***
Ако и тази нощ светът не свърши, ще изляза през вратата
и няма да спра да вървя, докато не стигна морето.
Само там може да е август, крушите и жените да преливат от сладост,
небето да е направено от звезди и мляко,
ръцете да са пълни с лимони и бъдеще,
децата да намират убежище в полите на майките си,
да не се говори за войни и предсказания,
за това,
че независимо дали се целуваш с Харибда, или Сцила,
само две неща са неизбежни – любовта и смъртта,
а ти необезпокояван да носиш сол под клепачите и камъни в мислите,
и никой да не ти потърси сметка за тази тъга,
която все пътува с теб, сякаш монета в джоба,
винаги готова за среща с лодкаря.
Когато стигнеш морето ще видиш –
то прилича на хваната в капан лъвица;
на полудял танцьор, тялото му се извива като в древен ритуал;
на революция, пълна с вълнение, но и спокойствие, защото
вече няма нищо сигурно и страховете се отдръпват като отливи;
че то не е поема за безкрайно синьо, не е симфония на Дебюси,
то е апокалипсис,
утроба,
разпятие,
свобода,
край,
посока,
изцеление,
Едем,
нищото,
първата дума,
тишина.
Продаваме го на туристите, мечтателите и самоубийците.
Вярваме, че ако нагазим в него и възседнем гръбнака му,
ще станем богове,
но оставаме кралски орли, които мислят, че са по-силни от вятъра.
И само тук меланхолията има смисъл.
Не можеш да влезеш в морето и да скриеш кой си.
***
Докато простираш прането
трябва да говориш за обичайните неща –
нищо че в стаята ухае на липа и риган.
Нищо, че над масата в хола стои картина
с жена край морето. Това не е Пикасо,
не е 1922 и ти никога няма да бъдеш муза
на обезумял художник – не сънувай с отворени очи,
макар да са синьо-зелени като водата по бреговете.
Ти си поредната Ева, която може да бъде написана
с малка буква, защото готви прилично и е хубава
по празници, или когато е спала малко повече.
Отдавна не ходиш гола из градината; това са дълги
бели чаршафи, не са платна на кораби.
Но ти отглеждаш червени ябълки и пишеш нова история:
защо иначе са ни изгонили от Рая, а са ни оставили морето.
Сигурност
Тя дори не би казала, че това е депресия.
Просто винаги е малко тъжна.
Така става ако
твърде рано стъпиш в локва
от кръвта на майка си.
След това се научаваш
да различаваш
кога пукота
е от счупването на китката, на ребрата,
или просто от рамката на онези очила,
с големия диоптър.
Този звук се заглушава най-добре
с една конкретна част
от петата симфония на Бетовен.
Лятната буря на Вивалди също върши работа.
Понякога мисли, че не е е успяла да порасне,
защото се е родила с твърде много отговорности:
да сплоти семейството,
да замести едно друго дете,
да бъде за пример,
ръцете винаги да са ѝ чисти
и да се усмихва така,
сякаш всичко е наред,
дори в дните, когато погребват
любимите ѝ хора. И котки.
По някое време светът е свършил още няколко пъти.
Но не го разказва.
Вместо това влиза в ролята
на лекомислено и капризно момиче.
Понякога успява да си повярва.
А друг път къса листата на розите като в “обича ме, не ме обича”,
с думите” ще полудея, ще стана лош човек”.
Разбира се, предпочита първото.
Затова продължава да се влюбва
като в онова клише –
сякаш никога не са я наранявали.
А го прави, защото е видяла всичко
и не могат да я изненадат с нова рана.
Затова, когато той е в депресия,
или поне така си мисли,
застава по-близо до него
и го оставя да я залее с гнева си.
По навик държи близо до себе си предмети и хора,
които създават хронична болка.
Ако изчезнат – ще почувства несигурност.
***
Влизам в живота ви
като в хотелска стая.
Например в Марсилия,
например с гледка към морето,
голяма тераса, на която можеш
да съчиняваш истории за корабите
и да правиш любов :
във Франция навсякъде можеш
да правиш любов.
Влизам и не нося много багаж.
Само най-хубавите рокли,
десетина гривни, които
да подрънкват, когато танцувам: звукът между свободата и оковите
е безпощадно еднакъв.
Резервацията е на чуждо име.
Тук се казвам Камий, или Зелда.
Тук съм всички жени, с всички грехове,
с всички небета и пустини.
С цялата плът на вселената,
която в края винаги моли
за едно и също: Милост.
Този свят е война. Но нека
за миг спрем да хвърляме гранати и чинии. Да не стреляме с пушки и езици.
Влизам в живота ви
като в хотелска стая.
Така си и тръгвам.
Тогава питате защо съм такава.
Мога да излъжа как в средата на 40-те
баба ми е имала от първите фабрики за цигари с филтър.
Кръстила я е “Вирджиния”,
защото вместо да търси съпруг,
е прелиствала “Орландо”.
После е спасила едно малко момиче от Виетнам
и му е казала, че
във вените на всички жени
тече една и съща кръв и една и съща болка –
затова винаги сме майки на майките си, сестри на любовниците на мъжете си.
Ставаме “такива”,
когато вдигнем поглед нагоре –
да наберем люляци
за кухненската маса, но очите се задържат по-дълго
и видим, че братята и бащите ни крещят с пяна на устата, крещят как ще завладеят света и ще го подчинят,
ще кръстят на себе си този, или онзи град.
И не искат да го опознаят, да го прекосят бавно, да научат странните му думи и завои, да видят новите животни и животи.
И не искат да чуят
как всяко нещо има вече свое име, и това име е жива кръв, кислород и вятър.
Че империите не са вечни.
Че Ерос и Танатос ги издигат и свалят.
И между тях: хиляди безимени жени сънуват,
че някога ще могат да родят мира
с човешко име.
Ренета Бакалова е родена на 12 май 1991 година в град Пловдив. Завършва ЕГ „Иван Вазов“ (с профил немски и руски език) в родния си град. След това следва в СУ „Свети Климент Охридски“ (специалност „Философия“).
Има множество литературни отличия, сред които първа награда в раздел „Поезия“ на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ през 2015 г. (след вторите награди за поезия и проза и награда на публиката в изданието на конкурса от 2014 г.). През 2020 година печели първа награда в Националния поетичен конкурс “Добромир Тонев.”
През 2009 година е публикувана нейната първа стихосбирка – „Сънят на цигулките“. През септември 2020 г. издателство „Арс“ издава нейната стихосбирка “И други езици”, която е в краткия списък с номинации в националния конкурс “Христо Фотев” и в него бе отличена с награда на “ Сдружение на български писатели”.
През 2015 година е редактор в електронното литературно списание “Кръстопът”. За него е интервюирала редица автори, сред които Етгар Керет, Жорди Галсеран, Миленко Йергович, Цруя Шалев, Хасан Бласим, Пиер Мейлак, Невена Митрополитска.
Пише литературна и театрална критика.
В периода 2017-2018 е доброволец към “Проект бежанци” на “Каритас София”, където преподава театър и немски език на деца.