Ноември
върху белия самотен плаж нарисувах
път за себе си
към дълбините на това море
отровно
нереално синьо
разбъркано от пясък и от глина
вълните тичаха към мен
за да ме стигнат
пред мен бе островът –
на педя разстояние от погледа ми снежен
огромен тъмен призрак беше тялото му
протегнато
в сезона на удавниците
и аз бях Ной
животно
рядък вид
дошъл да излекува всички рани
накрай света да се спася
да се спася
да се спася
от себе си
затуй
събрах във шепи
раковини
камъчета
бели миди
фотографирах този бряг безлюден
във тъмните си ириси
а фериботът ме погълна в своята утроба като кит
мен – Йона на самотните пространства
Дълги бягства
виждам празното море – стъкло и пясък
острите вълни които се повтарят
знам че съм направена от тонове илюзии
от проблеми със обичането
криптофазия
все поглеждам към невидимите точки
във очите на следобеда подпухнал от преяждане
тънка като сламка от оранжеви коктейли
и се смея
смея чрез очите си
как така пораствам
как разбирам
всичко в този свят и нещичко от другия
вече с никого не мога да обядвам
да говоря
без да се преструвам
къс от мен си тръгва неподготвен
миг и век са равни във смъртта си
друга част от моя свят остава
всяка следваща година
е все по-къса
и това което си е тръгнало е тъжно
а това което предстои ще дойде
хората са времето което се изплъзва
и пространството което се променя
непрестанно
само във сезоните си този свят е малък
аз отдавна не познавам никого
гледам празното море и чувам
гласовете на удавниците
как ме викат
Северна стая
да
той е дъждът
който идва винаги
последният пазач на небето
когато тъжните къщи
обръщат прозорците си на север
знам колко пепел и пустота
живеят под такива покриви
как мислите се вкопават в съзнанието
и ако едно листо падне
шумът му събужда времето за илюзии
вече не можеш да се скриеш
зад неотворен чадър
като сърп
докосващ изпружените крака на мрака
научил си как да оставяш зад себе си
всички граници
само раздялата те задържа тук
с дългите си междуметия
виждаш –
солта кристализира в думите
а после пуска водата
да подкопае основите
Раздяла
страхът от дълга памет
от някога
тогава…
пространство
дълго като нож
със който да отрежат другото
сглобяват хвърчила
с лица на ангели
изпращат ги по вятъра
и който се смее последен
затваря вратата
Прах от звезди
Обличам детските си дрехи,
искам да чувствам как пораствам,
как в мислите ми растат дървета –
ето как спасявам света
от екологична катастрофа.
Глобалното затопляне ме прави ленива,
прави ме инертна, малка черна дупка.
Поглъщам без усилие всичко по пътя си
заради кратката памет на континентите
и войната за невъзможно щастие.
Един облак ме преследва из целия град,
като бухнала побеляла коса,
прикрила плешивините.
Търся сферите на влияние
и на икономическата независимост,
лъжи и лобита, търговия извън борда.
Аз съм амбидекстър,
айсберг със стъклени корени.
Дълго живях
и още по-дълго ще бъда мъртва.
И вместо дантели и бални рокли
в гардероба си крия звезди и скелети.
Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършва специалност „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Дълги години работи като журналист в печатни и електронни медии. Автор e на стихосбирките „Смъртта на палача“ (1999), „Полет в камъка“ (2003), „Градове и други острови“ (2009), „Теория на всичко“ (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020) и на сборника с разкази „Трева и звезди“ (2022). Нейни произведения са преведени на турски, английски, немски и норвежки.