Пиета
Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Иван Динков, „Лирика“
Мама ви стара, изкрещя Кирил, изхрачи се и стреля. Пушката се задави, той продължи да натиска спусъка, но се чуваше само глух и празен звук. Опипа паласките – патроните бяха свършили. До него манерката му напояваше пръстта в окопа, а от земята се надигаха пàри с мирис на барут и желязо.
Не беше ял от два дни и само металическият вкус в устата му напомняше, че все още е жив. Бяха му останали три цигари, с които да залъже глада. Да имаше сега от бобеца на мама. Или па баница, ма кипнàла. Ония отсреща се изпокриха като хлебарки и само вятърът свистеше, а ушите му залепваха за каската. Гаче се кани да вàли. Ами! Кога дуа, не вàли. Тъкмо си го помисли и малки снежинки започнаха да закърпват дупките по шинела му. Кирил погледна другаря си и в безжизненото му тяло видя скръбната вест, която щеше да отнесе в село, ако оцелееше тук. Вече беше някак убеден, че няма да умре от куршум. Най-верните съюзници на врага бяха студът и гладът. Тук, в тази земна утроба, беше хладно, влажно и страшно, а той все по-често мислеше за майка си, за топлия ѝ скут, в който заспиваше като дете.
В краката на съселянина му, като мъртви лястовици в гнездо, се бяха свили няколко гранати. Кирил взе една от тях, метна я и се скри. Ония отвърнаха със същото. Той хвърли още две, ония почнаха и да стрелят. Нямаше патрони, ама гранати колкото щеш. Откъде се взеха?
Изведнъж силен взрив го заслепи. Дъщеря му стоеше в рамката на вратата и почти не се виждаше от слънчевата светлина, която беше нахлула в стаята преди нея. Беше дошла да донесе на баща си обяд – боб, любимото му. Завари го както друг път – накичен с ордените и медалите, с които Народната република го бе удостоила, той псуваше и хвърляше в стената бурканите, в които нощем пикаеше, а после ходеше като нестинар по счупените стъкла. Щом я видя, а този път той я видя, Кирил се свлече на пода и падна изтощен в скута ѝ. Тя го помилва и заплака тихо, а той я погледна и чиста вода потече от детските му очи.
В този ден Кирил за последен път беше на фронта.
Михаела Илиева е родена в Плевен през 1992 г. Завършва българска филология и магистратура „Литературознание”, а в момента е редовен докторант по българска литература във ВТУ. Нейни статии и рецензии са публикувани в различни издания за литература и научни сборници. Носител е на голямата награда в 44-ото издание на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев” – Шумен (2022). Сборникът ѝ „Рентгенова снимка на свободата” (2023) получава номинация за дебют от Литературни награди „Перото”, както и от Национална литературна награда „Йордан Радичков”, а през април 2024 г. е отличен със съпътстваща награда от Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (Хасково).