КРАТЪК РАЗКАЗ ЗА СИВО-БЯЛА КОТКА, ДВЕ ЗЕБРИ СИАМСКИ БЛИЗНАЦИ И БЕЗПАМЕТНА СТАРИЦА, НАЙ-ВАЖНОТО ЗА КОЯТО Е, ЧЕ Е С РАЗПЕРЕНИ РЪЦЕ
На Веси Димова
УВОД
Точно пред моя вход, по средата, лежи сиво-бяла котка; от едната ѝ страна изправен стои причудливият образ на две зебри с обща глава, а от другата — безпаметна старица с побеляла иначе червена коса и разперени встрани ръце, която се опитва да пази равновесие.
Рано сутринта е. Преди малко часовникът в центъра на града е ударил осем и кънтежът му вече почти изцяло е утихнал. Небето е ясно както никога – и един загубен облак не се дява разсеян в синята му широта. Дърветата са пищно раззеленени и излъчват своето безразлично, но и някак приютяващо достолепие, а минувачи по улиците не се мяркат. Единствените звуци, които могат да се чуят, са тези на птиците. И добре, че са те, та сутрешната самота да не е тъй потискаща.
Аз познавам и сиво-бялата котка, и зебрите сиамски близнаци, и безпаметната старица. Всички тях бях видял наскоро: котката срещнах късно снощната вечер, зебрите се бяха появили в стаята ми, когато преди седмица имах треска, а старицата пък виждах всеки ден, защото ми беше съседка. Но какво правят всички те тук в тази майска утрин?
КОТКАТА
Попаднах на нея, когато свивах от ъгъла между перпендикулярната и моята улица. Котката бе легнала точно в началото: между първите две кооперации. Навън, имайки се предвид часа, можеше да се каже, че е по-скоро сутрин, отколкото нощ, но но мракът бе все така застлал всичко. Котката лежеше в самия център на пътя и примижаше с жълтите си очи. Щом я зърнах, аз просто някак почувствах, че е разбрала за присъствието ми, защото животното не показа никакви признаци да ме е усетило. То стоеше на мястото си безмълвно и безразлично.
Когато се случи това, бях много развълнуван и образът на котката ми въздейства особено. Почувствах се дребен и незначителен — сякаш с нещо се бях провинил пред нея. Затова след миг, под напора на емоциите, паднах на колене и тихо я помолих за помощ. В онзи момент, незнайно защо, чувствах, че именно тя е способна да ми я даде. Но не последва нищо. Нейният отговор беше единствено погледът, който ме преодоляваше, сякаш изобщо не бях там, и все едно пред котката не се намираше нищо друго освен пустия изглед на нощния град.
После аз не продължих напред зад котката, а нагоре по тротоара, който ме изведе на успоредната на моята улица и след малко повече вървене успях да се прибера вкъщи от обратната страна. По-нататък, в началото на пътя, точно между първите две кооперации, котката продължаваше невъзмутимо да лежи. Сега тя беше с гръб към мен.
ЗЕБРИТЕ СИАМСКИ БЛИЗНАЦИ
Отдавна си бях харесал в една галерия картина, репродукция на която след време видях да продават на благотворителен базар. Тогава тя окончателно се загнезди в съзнанието ми.
Още щом я бях видял за пръв път, ме бе привлякло нарисуваното: вратовете на две зебри, отначало само допрени един в друг,а после сливащи се в един общ странен и замислен лик, чиито очи пронизваха зрителя.
След посещението ми в галерията срещнах картината, макар и не в оригинал, месец по-късно, на базара. Нямаше как да греша – тя беше. Недълго след това се разболях. Първата нощ страдах от силна треска — беше ми студено и имах висока температура. Докато лежах в леглото, чакайки я да спадне, от нищото образът на зебрите изплува пред очите ми. Двете тела на ивици постепенно се доближаваха едно до друго, първо се докосваха, а после направо се сливаха. Общата зебрешка глава, чийто лик бе по-зловещ и по-строг от този на котката, бе леко наведена надолу така, че животното ме сочеше с поглед и очите му сякаш едва се сдържаха да не пробият дупки в моите и да продължат пътя си навътре, към съзнанието…
БЕЗПАМЕТНАТА СТАРИЦА
Познавам я от дете. Когато бях малък, ходеше облечена с палто, цялото на черни и лилави квадратчета. Понякога го носеше и само наметнато. Лицето ѝ беше като зашито от тънки, остри, пронизващи бръчки, които сякаш се гонеха и се пресрещаха върху сухата ѝ кожа подобно на детски драскулки. Спомням си, че много ме обичаше и всеки път, като ме видеше, спираше да ми се радва. Тя винаги се разхождаше сама.
Остарявайки, старицата постепенно започна губи разсъдъка си. Постарческиму, ала може би и от прекомерна печал. Все повече забравяше и често, щом срещнеше някого, когото познаваше, от квартала, безпаметната старица го питаше или за собственото му име, или за това на сестра му, майка му, баща му, брат му, кучето; интересуваше се какво става със сина на продавачката в бакалницата, дали мъжа в зарзавата най-после е узаконил чрез брак дългогодишното си съжителство с „милото момиченце“, както и най-сетне за това къде ли точно живее кварталният аптекар и какво прави, когато не работи с пациенти. Всъщност обаче според мен за нея това никога не е имало каквото и да е значение. Тя задаваше въпросите си, колкото да получава ненужни и тривиални осведомености за някои познати неща, а и най-вече, за да не изчезне от живота на хората така, както вече изтляваше от своя. В допълнение старицата е бъбрива, откакто я помня, та от тогава до сега тя все е обичала да приказва и да е колкото се може по-наясно с живота на останалите. Поради това проявленията на старческата ѝ болест винаги са се стрували на повечето от квартала ни трагикомични…
В последните години безпаметната старица ходеше с разперени ръце, за да поддържа равновесие. Не си купи бастун. Не пригоди, да кажем, и точилката като такъв.
Вчера тя ме попита за името си.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
С всички тях съм се срещал преди. Най-често, разбира се, със старицата. Но защо в тъй тиха сюрреалистична картина те са спрели на мен очи, които не казват нищо?
Зебрите близнаци видях последно, когато бях с треска. На котката се молих снощи. Старицата ме попита коя е вчера. Не намирам смисъл. А в заглавието обещах това да е кратък разказ. Трябва да побързам с решаването на ребуса.
Освен ако няма такъв.
Нужно ли е всичко да има някакво обяснение? Видял съм зебрите в галерията, впечатлил съм се и те пак са дошли при мен. Загнездили са се в мислите ми до мига, когато ги видях трескав. После не съм се сещал за тях и никога повече не съм ги виждал.
Старицата. Вчера тя наистина ме потресе. Дали някой ден и ние няма да забравим собствените си имена? Впрочем, когато я видях вчера, старицата отново беше с разперени ръце и без бастун. Нито с точилка или подпираща се с пръта на парцал.
Котката. Тя просто гледаше безразлично. Категоричен съм, че в това е нейното значение. И то тежи със сигурност точно колкото смисъла на усмивката ѝ.
13.05.2022
Бургас
Автор: Николай Петков