Отдавна дните само се отбиват на терасата и гасне слънцето във пепелника.
А ти се вмъкваш за компания и вгледан в залеза
подмяташ нещо за служебните въпроси.
Мълчание.
Къде е удивлението, което носеше
писъкът на лястовиците, празнуващ лятото?
Изглежда в детството и ти си бил по-умен събеседник.
Сега стоиш, жужи денят и шумолят покупките,
докато се крият ключовете някъде на дъното.
И рови майката да ги намери, а къдриците
полюшват се и се превръщат в люлка.
Дали ѝ стигат силите да се засмее?
Добре, не казвай нищо.
Мисли за своите нещастия.
Деца, пораснали и оглупели.
Деца, които са деца и ей така, с усилието да съживят играчката,
да видят в камъка усмихнато лице,
а в теб – веселие и нищо повече,
един незнаен ден
поглеждат над перваза,
а отсреща: сгради, птици и балкони.
***
Не съм сама –
и ти се гледаш с дявола в очите
и пушиш мълчаливо, докато не си отиде.
Какво ти каза?
Очите на невинните засветват в тъмното,
преди да спрат да светят.
Били ли сме сред тях?
Били ли сме изправени пред избор като този
да спрем да бъдем хора?
Не. Със теб живеем, потънали във безпокойството на делника.
И в най-добрия случай историята ще пази нашата тревога
под тъничката кожа на човечеството:
бледа и покрита със лануго.
Ти и аз –
унесени в неспирния си тъжен пир,
танцуващи със другите пожалени,
закърмени със обещания: за мир,
за равенство и свобода.
Светът ни бе надеждата за свят.
Светът ни бе утехата, че нашите тела
цъфтят в градината на пролетта и още няма да увехнат.
Светът ни бе трибуна, от която
затихваха самотни лозунги.
И всяка сутрин се събуждахме, сънували, че днес ще закрещим
каквото трябва –
за да ни чуят.
Кое, приятелю, приемаш за провал:
да вярваш или да не вярваш, че ще проговориш?
Не сме виновни. Очите ти блестят като очи на някого, готов да ги затвори –
да заспи блажения си сън.
***
Не мога да отнема болката ти,
но мога да я разбера –
оттук изглежда като сянка, която пада на очите ти.
Когато ме поглеждаш, виждам страх,
но повече от всичко виждам,
че ме търсиш.
Като дете, което паднало, поглежда раната си,
потънала във бистра кръв –
и сетне майка си –
да каже, че ще мине и че си юнак.
И аз те галя, галя те и обещавам,
с любов, по-кротка от бодличката на бор,
любов – вековен камък, легнал в планината,
че ще мине.
Без да мога аз да водя битката ти,
без да мога да се скарам някому,
без да мога даже да те уверя –
ти обещавам.
Защото иначе какво остава:
да се предадем, когато
животът бе така добър
да ни предложи и утеха:
да се погледнем,
да сме още там.
***
Не ни застигна страшно бедствие,
нито пък изгубихме, за ужас, нещо.
Ние просто бяхме тъжни,
па̀рите се сменяха с мъгли,
пред блока котките умираха,
вечер се прибирахме унили,
разбира се, понякога съвсем добре,
поне така би трябвало да бъде.
Всичко иначе остава някъде,
запомнено дотолкова, доколкото
докато режеш лук във кухнята под наем,
внезапно нещо малко те пробожда,
заровено под мислите за другото,
внезапно някакъв следобед се оказва важен,
не, прости – най-важният –
как седнал си на пейка и броиш
листата, изпопадали в краката ти.
Снимка: Яна Лозева
Наталия Иванова завършва журналистика, а след това – магистърската програма „Преводач-редактор“ в Софийския университет. Работи като редактор в медии с фокус върху изкуство и социални теми, a от 2020 г. насам – във фондация “Герои на времето” (TimeHeroes), която развива доброволчеството в България. Участва като автор и редактор в отделни проекти, включително книгите „Аз: Остава“ и „Приказката P.I.F“ на издателство Scribens. През есента на 2020 г. излиза и първата ѝ стихосбирка „Човек с бинокъл“ (изд. Арс) под редакцията на Марин Бодаков и с подкрепата на Национален фонд „Култура“. Владее испански и английски език.