Грамофон
Тя почисти праха от един грамофон
и на спомена вдъхна живот,
стара плоча проплака в любимия тон –
стара плоча, а времето ново…
Закъснялата песен разнесе в нощта
аромат на забравени думи,
а далече в безкрая, в една тишина
някой искаше нещо да чуе.
Грамофонът разказваше с шепотен глас,
мелодично и топло за нея –
за момичето, дръзнало в късния час
да накара градът да запее.
По балконите грейнаха в нощния мрак
любопитни жени и цигари.
Грамофонът замлъкна. Но някъде там
нещо старо ще бъде поправено…
Сезони
Сезоните отлитат неусетно…
Отлитат пожълтели листопадите,
снежинките, по бузите полепнали,
И пеперудите. И кормораните…
И се оказва, че не сме съвсем сезонни –
дори когато стихне този вятър,
остава нещичко. Да ни припомни…
Вселената е низ от кръговрати!
Ще ни отмине всяко любопитство,
което ни е срещнало по пътя.
Ще се сбогуваме. И пак пречистени
очите ще се слеят преди тръгване.
Не сме сезонни… Може би понякога
забравяме за шепота на думите.
Но синьото пристанище на лятото
ще пази всеки полъх помежду ни…
Мама
В следобедния град, вещаещ есен,
ухаещ на пипер и на семейство,
потъват бавно кривите павета,
следи се крият в спомени и плесен…
А аз се връщам там, където мама
прегръщаше по-топло и от лято –
гласът ѝ беше дом. И катедрала.
А ние с чуруликащото ято –
немирни, непослушни сини птици –
все нещо недоволствахме, когато
подвикваше над старата черница,
усмихнато, почти като приятел…
Днес мама ми прилича на икона,
до вечната ѝ обич коленича
и искам да я върна… Знам, че мога!
Защото и такава я обичам…
Такава – като сънища безплътна,
туптяща като жажда за утеха.
А липсата, която ще преглътна
ще стане най-свещената ѝ дреха…