Елиа Тилева, 20 години, гр. Казанлък
Когато започнах да работя на гарата, склонността ми да разсъждавам върху съдбите на хората се засили до болезнена степен. Случваше се дълго да не мога да заспя вечер, а пред очите ми да преминават като на лента всички лица, на които съм продал билети през изминалия ден. В един момент можех да различа дали някой се прибира или пътува надалече от вкъщи. Походката на тези хора; начинът, по който премятаха багажа си през рамо или лакът, и го люлееха покрай тялото си, или по който тътреха куфарите си на колела и малкото помещение кънтеше; погледите им, които трескаво обхващаха всичко наоколо, без да го виждат, и се устремяваха по навик към часовника на лявата им китка… Станах психолог на пътуващите с влак. Тълкувател на душите им. Защитен зад мръсното прозорче, което стоеше между мен и тях, прониквах в света им, без те да подозират за моя. Всъщност техният свят стана мой. Прибирах се сам, вечерях набързо и в главата ми непрекъснато се въртяха техните лица, техните изречени думи, техните истории, които си съчинявах и в които живеех с цялото си същество и ум.
Напуснах след няколко месеца, в които главата ми вече се беше препълнила с хорските пътища, прибирания и заминавания. Не напуснах затова. Или поне не изцяло. Изпитвах удоволствие да запълвам празнината в дните си с човешко присъствие, макар и измислено, макар само с билети до места, където никога не съм бил. Сега работя като хигиенист, разбирайте – чистач. Тук няма човешки истории, освен някой заблуден чиновник, когото да упътя към тоалетната (на втория етаж вляво, благодаря ви, няма защо, лек ден). Прибирам се вечер и заспивам лесно, макар че ми се гади от миризмата на препарат, която се усеща по тъмно в самотната стая. (Може би си я въобразявам.)
В последните две седмици на ноември, когато есента е просто отегчителна, а през деня се смрачава рано и става студено, на гарата започна да идва жена, чиито очи не ми издадоха дали пътува, или се прибира. Тя бе снажна, но некрасива – имаше нещо твърде своеволно у нея. Приличаше на птица, отлъчена от ятото, на кукувица, която е изпаднала от чуждото гнездо. Не носеше багаж, освен дамска чанта с керемиденочервен цвят и метално копче, което блестеше на изкуствената светлина от лампата и по него си личаха драскотини.
На лявата ѝ китка нямаше часовник и погледът ѝ, макар развълнуван, не се луташе. Тя ме погледна и поиска билети. Билетите бяха два. Видях как ги мушна в керемидената си чанта, прегънати през средата, сетне се обърнах към следващия, който чакаше. Очите му ликуваха, че се прибира вкъщи.
От малкото прозорче на стената я виждах – неподвижна, извисяваща се фигура, която сега държеше билетите с две ръце и гледаше право пред себе си. Тънки кичури коса се развяваха по гърба ѝ, подмятани от вятъра. Тя обърна лицето си встрани и профилът ѝ приличаше на птица.
Едва ли има по-оживено и по-самотно място от гарите.
Големият часовник точеше минутите, докато по релсите се чу познатият ритмичен звук и всички чакащи се оживиха, и преметнаха багажа си през рамо.
Жената с керемиденочервена чанта също се оживи, дори косите ѝ започнаха да се мятат по-бързо. Това бе нейният влак. Пъстрата маса от пътници се подреди в очакване, а тя остана неподвижна, с ръце, отпуснати встрани, чантата ѝ – допираща земята. В дясната ѝ длан стояха прегънати двата билета – точно през средата.
Съвсем малко ми оставаше да викна, когато пъстрата маса се качи и жената не помръдна от мястото си. Изумление или пък срам ме задържаха. Продължих да гледам как влакът се готви да потегли, а сетне обявих заминаването. Познатият ритмичен звук отекна по релсите. Бях сигурен, че това е нейният влак, а тя стоеше – единствена останала – на гарата.
Двата билета тъмнееха в ръката ѝ. Косата ѝ, укротена, се полюляваше бавно. Обърна се (взорът и носът: като на птичка) и тръгна, а билетите, смутени в дланта ѝ, потънаха леко в попътното кошче.
Мислих за нея, когато си легнах. Питах се защо не се качи.
Тя дойде и следващия ден. И по-следващия. Идваше всеки ден, а аз издавах два билета на очите ѝ, които не знаеха къде отиват.
Напуснах в четвъртък и последното, което обявих, беше закъснението на влака с два часа и петдесет и две минути.
Това беше нейният влак и аз знаех, че ще го дочака. Не можех да гледам това.
Казвам се Елиа Тилева и съм на 20 години, родом от град Казанлък. Студентка съм във втори курс в специалност „Психология” (редовно), както и първи курс в специалност „Българска филология” (задочно) във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
Пиша стихове от малка, имам блог и една издадена стихосбирка – „Незабравка”. Носител съм на две лауреатски първи места от национални олимпиади по български език през 2022г. и 2023г., лауреатско място в Националния конкурс за разказ „Албена” през 2023г., наградата в Националния конкурс за любовна проза „Млад разказвач” на името на Атанас Радойнов (във възрастова група 18-24 години) през 2024г., както и на награди от национални конкурси за поезия и проза като: „Моето добро писмо” (първо място), „Човекът на новото време” (второ място) и други.
Занимавам се с активизъм за животните и работя към организация „Невидими животни”. Интересувам се живо от психоанализа, етика, литература, ефективен алтруизъм, философия и филология. Мои любими автори са Зигмунд Фройд, Джордж Оруел, Силвия Плат, Джордж Елиът, Оскар Уайлд, Ървин Д. Ялом, Стефан Цвайг и др.
Виждам професионалното си развитие като възможност да изразя своите силни страни, както и да се занимавам с това, което обичам.