Спирката
Виждах ги всяка сутрин в продължение на цял учебен срок. Винаги тръгвах от вкъщи в последния момент, гонех единствения автобус, който стига до училището ми за десет вместо за двадесет минути, но за сметка на това минава в последния момент. Бяха от някое друго училище, нямаха униформи, обаче цяла есен не успях да разбера кое бе то. Видимо изглеждаха на една възраст. Предизвикваха интерес в мен и бяха отчасти причина да бъда на спирката предварително и навреме.
Пристигаха бързо един след друг, но от различни точки на квартала. Той се спускаше от горната махала, докато тя изкачваше стълбите на долната към спирката. На улицата имаше една стара, сива будка за вестници, магазин за цигари, кафе и алкохол, ключар, а в края и бе пиацата на такситата, които хищно причакваха автобуса да наближи, за да предложат на чакащите превоз на цената на билета.
Той изглеждаше леко невзрачен. Слаб, прегърбен, с разрошена коса, носеше тъмни дънки и най-често разнообразни суитшърти, както и големи стерео слушалки, от които звучеше тежък рап и меланхоличен рок. Седеше сам и гледаше през прозореца, докато неговите връстници се кикотеха на задните седалки.
Тя беше стройна, притежаваше грация, имаше привидно красива и мека, златиста коса, зелено-сини очи, за разлика от него, използваше слушалки с тапичка, а когато минавах покрай нея чувах блус или джаз. Носеше очила, който и придаваха загадъчност, изтънченост и интелект. Винаги държеше книга, която разлистваше в автобуса. Седеше сама и се взираше задълбочено в книгата, докато момичетата на нейната възраст коментираха гримове, други момичета и момчета.
Не знам кога се бяха засекли за първи път. Изглежда се познаваха само визуално от утрините на спирката. Ежедневно ги наблюдавах с интерес. Той се спускаше с бърза крачка към сивия пристан, заставаше в единия ъгъл и се заглеждаше диагонално – към стълбите, откъдето се появяваше тя. Гледаше я непрестанно, докато тя не се доближи прекалено. Тогава заравяше поглед в краката си и пропускаше да забележи, че преди да седне на пейката на сивата спирка и да разтвори книгата си, тя поглеждаше с любопитство единствено към него. Този сценарий се повтаряше първите две седмици на срока. Може би и много преди това. В автобуса, той сядаше някъде зад гърба и златистата и‘ коса и понякога отправяше директен поглед и към нея, и към четивото. Опитваше се да види музиката, която избира на телефона си. В повечето случай използваше отражението на мръсните прозорци, за да проверява какво прави. Тя пък поглеждаше към него с периферното си зрение, но винаги се връщаше към книгата преди той да я забележи.
Постепенно сценарият леко се измени с настъпването на хладните месеци на есента. Тя все бе така елегантна и саката или кожените якета, които носеше, се заменяха от палто, а той просто слагаше яке върху суитшърта. Често разменяха и по някои друг поглед. Той привидно бе разбрал какво слуша тя или се оказа, че си приличат повече отколкото си мислех, защото понякога дочувах тъжен блус от големите му слушалки. Той също започна да чете в автобуса. Може би плах опит да привлече вниманието и‘. Избираше различна творба, но на същия автор. Чудех се дали това е едно изумително съвпадение, или чете по цял ден в опит да опознае непознатата в ума и сърцето си. След няколко седмици пък той се появи с риза, палто и елегантни обувки на спирката. Интересно бе, че същата седмица тя бе облечена в яке и суитшърт, а косата и бе вързана в небрежен кок. Скоро след това започваха да идват едновременно и погледите им се засичаха придружени от лека, едва доловима усмивка. А последната седмица преди коледната ваканция дори вежливо се усмихваха един на друг при влизането в автобуса, но не ги чувах да обелят и дума помежду си. Той не събра смелост да я заговори преди Коледа, въпреки че вече беше ясно на всички, които чакахме автобуса всяка сутрин, че тя също копнее за това.
Тя не се появи на онзи първи януарски учебен ден. При бавното си качване в автобуса той с надежда гледаше към стълбите на долната махала, но тя не дотича. Не се появи нито във вторник, нито в сряда, нямаше я и в четвъртък.
В петък тя отново бе там. Въпреки студа, бе облякла само една тънка ленена риза, бе се усмихнала слънчево и гледаше право в очите му. Но не се качи в автобуса. Тази сутрин той бе шокиран от завръщането и‘ на спирката и сякаш буца заседна в гърлото му. Той все пак успя да разбере името и‘, както и възрастта и‘ през тази зимна утрин. В понеделник тя отново бе на спирката, със същата блестяща усмивка и ленена бяла риза. Взираше се в него единствено когато той погледне нея. И се усмихваше. Но с всеки изминал ден той поглеждаше все по-малко към нея, заравяше поглед в земята, а от слушалките му звънтеше и рок, и блус. Той продължи да чете в автобуса, когато не гледаше през прозореца, а тя оставаше усмихната на спирката.
Казваше се Елисавета. И щеше да остане завинаги на шестнадесет. Вечно усмихната на сивата спирка, докато некрологът и‘ не избледнее и върху него не бъде залепен афиш за участие в нощен клуб или друга скръбна вест.
- Знаеш ли, – продължи Кольо – че след дълги години, много дълги години, кажи-речи двадесетина, отново го видях там. На спирката. Бях тръгнал на работа и отново бързах, някои неща се променят трудно. Познах го. Едвам го познах. Бе строен, елегантен и усмихнат. Изпращаше едно малко, лъчезарно момиченце с думите: „Успешен ден, Ели.“ и махаше пред прозореца. Мислиш ли ? – понечи да продължи той, но го прекъснах:
- Да ударим по още една ракия и да вървим, приятелю. Жените чакат вкъщи.
Дальо
Видях го за пореден път тази сутрин. От известно време се каня да напиша няколко реда за неговото съществуване. В очите му личи, че чака да го приберат на една дълга почивка. Не знам на колко години е. Убеден съм, че минава седемдесет. Бе със сива тениска и тъмен анцуг. Сините му, празни очи, единствено фигурираха в пространството.
Гергьовден е. Рано сутрин. Напоследък ставам в 6:00. Взимам си студен душ, медитирам, загрявам и излизам да тичам. Май бягам от себе си. Или от дракона. Слушам рок, докато тичам. По-скоро ню метъл. Онези песни, които са адски съдържателни, че чак боли. Слушаш ги тайно, защото трябва да си силен. А най-голямата сила се крие в това да не отричаш, че си слаб. Ама все бягам от дракона. Не знам докога. Качих се на хълма над квартала, за да погледам заспалия град. Времето умело и безвъзвратно се изплъзва между пръстите ми. Въпреки че се опитвам да му се насладя, имам ужасното чувство, че не успявам.
Когато баща ми се събуди, вече бях приключил с анализа за един от предметите в университета. През свободното си време върша някакви неща, които хората приемат за сериозни. През останалото съм лентяй. С гордост. Или бях. Сега се правя на ангажиран, опитомявам саботажната си природа. По- рано все си мислех, че има чар в това да пилееш потенциала си. Вероятно съм се правил на интересен. Сега стремежът ми е да бъда като извора. Да извирам, тека спокойно, да поливам каквото мога и да не очаквам благодарност или признание, че ме има. Единствено плямпам, отново многословнича. Кой знае, може за нищо да не ме бива и просто да съм някъв графоман. Странно, защото си мълча през повечето време.
Когато се облече, татко ми предложи да му правя компания, докато пие сутрешното си кафе пред блока. Вече не помня как изглеждаше междублоковото пространство преди да направят малката градинка с масичка. Грижеха се усърдно за нея в началото. Боядисваха я всяко лято. Поливаха дръвчетата. Сега бавно тлее. Остарява редом с хората, които я създадоха. От някои останаха само спомените и некролозите на дървото пред блока и входната врата. Седнахме и се разприказвахме за злободневието. Времена на световна пандемия. Бе ми втръснало от тази тема, но днес нямаше футболни мачове, а повечето истории от младините на баща ми бях научил.
Тогава го видях да излиза от входа. Бе избръснат и подстриган. Тръгна към кофите и помислих, че ще провери дали няма нещо ценно в тях с онова мълчаливо присъствие. Не сме си казвали нищо освен: „Здрасти“ за двадесет години. Винаги ми е изглеждал еднакъв. Имам чувството, че аз се променям, а той си е все същият. Дальо. Беше циганин. Едва ли щеше да се обиди от това. Знаех, че е грамотен, със средно образование, но след падането на Соца не успял да си намери дори най-проста работа. Изхърляли го на етническа основа. Поне това бил споделял на баща ми. От години рови по кофите. Помня го как подгърбен бута онази пълна със скрап количка. В дъжд, сняг или в пъклената лятна жега. Помня мъката му, когато някой съсед понечеше да я изхвърли и тихата радост, когато я откриеше. Миришеше, нямаше добра хигиена, но на ръба на оцеляването, когато мизерията лакомо нагъва и последния ти къс хляб, как да е иначе. Когато не буташе количката си, седеше тихо на бордюра и пушеше цигара с поглед в нищото. Биеше жена си, но я обичаше. Не успяваше да контролира насядалите по рамото му демони. Струваше ми се, че съществува в лимбо още приживе.
Жена му бавно умираше. Агоничните и‘ викове се чуваха ясно сред междуетажните пространства и още по-ясно, когато доближиш вратата на малкия апартамент. Името и‘ е Люси. Ниска, трътлеста циганка. Добра, но измъчена женица. Вярваше силно в Бога, но и жестоко кълнеше. Това е толкова противно, но не я виня. Вероятно всеки с техния живот би проклинал всичко. Имаше много здравословни проблеми. Не знам точно какви. Клюкарките пред блока разказваха, че имала трети бъбрек, но я било дострашало да дари и казвала, че щом така е решил Бог, така било редно да бъде. Харесваше ме, защото не я подминавах и я поздравявах ведро. Помагал съм и‘ да става от бордюра, когато не е имала сили. Тези хора ценяха това, че някой ги признава за живи, не се интересуваха от милостиня. Ценяха миговете, в които бяха човешки същества като всички останали. Моментите, когато не ги гонеха от пейката или не ги подминаваха пренебрежително. Не са откраднали нищо през живота си. Всеки залък бе спечелен с мъка. Мъката беше техният труд. Въпреки всичко, бяха достойни.
Имаха двама синове. Мисля, че и двамата биеха майка си, а понякога и баща си. И те не издържаха. Единият от години го няма. Сашо. Добро момче. Едър, с къдрава коса, спортна натура. Учеше ме на баскетболни номера, когато бях малък. Бе кривоглед и много работен, помагаше на семейството. Хващаше се да работи каквото намери: хамалски дейности, строителни обекти, даже в Гърция поработи. Накрая явно се забърка с каквото не трябва. Никой не знае какво се случи с него.
Брат му, Юли, е символ на квартала. Вероятно и половината град го знае. Главата не го слуша много, но беше много оптимистичен. Беше. Сега омразата към целия този жесток свят е изписана в очите му и изразена в простите му думи, че нищо не става ни от квартала, ни от хората, ни от града. Излиза рано и се връща късно вечер. Помня, когато идваше с мен привечер на игрището, за да ме пази. Вечното момче. Може би е над 30, а за мен си е Юли. Онзи Юли с къдриците, мръсната шапка, увисналото от врата радио и хамбургера за левче от лафката в двора на училището. Юли, дето казваше, че всичко е супер.
Дальо вървеше към варела, но се спря до него. Извади парче хляб и зарони на гълъбите, накацали наоколо. Буца заседна в гърлото ми. Толкова буци са заседнали, че едвам дишам вече. Приседна и запали цигара. Гледаше в нищото. Може би си мислеше как скоро с жена му ще седят в краката на Бога. И ще ни хвърля трохици. На нас. На гълъбите.
Автор: Радослав Александров.