Охлузвания
Стоманен дим се изплъзва от устните,
завива се около така познатите пръсти
на твоите ръце.
Ръце, обвити около мен,
играят си с косата ми, проследяват следи от друго време,
потъват в мен.
Ароматът танцува над нас
и се разтваря във въздуха
на мотелската стая в Люлин 6 –
онази с тежките червени завеси
и покривки с дупки от цигари.
Това са нощите, в които съм най-щастлива.
Това са нощите, когато съм най-тъжна.
Часовете се топят в светлината на изгрева,
заплашващ да си пробие път през дебелото стъкло.
Аз съм локва от разпадащи се човешки части –
крайници, кости и цялото ми съществуване.
Ти си напускането, докато аз оставам,
ти си моето доказателство, че бяхме тук.
Запазвам си охлузванията с форма на вяра,
без значение какво ще кажем на другите.
Клуб на тъжните момичета
Първият път, когато ме намериха
заспала във ваната, майка ми
се разплака и каза, че тя е виновна.
Години по- късно, аз още не знам
дали сестра ми е родила момиче или момче, но пък тя
понякога
ми звъни за Коледа или на рождения ден.
Аз съм тази за която не остават прибори,
нямам любима чаша или стол.
Излишната в тройката.
Имам различна четка за зъби за хотелската стая
в Лондон, Букурещ или Пловдив
и между другото – жена ти се обади.
Не знам дали си й разказал за рибите,
които си имал като дете и как те
сами са се заровили в пясъка
преди да умрат.
Затова не кръстих костенурката си Бог –
костенурките живеят прекалено дълго, а мен
ме изгониха от последния апартамент.
Разбира се, че харесвам Бертолучи, така че
може да ме наричаш Ева, Тео или Марлен.
Нищо от това няма да има значение утре,
но трябва да ти разкажа.
Защото няма смисъл да бъда в Клуба на тъжните момичета, ако не ти говоря за него.
Auvers-sur-Oise
Посещава ме по – често и от Аделайн,
която се е грижила за Винсент
след като в един пламтящ следобед на юли
той се е затворил на втория етаж
и обвит в кадмиево жълти завеси
се е надявал никога да не се налага да се самоубива отначало.
Каня стария си спътник
и го отвеждам до кухненската маса
при пропадащия прозорец.
Изваждам ябълков пай от фурната –
сервирам пухкавото му тяло,
a часовникът продължава да брои всичките ми грешки
със захаросаните трохи отгоре.
Гостът ми напомня, че нямаме вилици –
тук не са позволени остри предмети.
Затова го изпращам обратно до входа,
където стъпките ни потъват в мокрия сняг.
– Върни се преди пролетта и аз още ще бъда тук. – му казвам.
Върни се, преди ръцете ми да почернеят
като бадемовите клони покрай плета.
Всички пропуснати повиквания
След поредния сигнал свободно си казвам, че повече няма да звъня и прибирам телефона. Поглеждам към графитеното небе и облаците, покрили света. Мирише на студ и приближаващ сняг. Изгасям си цигарата и пак взимам телефона. Правя го за четвърти или пети път. Отново не ми вдига никой. Започва да вали. Застудява и имам чувството, че скреж полепва по кожата и дълбае навътре, докато не ми стигне костите. Оглеждам се- около мен няма нищо освен паркинга, няколко коли и хората, които влизат и излизат забързано от сградата.
Забелязвам избелелите червени фенери на някогашен китайски ресторант от другата страна на пътя. Решавам, че е затворен отдавна, когато мъж в работно облекло излиза от него и спира на прага. Стои там и си говори с някой отвътре. Носи храна. Отправям се към малкото заведение, а непознатият ми задържа вратата. Ръцете му са изцапани с мазилка и боя, а хората с които си говори вътре са негови колеги, дошли за обяд. На масата отсреща седят майка с дете, а до тях е възрастен мъж с жена си. Пият бира. Майсторите също. Часът е 11:30.
Сядам на масата в ъгъла, а момче на около шестнайсет ми носи менюто.
– Нещо за пиене? – със сигурност е синът на собствениците, но
говори идеален български. Навярно е роден тук. Оглеждам другите маси. През ума ми минава да си поръчам водка, но размислям. Може би не трябва да пия.
– Едно кафе.
– Нещо друго?
Поклащам глава и той изчезва за поръчката. Този път не звъня, а изпращам съобщение.
„Седнах в ресторанта отсреща. Пиши ми или се обади като си тук. “
Отивам до тоалетната, за да си измия ръцете. Водата е ледена и сковава пръстите ми. Не знам колко време стоя така и гледам течащата вода. Подсушавам си ръцете с амбалажната хартия, оставена до мивката и се връщам обратно.
В ресторанта мирише на пържено месо, подправки и пушек, заради печката на дърва до бара, която чак сега забелязвам. Разтривам все още измръзналите си ръце, а собственичката излиза от кухнята. Слага дърва в печката, после се връща обратно. Чудя се на колко години е била като е родила. Може би на 20.
Кафето ми е на масата. Вътре се пуши, затова паля и аз цигара. Кафето е типичното за такова място – горчиво и гадно. На стената има голям, стар часовник, който показва 11:40.
Проверявам за съобщения. Допушвам цигарата и отново вдигам поглед към стената. Часовника е спрял, затова сверявам с телефона. Не е спрял, часовника си работи.
Изпивам кафето на две глътки, а жената от кухнята сервира ориз на съседната маса. После идва и оставя пред мен супа със зеленчуци.
– Яж да се стоплиш, че си премръзнала. От одеве те гледам през
прозореца крачиш напред- назад. Само цигари.
Произнася „ж“ и „ш“ по онзи начин, по който чужденците произнасят звуци, които на техния език звучат различно.
Усмихвам се на искреността й- на тази толкова неизненадваща понякога искреност на хората, които ни виждат за пръв път. Да не познаваш някого носи със себе си привилегията да не те е страх от това какво ще си помисли другия за теб.
– Благодаря. – казвам- но няма нужда. Ако може сметката направо.
Тя отива да я приготви, а аз вдигам лъжицата и разбърквам супата. От миризмата започва да ми се гади и пускам лъжицата обратно в купата. Плащам и излизам. Навън вече вали усилено, затова се втурвам към входа на поликлиниката. На регистратурата ми казват да отида в 21-ви кабинет. Пред него стоят няколко жени- повечето са далеч по- малки от мен. Момичета. Забили са поглед в очуканата мозайка на пода и чакат.
– Илиева!- сестрата се провиква през отворената врата на кабинета.
Замислям се дали да не си тръгна, да не отговоря на повикването. Сестрата излиза на прага.
– Илиева тук ли е вече?
– Аз съм.
– Хайде по- бързо. И без това закъсняхте, не сте само Вие.
Влизам след нея и затварям внимателно вратата. Закачам си палтото и сядам. Лекарят зад бюрото подписва документи и когато заемам мястото срещу него, вдига поглед от листа. Изглежда изненадан.
– Вие сте Илиева, нали?
– Да.
Търси картона ми. Веждите му оформят права линия.
– Между другото, съпругът Ви може да влезе. Сега няма нужда да
чака отвън.
– Сама съм.
Oтново ме поглежда. Мълчи. После се обляга назад в стола.
– Сигурна ли сте? На Вашите години за къде отлагате, а и имате време да размислите. Да не съжалявате после.
Тогава телефонът ми извибрира, но не ставам да го взема.
– Не. Вече съм решила.
Той кима и обяснява какво предстои като започва с цената.
Автор: Евгения Динева