Тиранията на лятото
Една змия съблича кожата си пред вратата
и влиза в къщата незабелязана.
Отнякъде се чува птица
и отново не успявам да я зърна,
но познавам острия ù крясък,
както своята тревога.
Врабчето, паднало на двора от стрехата,
изглежда уморено,
сякаш спи след краткия си полет,
а узрялата смокиня до прозореца
почуква по стъклото, без да знае,
че тази зима ще се разболее
и вече няма да роди.
Къртиците в градината проглеждат,
но никой не разбира,
заети сме да скачаме в реката.
На отсрещния бряг ни чакат тополите –
воини в редиците на слънцето,
строени за битка със хладния вятър.
Аз съм облият речен камък в джоба ти,
който вземаш със себе си
и ще забравиш в някой шкаф,
когато свърши лятото.
Синеморец
Вечерта се возим на виенското колело,
все по-малки сме и по-високо.
Още малко, още малко нощ и сме там,
завъртаме се и въздухът натежава отново.
Още малко, още малко, внезапен вятър
и не мога да чуя какво ми казваш,
но знам, че вървиш зад мен.
Внимавай да не паднеш,
чуваш ли песента на цикадите,
пий вода, припомняй си да дишаш.
Не поглеждам надолу по склона,
за да не зърна нещо красиво,
което после да забравя.
Ето, виждам реката и се натъжавам –
ще погледам, но няма да вляза.
Рядко плувам в сладки води,
не се пускам по течението без карта,
макар да знам, че е полезно.
Все ми се повтаря, че морето е опасно,
но солта е навик на окото,
не е толкова вредна в малки количества
и не е нужно да изплуваш веднага.
Тази нощ вървяхме в полето по пътеките,
по които не стигахме никъде,
но винаги излизахме на светло.
Гардеробът
1.
Страхът от убождането, кръвта –
старата рокля, която спрях да нося.
2.
Идеята, че в тъмното ме чака нещо опасно,
е вече демоде.
3.
Поглед надолу или назад –
неудобна дреха,
но с малко прекрояване и прошка,
закачена за красота и отвличане на вниманието,
не е толкова зле.
4.
Мисълта за смъртта ми
е от неприятна грапава материя,
затова я нося рядко.
5.
Страхът от чуждата смърт
е плътно около врата ми –
любим шал, подарък от обич.
Не го свалям, стяга, всеки сезон.
Заран
Разсъмва осакатеният свят
Ришард Криницки
Понякога сънувам кутията
за бисквити на мама,
пълна с меки игленици,
в които забити карфиците,
загледани право към мен,
кимат с глави одобрително
сякаш съм слънце,
а те малки и блестящи
метални слънчогледи,
ронещи горчивите си семки,
понеча ли да ги откъсна.
Светът ме убожда в съня ми.
Добро утро, нови рани.
Сол
Винаги когато сядаш
на брега до солниците,
замахваш с ръка,
сякаш тръскаш нещо
три пъти зад гърба си.
Не че си суеверен,
но за всеки случай.
Гледам те внимателно
с крайчеца на окото,
но не се притеснявам –
ослепява се не от сол,
а от мъка,
когато разсипваш
цял пакет зрънца
в мокрите ми рани.
Бялата смърт, мили,
не идва зимата, а лятото,
когато най-малко я очакваш,
и се изсипва на купчини
натриев хлорид
пред входната врата.
Но аз съм спокойна:
не бива къща
без сол, хляб и вино
и няма къща
без някаква смърт.
Рожден ден
Веднъж в годината
цветя на гроба
на моето детство
Антонина Георгиева e родена в гр. София. Завършила е графика и илюстрация в Нов български университет и изкуство на книгата в Националната художествена академия. Занимава се професионално с графичен дизайн. Награждавана е в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, Националния литературен конкурс „Море“, Националния конкурс за поезия „Добромир Тонев“ и други. Лауреат е на Националната награда „На слънце време“ за 2016 г. Нейни стихотворения са публикувани в Антология за съвременна българска поезия „Зоната“ (изд. Scribens), както и в различни печатни и онлайн литературни медии. Неин разказ е част от „За книгите и четенето“ (изд. Colibri). „Сол“ е дебютната ѝ поетична книга.