Новата ми книга „Третото око на Едип” – сборник с разкази, е бургаска изповед за света, който бихме могли да разберем, само ако се вгледаме в хората около нас. В незабележимите неща, които ни разкриват вечните истини. Какво ни липсва и за какво копнеем, какво пропускаме и как да го открием, защо страдат душите ни без третото око на прозрението. Историите са наглед странни, някои дори диаболични, но и животът е уникална сцена – да надникнем зад кулисите му.
Какво по-вълнуващо от това да излезе новата ми книга в навечерието на 24 май – най-светлия ни и вдъхновящ празник, когато се покланяме на буквите, словото и духа, без които нямаше да ни има. С тази книга и аз скромно им се покланям.
Книгата вече може да се намери в книжарниците „Хеликон” в Бургас.
Ето какво написа за книгата нейният взискателен редактор:
За окото на разказвача
Окото на разказвача е отворено към спектакъла на живота, към привидната баналност и нищо-не-ставане на ежедневието – обхожда балкони, рано светнали прозорци, пейката отсреща, птичата сцена наблизо, паркинга – все с една цел – да види другия. Именно за виждането иде реч в този сборник, за това как другият може да бъде видян като ближен. Независимо дали са знайни раната, драмата му, копнежите му, колко са премълчани, те могат да се видят, защото колкото и да са уникални човешките истории в тази книга, толкова една топла емпатия ги свежда до универсалното, до човешкото положение, което може да бъде преживяно-разбрано, ако все още можем да се противопоставяме на отчуждаващата ни битова заедност.
Чрез фигурата на виждащия и разказващия този сборник дава израз на друго разбиране за социалност, провокира прегърбения под кръста си и ослепял от сивотата и бързането съвременен човек да си спомни първичните устои на живота – човешката свързаност чрез съчувствието и любовта.
Д-р Добрина Топалова
Едип дебнеше!
Беше застинал като сфинкс. Не трепваше. Ни капка нервност или нетърпение. Не усещаше залеза, обагрил силуета му. Излъчваше безпощадна увереност. Жертвата щеше да му кацне на мушката. Останалото бе правил стотици пъти…
Мигът наближаваше. Настръхна. Взорът му стана снайпер. Ноздрите цедяха миризмите на вечерния бриз. Мишците се изопнаха като катапулт. Гладът за кръв наду мощта му! Нищо не можеше да го разсее. Грешката беше изключена! Дебнеше от най-високата точка на покрива на блока. Всичко му беше на мушка – и миши тегел не можеше да му убегне…
Мигът! Изстреля се!…
Невъзможно!Пропускът изглеждаше абсурден! И все пак се случи…
Едип стрелна едното око наляво, другото – надясно: лек прашец подсказваше мишия бяг… Дребосъкът излезе бързак. Ставаше за мезе…
Прецедент, но в никакъв случай правило, ще рече наблюдател от страничен балкон. А друг на съседна тераса би опонирал: то си е повод за преоценка на мишените и на подхода към тях, за това коя жертва си заслужава труда и коя си е само залисия. А от трети балкон биха рекли: всичко идва от перманентния глад и лакомията, по навик, а кое е първично…
В главата на Едип подобни размисли не вирееха, дори би могло да се каже, никакви. Само импулси взривяваха действията му – мигновени и решителни. Но тази опашата милимунда му беше избягала… някакси. Не помнеше подобен пропуск, както не помнеше детството си в близкия лиман.
Едип за пръв път стоеше така, сякаш изобразяваше изненадана мисъл. Клатушкаше се тромаво от крак на крак, нали си беше патрав от малък, затуй го кръстиха Едип. Немееше насред полянката сред дърветата между два блока – най-високите – там му бяха пусиите. Клюнът му въртеше ту едното, ту другото му око в търсене на мишата дупка. Ядоса се, че изглежда като кръгъл глупак. Клъвна някакъв жалък бръмбар и се изстреля към достойнството си на върха на блока. Размахът на крилете му доближаваше орловия, а от клюна до папийонката на опашката на око гонеше метър. Огромен, могъщ, безпощаден – гларус и половина, само бургаският залив ги въди такива.
Едип кацна на неприкосновената си пусия. На петдесетина метра околовръст никакво пернато не се престраши да припари. По-нататък по ръба на плоския покрив се кипреха на групи млади глупаци. Чайки-клюкарки кършеха тегели над тях и крякаха глупости. Всякакъв пернат дребосък цвърчеше из короните на старите липи и кленове отдолу.
Едип се стрелна като аполонов лъч към отсрещния блок. Мощните му крила засенчиха терасата на предпоследния етаж – там му беше пусията за гугутките. Мътеха в най-старата липа, почти прегърнала съседния вход от първия до последния етаж. Младите гугутки бяха любопитни и неопитни и Едип често разреждаше бройката им. Едно смъртоносно клъвване и после ги нагълтваше цели с перушината – добра вечеря, спор нямаше. Нужно бе търпение и бърз рефлекс. Едип окаменя и зачака жертвата.– Къш, къш, гиди поганец неден! Къш, да не ми сереш на балкона!
Бабичка по пеньоар, дребна и разлютена, махаше ръце като сухи клони към него, но зад прозореца – не излизаше на терасата. Едип я погледна с едно око снизходително, даже презрително и продължи да дебне от пусията си.
– Къш, къш, гиди поразеник кръвнишки! Къш, къш да те няма, проклетнико!
Бабата не мирясваше и продължаваше да кълне и пустосва зад прозореца. Дразнеше го. За миг Едип се разсея… И тогава зърна гугутката, с гръб към него, да се кипри на перваза на съседната тераса. Изстреля се като мълния. Но под него изсвистя гуменият накрайник на бастун – бабата бе отворила балконската врата… Клюнът на Едип хлопна като менгеме и… устата му се напълни с перушина. Задави се, невярващ на очите си – гугутката изцвърча с ошмулена опашка и се шмугна в листака на старата топола. Мамка му!…
Едип изплю перушината втрещен – втори пропуск! Не бе за вярване. Бабата ли му попречи, или нещо ставаше с него?
Миг-два недоумение и развя мощни крила между двата блока. Огледа с бръснещ полет ловното поле и пикира към тротоара на втория вход. Кацна на стълбите пред него. Зад гърба си чу бързо мяукане. Едип заслиза по стъпалата без да се обръща. Отляво и отдясно го съпроводиха бързи сенки на опашки. Долу на плочника котешкото войнство го посрещна строено. Едип му изсъска заплашително без да спира. Десет котки му отвърнаха – шест черни, две рижави и две бяло-черни. Той не им обърна внимание, изчатка с клюн срещу кордона им, разгони ги и лакомо се нахвърли на паничките им. Изкълва всичко в тях до продънване. Може да се каже, че дори се облиза доволно. И бавно, с клатеща походка се упъти към сандъчето върху капандурата за боклук до входа. Нямаше никакво съмнение каква е целта му. Вече беше го правил.
Котките се наежиха като опънати прашки и дебнейки, оградиха безогледната лакомия на помияра гигант. Без да му мигне окото Едип влезе в котешкия кръг. Опашатият обръч се затвори зад него, не се чу щракване на катинар, единствено бясно съскане от десет гърла. Едип изчатка с кастанетите на клюна си и също изсъска в отговор с изваден гладен език. Пристъпваше срещу озъбените нокти на двайсетте разноцветни лапи, кълвеше безогледно и гладът му надушваше плячката. Котките нападнаха едновременно в гръб и фронтално алчните очи. Едип безмилостно млатеше късите лапи, пристъпваше бавно и кръвнишки уверено към крайната цел. От сандъчето върху капандурата за боклука изхлипаха мяукания – котилото предчувстваше края си. Котките стягаха обръча, но гърбовете им вече кървяха. Едип тракаше с клюн, сякаш известяваше да му сложат трапезата…
Две ужасени момичешки очи опитваха да стопират кадъра от балкона на първия етаж, дали пък не можеха да го делийтнат? Котенцата от сандъчето до входа – с тях ухажваше едно момче, свенливко, което умееше само да храни котки. Но Едип безогледникът сриваше и малкото, което бе успяла да отгледа. Ах, мамка му!
Още миг и лакомата гага на безумния Едип щеше да нагази в мяучещото котило. Но нещо изсвистя от небесата. Като Зевсова светкавица порази със страшна сила белотата Едипова точно над очите тържествуващи! Изумен, Едип залитна, примътня му взорът, дори поднесе с единия крак. Котките засъскаха по-смело. В този момент едното прогледнало око на Едип съзря някакъв млад гларус да каца на две крила разстояние. „Ха, помисли си Едип, ако изтърсакът се включи храбро в битката, ще му бутна гювеч“, и се накокошини решително срещу котешкото опълченство…
Ударът с клюна дойде в гръб и беше убийствено силен, точен и безпощаден. Повтори и потрети… Едип ослепя, залитна. Взе да потъва в някаква блатна мъгла…
И тогава, съвсем ненадейно, му се отвори трето око, ама някак навътре в него отправено, по-скоро към неподозирана досега памет за нещо отколешно. Едип се видя край лимана, дето беше се пръкнал, замръзнал през някаква кучешка зима. И той самият, вече възмъжал главорез, накрачил гнездото на своите пилета, прегладнял и побеснял в глада си, кълве малките и ги поглъща без да му мигне лакомото око. Едно пиле изпадна в камъша, избягна клюна му. Едип не го потърси, беше се наситил… Но ето сега убийствените морзови удари на младия клюн му припомниха: който убие и изяде собствените си отрочета, все едно дали е титан или бог – синовното възмездие ще го стигне! Едип припляска в изумление с огромните си безпомощни вече крила. Преди да предаде Богу дух, с третото си око мерна младата си сянка миг след забравено отцеубийство. Дали историята се повтаря в безкрайната си спирала? Младият гларус, също като младия Едип някога, съществуваше над въпроса без да му мигне окото. Викаха му Илия, появи се на бял свят на Илинден, сякаш просто бе удължил времето на разбойническия си корен. Илия разгони нататарчените котки.
– О, не! – изкрещя момичето с ужасените очи от балкона. Изхвърча към арената на битката с молитвено вдигнати ръце, които извисиха вика ѝ към небесата.
И точно в този момент, в който всички богове бяха затаили дъх като пред финала на антична трагедия, отнейде изскочи момчето свенливко и с цялото мъжко достойнство на Хектор пред Троя изпъчи гърди и разпери ръце като щитове пред момичето и обезумялото котило зад нея.
Илия и младият херой кръстосаха погледи. Сумтяха тежко и решително. И никой не отстъпваше ни на йота…
Кога се отвори третото му око, не стана ясно – Илия се извърна, клъвна Едип още веднъж назидателно и го помъкна нанякъде. За пиршество или за погребение, никой не видя, а и едва ли имаше кой знае какво за гледане… Боговете аплодираха момичето, което с премаляло сърце, но без колебание, се хвърли към момчето, а момчето за първи път прегърна котешката си любов.