РОЖДЕНИЯ ДЕН
Асансьорът не работи,
откакто по време на войната
една бомба ме удари от лявата страна
и бутна цялото крило.
Тогава и асансьорът спря.
Болеше много,
после дълго изпитвах фантомна болка
и ме сърбеше пак там, от лявата страна.
Все едно заздравяваше.
После ме поправиха.
Но без асансьор,
без машина за изкачване и спускане,
без улеснения.
Станах по-трудна.
Сега пак е добре.
Свикват се тия четири етажа.
Старите вече и без това са твърде стари
да слизат до долу,
синовете им носят хляб.
На третия етаж ми е умряла баба Нана.
Почти я помня, беше стара,
имаше бастун,
пред вратата отдавна миришеше застояло.
На партера не махат кутиите за писма,
добре са там, добре съм и аз.
Пак на партера един публичен дом,
отдавна се маскира на център за езици.
Какви езици?
Аз имах ли език?
На втория етаж преди лаеше куче.
Скоро не съм го чувала.
Имаше много сини очи.
Какви ли бяха моите?
Купонът е страхотен.
Има шумни хора, шумна музика.
Хората говорят и пушат в кухнята.
Има дори пиано,
на което да си слагаш чашите.
И може би, ако помнех какво бях преди,
бих отишла да им кажа да си махнат чашите,
че така върху дървото остават ужасни следи.
Махнете ги от тука тия мокри чаши,
бих им казала.
ТАКА ОСТАВАТ УЖАСНИ СЛЕДИ
ПОКАНА
Косата ти е сключила прав ъгъл с масата.
Праведен ъгъл.
Какво красиво споразумение.
А чашата от чая ти е празна.
Само лъжичката,
разбърквала сладкото по дъното
е еректирала.
Затова и те гледам.
Защото кръглата ти маса
моли празната ти чаша
да спреш да възбуждаш лъжичките.
Гледам те отстрани.
Опитвам се да те запомня в подробности.
Споменах ли,
че масата ти е кръгла,
че чашата ти е празна.
Или че косата ти се целува правоъгълно
с кръга на масата
и че изпива празното на чашата
през щръкналата ти лъжичка.
Споменах ли колко си спокойна,
загърната във правата си вяра.
Изглежда ъгълът,
от който гледам е неправилен.
ВРЕМЕ ЗА СЪН
Открай време я гледам как лежи на една страна,
разпуснала меки руси коси по чаршафа.
Страните ѝ пламтят от срам,
защото подозира, че я наблюдавам.
Не помръдва.
Прикрила е небрежно малките гърди с ръка
и тихо гледа паяжината с обесения в нея хладен паяк.
Тя е в розовата стая – стаята на розите,
където е опитомена всяка самота.
Аз съм в есенната стая
и заспивам с разпилени по чаршафите коси
Потъвам в съня със сгушени в ръката ми гърди,
които ти все по-задъхан гледаш през ключалката
и окото ти, присвито се превръща в процеп на желание.
А една гореща капка пот по хълбока
пълзи надолу към коляното ми, сякаш плаче.
БИОГРАФИЯ
Мария Славева Македонска
Родена 1981 г. в гр. Елин Пелин.Завършила съм „СУ Св. Климент Охридски”, специалност Връзки с общественост. Имам публикации във в-к Сега, Sofialive, Програмата, Капитал Light, PLAYBOY и различни сборници. Автор съм на стихосбирката „Треморио“, сборника с кратки разкази „Нежни човеци“ и сборника „Те, вятърът“. Награди от литературни конкурси: Първа награда в конкурса Веселин Ханчев – Стара Загора, издадена стихосбирка „Треморио“. Първа награда в конкурса за ромска поезия на името на Усин Керим. Първа награда в конкурса Рашко Сугарев.Награда в раздел Образователна пиеса в конкурса за куклена пиеса на Куклен театър град Ямбол. Награда за фото книгата “Колко цветно беше” на Фото Синтезис.