РЕЖИСЬОРЪТ
На осемдесет и осем години съм. Не съм излизал от апартамента си от осем години. Харесват ми тези осмици, това число винаги ми е изглеждало някак сексапилно, а пък аз разбирам от тези неща. Никой не предполага, че ще доживее до тази фатална възраст. Най-малко пък аз. Живях, като че ли съм безсмъртен и сега започвам да се опасявам, че наистина е така. Разбира се, мога да се самоубия във всеки един момент, но ме движи тъкмо тази сила, която не ми позволи да го направя и по-рано, а именно любопитството да видя какво още може да стане. Досещате се, че няма какво да стане. И все пак всяка сутрин отварям очи, оглеждам се, за да видя светлината, сенките, как слънцето прониква през тежката завеса, квадратчето, което образува отражението, мъртвешката белота, сиянието на снега или за да вдъхна отдавна забравен аромат, който пролетта сега носи дори през винаги затворените прозорци на напоения с тежка старческа миризма мой аристократичен апартамент. Взирам се в жалките си ръце и с прискърбие заявявам: Още съм жив. Може би си мислите, че съм поредният изкуфял старец, и това е съвсем вярно, само дето аз съм велик режисьор. Гледам всички снимки и награди, които грижливо съм подредил, колкото да ме натъжа ват, и току се сетя за нещо.
Лежа няколко секунди и се взирам в тавана. Гледам да не се отпускам. Понякога се качвам на един стол, който стои в ъгъла. Мъчително е, но е важно – винаги съм го правил, трябва някак си да се погледнем отстрани. Всеки ден си припомням едни и същи неща. Точно определен спомен за точно определен час. Не съм от онези старци с блуждаещо съзнание, които внезапно се сещат за някаква лелка с червена коса, която продавала сладолед, за първия си преподавател, след това за майка си – и така в съвсем разбъркан ред. Разбира се, появяват се някои образи и аз не знам откъде, но за мен е важно да преживея отново нещата, които сам съм си определил. Не всички са щастливи. Напротив, подбрал съм срамни, ужасяващи и възбуждащи. Затътрям се към тоалетната и се хиля на себе си. Голямата легенда не може да се изпикае. Няма нищо по-смешно от члена на осемдесет и осем годишен старец – трогателен, безполезен, сбръчкан. Пускам няколко капки и се опитвам да си измия зъбите. Всички подобни дейности ми отнемат невероятно дълго време. Докато си млад, си мислиш: Сега мога да тичам, да пуша, толкова съм бърз, схватлив… и не можеш, не можеш да проумееш как това ще изчезне, как в един момент всяко движение ще ти причинява болка, как паметта ти ще започне да ти изневерява, как сексуалното желание просто ще се изпари. Сам избрах да съм самотник. Преди осем години, имаше голямо празненство по случай осемдесетата ми годишнина. Главата ми се завъртя, стана ми лошо, не разбирах какво ме питат, какво ми говорят… напълно бях забравил за някои сцени, които аз съм измислил. Моето въображение ги е сътворило, а сега тези хора бяха далеч по-добре запознати с тях. Мъчително беше, че не познавах повечето от внуците си, а изглеждаха симпатични деца. Последната ми жена, с която отдавна бяхме разделени, направо цъфтеше. И нищо чудно – беше с двайсет години по-млада. С типичната си демонична усмивка се приближи, поклащайки се както едно време, и мазно прошепна в ухото ми: „Ти си истинска развалина“. Сякаш бях наказан да доживея до тази преклонна възраст. Не, нямаше да стана за смях. Веднъж мой приятел драматург каза, че тези, които се страхуват от гаврата, са тези, които се страхуват от смъртта. Е, прав беше – мен ме беше страх и от гаврата, и от смъртта. Нямаше какво повече да предложа на света. Затворих се и не излязох. Не исках да се изолирам някъде в провинцията, сред природата. Никога не съм обичал природата, винаги ме е плашела. Обичах и обичам градовете – на разсъмване, след гуляй, когато денят свършва и се появяват светлините, забързаните хора – къде ли отива този, а тя колко е красива, пийва ми се нещо, нещо силно, още една цигара, разходка, случайна среща. Пък и винаги съм обичал да затварям героите си в едно помещение и да наблюдавам какво ще се случи. Има ли хубав апартамент, има и надежда. Липсата на вяра се ражда и вирее в претъпканите къщи, бежанските лагери и ипотекираните домове.
Животът на самотника излезе далеч по-забавен, отколкото някога съм предполагал. Оказа се, че съм си страхотна компания. Аз, който някога треперех, ако жена не ме допуснеше при себе си, молех се пред вратата ù и не можех да остана сам дори минута, защото всичките ми демони ме връхлитаха. Звънях на асистентките си посред нощ. Те ме приемаха в малките си квартири. Правеха ми чай. Обикновено в съседната стая плачеше бебе, което бях събудил. Накрая задрямвах и като че ли се успокоявах. Но наистина, единствените хора, с които си струва да общувате, са самотниците. За съжаление обаче, те не искат да общуват с вас. Носят ми храна. Марта идва да чисти веднъж седмично. Винаги казва едно и също: „Тук смърди на старче“. Този коментар така ме разсмива, че изпадам в почти неконтролируем пристъп на истеричен кикот. Сутрин ми носят и вестници. Не си показвам лицето, само подавам костеливата си старческа ръка, за да поема пратката. Сигурно ме мислят за зомби, да не говорим, че след първото позвъняване ми отнема половин час да се отнеса някак до вратата. Слагам огромните си очила и чета новини, които въобще не ме засягат. Ама, разбира се, та аз почти не съм от този свят. Но продължавам да ги разлиствам с някаква маниакална прецизност – нали все пак съм тук.
После се настанявам винаги с гръб към прозореца и се връщам към първия спомен, който съм подбрал. Един от най-мъчителните, но и най-неразбираемите за мен. Винаги съм бил свръхчувствителен и тъкмо тази ми черта ме направи режисьор, макар че сега ще издам една тайна. Всеки, всеки, всеки полуидиот, необразован селянин, психопат, убиец, писател наркоман или просто наркоман може да бъде режисьор и то велик режисьор – тайната е да стигнеш докрай. Всеки има свой собствен свят, който заслужава да се пресъздаде на екрана, но не всеки има маниакалността и фанатизма, нужни да се бори за това свое право – ако си достатъчно луд, че да стигнеш дотам, другото е фасулска работа: лека травма от детството, объркан личен живот, гениална моментна хрумка – и ето те теб. Или по-точно: и ето ме мен. Дори не затварям очи, просто гледам в една точка и всичко се случва отново. Всяка сутрин в продължение на осем години ме разтърсват такива мисли: каква мистерия съм самият аз, каква магия! Колкото и филми да направя, разбирате ли, никой, никой няма да достигне до тези преживявания. Те са само мои. Дори мои не са, защото когато умра (което може да стане ей сега), няма да ги има. Те ще са се случили или може би дори пак ще се случват, или се случват в паралелни светове, ако погледнем по-метафизично на нещата, но не и в този вид, не и чрез моите възприятия. Шансът нещо да се случи, да не се случи, да… не, не, не, не мога да мисля повече!
Кратка биография: Неда Узунколева е родена в София през 1993 г. Завършва журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Дипломната ѝ работа е изследване на връзката между литературата и журналистиката, посредством работата на Ришард Капушчински и Тициано Терцани. В момента е магистър в специалността „Политически патологии на глобалния свят“ към Философския факултет на Софийски университет. За кратко живее в Полша, където развива силен интерес към полската култура и история. Дебютният ѝ роман „Днес не ми се излиза“ е написан през 2014 г., но е издаден десет години по-късно. Любимият ѝ режисьор е Джон Касаветис. Една от най-необикновените книги, които е чела е „Птиците“ на норвежкия писател Таряй Весос. Цитатът, който често си повтаря е „Ако падна, ще се разплача от щастие“.