смисъл, а в буквалния. Ще дават иновативен филм, в който с по две изречения се разказват различни истории.
От утре ще спортувам, днес ще гледам филм.
Щрак, прас, на екрана се появява малко, бяло ангорско котенце и се прозява. Филмът започва.
Жена обожава мъж, който не се къпал с месеци наред, но никога не се вмирисвал, само краката му ставали мръсни.
Млад мъж с брада и розова тениска твърди, че щастие било, ако си пиян и никога не звъниш на никого.
От утре ще спортувам.
На екрана възслаба жена, с изпъкнали скули, лице лишено от всякакъв цвят и тяло достойно за час по анатомия, разказва как е разрушила живота си с орторексия, за лаиците като мен, това е пристрастеност към здравословното хранене.
Възрастна дама с бели коси, бели дрехи, седнала върху бял стол, с бели обувки и бяла корона, обяснява защо трябва да се пие вода с мед.
След нея се появява пълничко човече, което със задоволство показва рецепта как да си приготви човек плескавици от тиквички и се облизва, облизва, облизва, а секунди след това изскача ужасяващата новина, че 50 метров астероид ще доближи опасно земята.
Дали ще спортувам от утре?
Нацелувай дете, отгледай таралеж, скочи в локва, счупи си крак, купи маргарин, хапни баница с чушка бюрек, хвани хипогликемия, изгуби се, поплачи на нечие рамо, така ми говори радиото, докато търся най-красивата музика, за да потанцувам с жълтата си рокля.
Днес ще отида с нея на погребение, ще си бетонирам бъдещето, а утре ако не падне астероид, ще се наложи да поспортувам…

 

Нека си остане лично

Парцалки и близалки.
Купих си парцалки и килограм близалки. Къси полички, шорти и тесни блузки, карамелени, сладки за смучене топченца. Ягодови на вкус, розови, синички, жълти и зелени с аромат на ябълка.
Имам всичко цветно, а навън е контрастно безцветно.
Косата ми е къса и мога само да си залепям панделки. Малки, миниатюрни фибички с калиники, буболечки, всякакви мъниста и черепчета.
Такова ми е, но нека си остане лично.
Под прозореца ми лае куче. Вчера му дадох близалка, днес е със счупен зъб и ме мрази.
Мрази ме и най-добрият ми приятел. Преди време му дадох съвет и той си счупи живота. Лаеше известно време по телефона, а сега мълчи. Мълчанието било злато. „АЗ СЪМ БОГАТА“ след толкова мълчание.
Влача крака през локвите, разбутвайки кални образи. Странно създание ми къса душата на тънки, малки копринени нишки и ги пуска през терасата, а аз ги лепя по вратите на хората.
Направена съм от сол и пипер, или имам много сол и пипер в устата. Не помня. Нещо такова ми се казва непрестанно. Затова са ми близалките.
Ще ги изсмуча всичките и ще създам нов вид. Близалка с вкус на ягода, ябълка, теменужка, горски плодове, банан, шипка, мед и кайен (екстра люто чили). Ще съсипя индустрията на шоколада с люта чушка.
В три през нощта имах посетител. Не се представи. Съблече се гол, легна на дивана и се въртя като пумпал, а аз през цялото време си мислех, че ако е по-усърден може да работи и като моп. Моп, който да изтрива лоши спомени.
На зазоряване си тръгна! Изпрах!
Предложиха ми роля в черно-бял филм. Голяма сцена, на която да изляза в дълга и прилепнала рокля със зеброва щампа.
Отказах!
Любимият ми цвят е „тигровият“. Ставам само за цветни филми, но нека си остане лично.
По Коледа се случи чудо!
Намерих изгубения си чорап от любимия ми чифт. Червен с избродирани бирени халби в жълто и бяло.
Моят парфюм е ароматът на кожата ми.
„Изкъпи се страннико, за да усетя и твоя!“
Честно ли е да се съди някой, който иска просто да живее или простичко да живее, или просто да поживее?
Понякога се случва така, че се разминаваме с хората, сякаш сме на кръстовище със сляп регулировчик. Сблъсъци, гняв, упреци, силно форсиране и газ до дупка.
Хайде бе!
Той ни бил виновен, времето и то не става, годината и тя крива, месецът ту женски, ту мъжки, улиците мръсни, човеците – те са си такива, каквито са.
Преди няколко дена получих безценен съвет от малко момиченце без предни зъби: “Винаги когато ти се карат, кажи, че ти се пишка, и се разплачи.“
Оттогава няколко души ми казаха да отида на преглед, защото явно имам проблем с бъбреците. Сълзите не ги коментираха, защото не е красиво да се коментира изтеклата вода от очите на някого.
Но аз знам колко е сладостно с върха на езика да се докосва тази вода, солена и леко горчива, колко сладостно е да се докосва въздухът, сладоледът, кръвта с металния си вкус и устните на…
Имах си ухажор. Беше мечтател като мен. Подаряваше ми огромни букети с цветчета от тиква. Панирахме ги, след това ги консумирахме с изстудено бяло вино и бри, моцарела, камaмбер, гауда, проволоне, горгонзола, едам, грюер, ементал, асиаго и халуми.
Мисля, че съм гладна…
Той си мечтаеше как ще се венчаем на някой бостан с тикви. Аз – облечена в оранжева копринена рокля с тънки зелени презрамки и венче от цветчета на тиква. Той – в американски затворнически комбинезон с навити ръкави и сламена шапка.
Церемонията трябваше да се състои по обяд, за да може слънчевите лъчи да се заиграят с луничките ми. Рижавата ми коса щеше да озарява лицето му. По план пристигането ми щеше да е с каруца, впрегната с четири алести коня.
Менюто, естествено, трябваше да е тристепенно и да се състои от салата с печена тиква и червен лук, зелени подправки и микс от ядки – слънчогледови, начукани на едро лешници и бадеми. Пълнена тиква с телешко, пилешко и свинско. Нарязани на едро моркови и картофи. По една консерва боб и грах, а за десерт – бърз тиквеник.
Да, определено съм гладна…
Няколко месеца след всички планове той реши, че не харесва лунички, а косата ми е рижава, защото съм откраднала от адския огън. (това с огъня, предполагам, дойде от солта и пипера в устата ми, а не от цвета на косата).
Оттогава получавам само рози, но те не стават за ядене.
Луничките изстъргвам всяка сутрин от лицето си и ги продавам на една старица, която ги предлага на жени, които искат да притежават чар, но нека си остане лично.
Написах му писмо:
„Здравей мой бъдещ и бивш годенико, откакто те няма, цветята не стават за ядене.“
Другото си остава лично.

 

Йоланта Лападуди

Йоланта Лападуди бе обикновено, много обикновено девойче, не, може би, госпожица, която аха и скоро щеше да прехвърли приличната възраст за неомъжена, но това нея не я притесняваше.
Тя беше твърдо убедена, като твърдение на гръцки философ, че скоро ще намери сродната си душа, която щеше като нея да обича люти чушки, говеждо, бахур и среднощните разходки в гробищата.
Нейният любим, нямаше да се притеснява от мустака ѝ, леко по-късия десен крак, който ако ходеше с големи крачки не се забелязваше, че е такъв. Малко кривогледо ляво око, двойнатa брадичка, кривия нос и голямата брадавица върху него. Е не толкова голяма, но поради кривината лесно се набиваше на очи. Сякаш първо се виждаше брадавицата, а после човек осъзнаваше, че тя притежава нос.
Имаше хубава гъста коса, може би затова и мустака така свойски се набиваше на очи. При лошо, мъгливо време Йоланта дори можеше да мине за красавица.
Госпожица Лападуди се славеше с това, че възприема всичко буквално. Всяка шега, подмятане и язвителна забележка, тя приемаше като комплимент.
Хората я уважаха, защото бе успяла да отгледа в себе си добро и наивно сърце, което всеки ден поливаше с много любов.
Чудеха се само защо не полага малко повече усилия за външния си вид, но тъй като децата отдавна спряха да плачат при вида ѝ, а и няколкото психиатъра забогатяха покрай нейното присъствие, то този въпрос остана някак си свободно и необезпокояван да се ветрее в пространството.
Преди няколко години Йоланта се прибираше от разходка и тъкмо, когато си мислеше, че цялото това замятане на десния крак не си е струвало, тя срещна местния бонвиван.
Голям красавец, конте, естет и почитател на всичко, което е в бутилка и с градус повече от 20%. Това гарнирано с приятна компания, предимно от женски род, изискано меню и платежоспособен приятел, го караше да се чувства повече човек, повече щастлив, повече осъзнат и повече от другите.
Та да се върнем на тяхната среща.
Лападуди направо скочи, разбира се напълно неволно, върху развеселения Жоржиен Самсонов, който почти веднага заби устни в гъстия ѝ мустак, разбира се и той напълно неволно. Жоржиен подскочи уплашен, но тъй като умееше да владее до съвършенство нервите и емоциите си, бързо се окопити и почти екзалтирано установи, че ако има като нейния мустак, никога, ама никога не би го обръснал, дори напротив би го подхранвал със зехтин, за да е винаги лъскав и гъст.
Ето поради тази причина Йоланта започна да отглежда мустака си с най-голямо удоволствие. След тази среща започнаха и първите ѝ трепети към този Жоржиен, който нощно време посещаваше много женски фантазии.

Той не беше лош човек, просто пороците надделяваха над „човек“ и ако не беше етърно подплатен всяка вечер дори щеше да заподозре, че Лападуди го преследва, но не, той го отдаваше на случайността.
Случайно се натъкваше на нея в някой храст, докато повръщаше, в камината на някоя жена, докато отиваше да си налее вода в кухнята, в тоалетната на локала, в която се облекчаваше. Много случайности го споходиха от първата им среща и всеки път той ѝ подаряваше по някой комплимент, от типа, че ако има като нейните крака все къси поли ще носи, че с такива очи може шоколад да разтопи от километри, стига да ги гримира винаги, че с такъв нос само аристократка може да се гордее и т.н.
Съседите на Лападуди наблюдаваха как ден след ден тя придобива все по-голямо самочувствие и скоро се превърна в уверена млада жена или не толкова млада, но пък уверена, което разсейваше погледа от недостатъците ѝ. Точно обратното, хората започнаха да се възхищават как въпреки вида си, тя винаги е усмихната и благоразположена.
Една вечер Йоланта отново случайно, след тричасово клечене зад кофата за боклук, се натъкна на Самсонов, който приятно напит, развеселен и със самочувствие, че е над нещата я увери, че щом постоянно я среща значи съдбата е решила да се омъжи за нея.
Още на другия ден, рано сутринта, толкова рано, че все още беше тъмно, тя отиде да си купи булчинска рокля.
Няколко вечери по-късно те отново се засякоха, сами разбирате, че напълно случайно, и тогава той ѝ призна, че ако се оженят сигурно ще умре.
Лападуди, която от няколко дена се подписваше като Самсонова, се примири, че след сватбата явно ще стане вдовица, затова побърза да си купи черна рокля от тафта, малка шапка с черна мрежичка и много скъпи черни обувки.
И зачака……………….

Не бяха минали и няколко дена след последната им среща, когато Жоржиен изчезна. Тя беше убедена, че той е отишъл да си избира костюм и скоро ще се върне, но след няколко месеца, три седмици, пет дена, четири часа, осемнадесет минути и десет секунди, Лападуди знаеше със сигурност, че това няма да се случи.
Никой не разбра какво е сполетяло Самсонов. Само бегли предположения достигаха до вратата ѝ, като това, че е бил убит заради дългове, убит от ревнив съпруг или заради спор.
Убит!
Това ѝ беше достатъчно, за да сложи черната рокля и да започне да обикаля квартала като достойна вдовица.
Никой не заподозря какво става в главата ѝ, но всеки отчете факта, че черното много ѝ отива.
Сега трябва да споменем факта, че тя имаше уникален талант. Правеше най-вкусните торти, които някога са се докосвали до човешкото небце. Всеки опитал и парченце от тях оставаше пленник на вкуса им до края на живота си. Благодарение на този ѝ талант местния сладкар Цоликофер Татьозов, беше станал почти милионер, още малко му трябваше.
Тя освен, че случайно срещаше Жоржиен, през останалото време правеше чудни торти, но никой не знаеше за това. Носеше ги тайно на Цоликофер в кутии за шапки. Той ѝ подаваше по някоя пара, но не малка, а голяма, благодарение на която поддържаше прекрасен мустак и купуваше всички онези къси и скъпи рокли, заради които всички ѝ се радваха на самочувствието.
Вчера Татьозов на шега я закачи, че най-добре е да се оженят, така бизнеса щял да стане семеен и нямало да му се налага да ѝ плаща.
Днес Йоланта Лападуди стана рано, направи умопомрачителна сватбена торта на пет етажа, облече бялата си рокля и позвъни на вратата на Цоликофер Татьозов…

 

ХЛЯБ МИ ТРЯБВА

Никога не ми е било комфортно на този свят.
Всеки ден ми е като задавяне с пилешка кост.
Засяда трайно, боде, въздуха не достига и не мога да се изкашлям. Очите ми сълзят от спастичната кашлица, а някой напористо ме блъска, за да помогне.
Сякаш ударите са спасение…
Хляб ми трябва!
Малко хляб, за да преглътна костта и да спре задуха.
За единия хляб работя.
За да успея да преглътна.
За да не се задушавам от работата за единия хляб…
МИШКА В КОЛЕЛО.
„Емпатична“ мишка на поточна линия.
Не харесвам хората. Повечето дори са ми противни. Всички имат проблеми и сякаш са се наговорили да ми ги носят увити в целофан и панделка.
След поздрава обикновено се започва с настървено разопаковане, докато не се разнесе вонята на тщеславието им.
Не ги харесвам, а това сякаш още повече ги привлича.
Вчера ме посети един много скръбен човек. Търсеше си телевизор. Погледна микровълновите печки, които продавам и каза, че иска подобен, но без вратичка.
Помисли микровълновите за телевизори.
Тъжно!
Притежавал малък, черно-бял, говор имало, но картината се стеснила до чертичка.
Облечен в син панталон на бели палмички с разкопчан цип, бархетна риза, закопчана през копче и женски чехли, той се извини, че малко се е изоставил.
Младите си били тръгнали. Надявал се да се върнат, но те не го направили. Сега вече нямало смисъл да се грижи за себе си.
Изрече всичко това тихо, прецедено през няколкото му зъба.
Ноктите на ръцете му бяха дълги и оформени като кинжали.
Неколкократно се извини, че ме главоболи и след час на искрена изповед си тръгна.
Без телевизор!
През повечето време тъгата е показвана твърде клиширано. Малко дете, което плаче, прегърнало плюшено мече. Момче или момиче, мъж, или жена на пейка в парка, дъжд, есенни листа, сърце, което се влачи по пода. Тухлена стена, на която някой е подпрян със забит поглед в нищото. Железопътни релси…Прегърнати колена и забита глава в тях.
Дават ги по телевизията и на всички е ясно, че той, тя, то е ТЪЖЕН, ТЪЖНА, ТЪЖНО.
Тъгата на този човек се изразяваше в женските чехли от напусналата го жена, панталона на заминалия син и ризата на незавърналата се дъщеря.
Дългата коса, брадата, няколкото зъба и ноктите като кинжали бяха само следствие.
Не харесвам хората, те ме натъжават и после ги мисля.
Ето този няма телевизор и какво ще прави вечерта?
Ще си остри ноктите, докато не ги превърне в бръснарски ножчета, а после ще си пререже вените, защото тъгата му е прекалено облечена и не иска да главоболи никого.
Ако имаше телевизор, русокоса психоложка в розов костюм, червено червило, напудрено лице и обеци от перли, завършила преди няма и година, щеше да му обясни как да е щастлив в пет лесни техники.
1. Да направи 5 дълбоки вдишвания и издишвания.
2. Да си поиска прошка за грешките, които е допуснал предишния ден.
3. Да изразява благодарност.
4. Да се усмихва дори без причина.
5. Да подреди мислите си и да определи целите си за деня.
Аз обаче имам телевизор и реших да постигна върховното щастие в 5 стъпки. Направих 5 вдишвания и издишвания – докарах си хипервентилация. Получи се един необичаен ефект на тревожност, защото явно предстоеше да си поискам прошка за грешките, които бях допуснала предишния ден.
Какво бях съгрешила?
Пред кого?
Как?
Защо?
Колко?
Много ли?
Толкова ли съм тъпа, че да допускам грешки?
Пак ли на мен?
Колко още?
Докато си отговоря на всички въпроси и да си простя, дойде време да изразя благодарност.
Благодарих, че съм жива, че имам десет пръста на краката и ръцете, че съм здрава, че виждам, че чувам, че все още дишам. Отново направих хипервентилация.
Трябваше да се усмихна, според точка номер 4, но заради задуха се озъбих.
Точка 5 очакваше да си подредя мислите и да определя целите си за деня.
Подредих едната останала – „Никога не ми е било комфортно на този свят“
Цел за деня: „ЗА ДА НЕ СЕ ЗАДАВЯ ОТ ТОЛКОВА МНОГО ЩАСТИЕ – ХЛЯБ МИ ТРЯБВА!“

 

Олеся Николова е завършила Славянска филология с полски език през 2001 г. във ВТУ с дипломна работа „Сакралното и профанното в „Quo Vadis” на Х. Сенкевич и „Майстора и Маргарита” на М. Булгаков”.

Работи като графичен дизайнер, занимава се с предпечат и фотография, dtp (Desktop publishing). Работи като копирайтър, редактор и преводач, пише разкази, статии и рецензии.

През 2007 г. издава първата си книга: „Кладенци лабиринти”.

През 2016 г. излиза сборникът с 32 нейни разказа „От другата страна“.

https://www.calameo.com/books/004474485731302e33e64

Създател е на проекта Manu Propria: https://www.facebook.com/manupropriabulgaria/?fref=ts

и участва с него 3 пъти в Нощта на музеите в Пловдив.

С разказите й можете да се запознаете тук:

http://olesyanikolova.blogspot.bg

Известно време е редактор и пише статии в електронното издание „Е-същност“.

https://e-sustnost.com/?s=%D0%9E%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%8F+%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B0

Създава графичната визия на някои от книгите на издателство „Библиотека България“, както и статии в категорията “Малки хапки”

https://www.biblioteka-bulgaria.bg/malki-hapki-zhivopis-olesya-nikolova

https://p.bdz.bg/www/d/e/detaili-132.pdf

https://p.bdz.bg/www/s/p/spomeni-122.pdf