Откак ми бе възможно да използвам тези думи, аз изразих онова, което трябва винаги да съм мислил. Наистина почти нищо не го различаваше от останалите. Все по-незабелижим, но не скромен, когато не говореше – надменен; тогава се налагаше мълчаливо да му се приписват мисли, които той кротко отхвърляше, това се четеше в очите му, които ни питаха с изненада и отчаяние: защо мислите само това? Защо не можете да ми помогнете? Очите му бяха светли, със светлост на сребро, и те караха да си представяш очи на дете. А и в лицето му имаше нещо детинско, израз, който ни подканваше към почит, но и към някакво неясно чувство, че той трябва да бъде защитаван.
Разбира се, говореше малко, но мълчанието му често оставяше незабелязано. Струваше ми се, че това е някакъв вид дискретност, понякога – лека презрителност, понякога – прекалено голямо оттегляне в самия него или извън нас. Днес мисля, че може би той не е съществувал винаги, или пък че все още не е съществувал. Но си представям и нещо по-необичайно: че е притежавал простота, от която не сме били достигани.
При все това той смущаваше. Смути ме повече от други. Може би промени състоянието на всички, може би – само моето. Може би беше най-безполезното, най-излишното от всички същества.
А ако не ми бе казал един ден: “Не мога да мисля за мен: в това има нещо ужасно, някаква трудност, която се изплъзва, препятствие, на което не се натъкваш”? И веднага след това: “Той казва, че не може да мисли за себе си: а също и за другите, за някой точно определен друг, но това е като стрела, тръгнала от твърде далеч, която не достига целта си и при все това, когато спира и пада, целта – в далечното – потръпва и идва да се срещне с нея”. В такива моменти ток говори доста бързо и като че приглушено; огромни фрази, които изглеждат безкрайни, разстилат се с шума на вълни, някакъв вселенски шепот, някакво неосезаемо планетарно пеене. И това трае дълго, то се налага по ужасен начин – поради своята кротост и отдалеченост. Как да му се отговори? Който чуе това, как да не изпитва чувството, че сам е тази цел?
Той не се обръщаше към никого. Не искам да кажа, че не беше ми говорил – на мен, – но го слушаше някой, различен от мен, някакво същество, което може би беше по-богато, по-обхватно и въпреки това по-своеобразно, почти прекалено общо, така, сякаш онова, което е “мен”, когато бе изправено лице в лице с него, някак странно се пробуждаше като “нас” – присъствие и единна сила на съвместния дух. Бях малко повече от мен, малко по-малко от мен: във всеки случай повече, отколкото всички хора. В това ” ние” е земята, могъществото на стихиите, небе, което не е тукашното, някакво усещане за висота и успокоеност, а също и горчивината от някаква мрачна принуда. Всичко това е “мен” пред него, а той изглежда почти е нищо.
Имах причини да се боя от него, нескончаемо да мечтая той да рухне, исках да го убедя да изчезне, бих искал да го накарам да признае, че не се съмнява в себе си – признание, което без съмнение щеше да унищожи мен самия, – обграждах го с внимание, с пресмятания, с надежда, с подозрение, със забрава и накрая – с жалост, но винаги го защитавах срещу любопитството на другите. Не привличах вниманието върху него. Това го караше да изглежда странно слаб и уязвим. Някой повърхностен поглед, отправен към неговата персона, изглежда го подлагаше на непонятна заплаха. Дълбокият поглед, способен да го търси там, където той беше, не го притесняваше, притесняваше го по-малко. Там някъде той беше прекалено лек, прекалено не загрижен, прекалено разпилян. Не знам какво би могло да го достигне там някъде, както и кого още щяха да достигнат в него.
Има мигове, когато отново го откривам такъв, какъвто трябва да е бил: някакви думи, които чета или пиша, се отдалечават, за да направят място на неговите. Отгатвам, че в този някакъв момент е замълчал, че в друг момент ми е отделил внимание. Минавам през неговата стая; чувам го как кашля – като вълк, би казал човек това действително беше някакво студено стенание, своеобразен шум – суров, леко див. В начина, по който стъпваше, така и не успях да се измамя: по-скоро бавна, мълчалива и равна стъпка, по-натъртена, отколкото се предполагаше поради голямата му лекота, макар и да не беше тежка, а да позволяваше човек да си представя, дори когато той вървеше по дългия коридор, че винаги се изкачва по някакви стълби, че идва от доста ниско, от твърде далеч и че все още е твърде далеч. Вярно е, че го чувам не само когато спира при моята врата, но и когато не спира. Трудно е да бъде преценено: той все още идва ли, тръгва ли си вече? Ухото не знае това, разкрива го единствено биенето на сърцето.
Неговото почти заекване. Някаква дума със смайваща пъргавина се е отскубнала иззад друга. Той се колебае незабележимо; той се колебае почти постоянно, единствено неговото колебание ми позволява да бъда донякъде сигурен в мен и да го слушам, да му отговарям. Имаше обаче нещо друго: отваряше се някакъв шлюз и ние променяхме нивата си един друг.
Кротък, почти непослушен, почти непокорен и отричащ твърде малко, неоспорващ, почти никога обвиняващ нас и – във всичко, което трябваше да се прави – готов за наивно съгласие. Струва ми се, че имаше дни, в които най-често щеше да го намира и него прекалено опростен, а бъбренето за най-незначителни неща да го занимава изцяло, да му носи удоволствие, каквото хората не разбират. Но не с всички; или пък само когато беше с всички? Щастието да се казва “да”, да се утвърждава без край.
Убедил съм се, че най-напред съм го познавал мъртъв, а после – умиращ. Когато минех покрай неговата врата, обрисуваха ми го така: “Ето една стая, която ще може да бъде Ваша”. Когато в последствие, в някои моменти, бях сякаш принуден да говоря за него в минало време, аз отново виждах вратата на тази стая, заета от някого, който, както казваха, тъкмо бе умрял, и ми се струваше, че се връщам в онзи момент, когато той бе само един мъртвец, който оставя мястото на някой жив. Защо това минало? Доближаваше ли ме до него? Правеше ли го по-доловим, като ми дава сила да го гледам в лицето, сякаш присъства, но в огледало? Дали пък аз не съм онзи, който е в миналото? Усещането: “Виждам го”, и тутакси: “Виждах го, следователно той не ме вижда” – това внесе в отношенията ни терзанието на неизразено отчаяние. Щях да искам никога да не го оставям сам, самотата му ме караше да се плаша за него, както бе нощем с питането ми дали спи, или не спи. Мисля, че никога не е сънувал. Това също е плашещо – сън, който никога не е напълно затворен, отворен е към едно от неговите лица, сън, за който се сещах, когато си мислех за черното под клепачите, което се обезцветява и леко побелява, когато човек умира, така че умирането би могло да е и някакви просветлено виждане за миг.
Ако се питам “Той дали мислеше повече, отколкото мислиш ти?”, не виждам друго, освен присъщия му дух на лекота, който го оневиняваше и за най-лошото. Едно толкова безотговорно същество, виновно в толкова ужасно малка степен, като луд, но без нито зрънце лудост или прикриващ тази лудост вътре, винаги непогрешим: това бе трън в очите. Трябваше да бъде подмамен към някакво провинение, трябваше единствено за него да се изобрети наново изгубеното чувство за вина. Той казваше за мислите: колко леко са те, как тутакси се надигат, нищо не ги смущава, нито не ги налага: “Но дали точно това не ги прави горчиви?” – ” Горчиви? Леко горчиви.”
Той ми създаде чувството за вечност, за някакво същество, което не би се нуждаело от обосноваване. Оттам се върнах по пътя обратно, за да предположа някакъв Бог, така че по-ясно да видя колко невидими са те един за друг. Той обогати моето невежество, искам да кажа, че той ми даде в добавка нещо, което да не знам. Онзи миг, в който се срещнахме, аз бях изгубен за мен самия, но изгубих също и много повече, и учудващото е, че се боря, че все още мога да се боря, за да си го възвърна.
Превод: Антоанета Колева
Издателство “Критика и хуманизъм”