Орбитални размисли
Тези двама приятели винаги са настоявали за правосъдие
в небето. Те са планети, които не понасят някой да им навлиза
в орбитата. Та какви небесни тела ще са, ако все има сателит да ги снима и изследва! Особено тези с големите уши! Космосът е за всеки! Но орбитата си е моя, нали?!
–
Когато бях малка, изпитвах силен страх от отравяне.
– Ела при дядо да ти даде противоотрова – казваше дядо всеки път, щом разплакана го будех през нощта и ми забъркваше вода със захар в малка чашка.
Най-често не знаех от какво съм се отровила, просто знаех, че съм отровена и ми остава съвсем малко преди да умра. Не се питах какво следва след като умра, само знаех, че тогава вече дядо няма да може да ме спаси.
Всяка година през март кокичетата цъфтяха с оптимизма, който липсваше на хората в къщата – дори аз знаех, че зимата ще забули полето в сняг за един последен път. Бях на четири години, а баба беше натопила няколко кокичета в малка вазичка. Можех да прекарам часове във вдишване на кокичестия аромат, ненапомнящ на нищо друго, освен на себе си. Толкова беше обаятелен, толкова вкусно ухаеше. Без да мисля отпих от водата на кокичетата. Течността премина през гърлото ми и омайна се спусна към чувствителния ми стомах.
Мозъкът ми алармира. Кокичетата не се ядат. Тогава и водата им не бива да се пие. Този път наистина се отрових и дори дядо не може да ме спаси.
– Дядкаааа! – изкрещях с всичка сила и веднага хукнах към ъгЪла с овцете, където дядо обикновено медитираше – Отрових са, дядка! Ще умра!
– С какво се отрови, мойто момиче? – започна той с редовната фраза.
– Изпих водата от кокичетата…. – промълвих аз и в същия миг осъзнах, че може би това не просто ще ме убие – може би е беля, за която преди да умра, ще изям и един дебел бой.
Забих поглед в земята, но не последва нищо. След малко вдигнах очи и разпознах любовта по лицето му, макар да не знаех, че е това. Очите му се смееха, но лицето му оставаше сериозно.
– Сега дядо ще ти забърка противоотрова, но ти ще обещаеш повече да не пиеш от водата на цветята вкъщи.
След минута вече не помнех нито страха от болката, която си представях, че отровата причинява, нито от смъртта, която така ме плашеше. Пиех сладка вода и се радвах, че съществува универсална противоотрова за всяко мое отравяне.
Повече не опитах цветна вода, но продължих да се “тровя” с всевъзможни отрови и да диря сладката вода на дядо.
Човекът с голямата глава
В една инсомниашка нощ човекът с голямата глава реши, че иска да господства над всички земи. Извика най-умовидните си сънувачи, прикова ги с пирони от ликра към леглата и ги застави да сънуват в черно-бяло овладяването на синия свят. Човекът с голямата глава надничаше в лудешкия сън на умностните сънувачи и стъпваше по наставленията им:
— Ще се изплюеш в ухото на съседния крал и ще се завъртиш три пъти на югозапад;
— Ще построиш кораб на два крака и ще го разбиеш в токовата жилка и пищяла на комшийската империя;
—Ще развалиш дясната водна помпа на онова царство и ще заплашиш приятелите му с чесъна от лехата си;
— Ще обявиш, че в жълтото ти мазе е скрит Екскалибур без скалата си.
Човекът с голямата глава се напиваше в хола си с планове и кроежи, гущерите в очите му бомбардираха любовницата му по цял полуден. А в това време лъскавото теме на човека с голямата глава планираше как ще наложи плешивостта във всички кралства на смъртното му тяло.
Симона Алекс е славист по образование и приключенец по призвание. Организатор е на поетичния фестивал 50 Поеми за снега в София и участва в литературни четения. Занимава се с журналистика, свири на укулеле и рисува илюстрациите за книгите си. Пише минималистични разкази в стил абсурдизъм и се вдъхновява както от лични житейски истории, така и от социални и политически теми.
Сборникът с кратки разкази “Червилото на кметицата. Джобни алогизми” е дебютната ѝ книга.