Литературната грамада от образи, с която Пруст насища зрителното поле, е съградена по принципа на свободното блуждаещо органично припомняне, преследващо безнадеждно един безкраен, едва ли не растителен прогрес от асоциации, както са безкрайни следите на времето, оставени върху всеки организъм. Именно от тях е изтъкана нишката на повествованието По следите на изгубеното време със завидно растително търпение – една „строителна техника“, която пълзи с крайниците на своите усещания по фасадата на света като бръшлян:
Изображение, поднесено от живота, наистина ни доставя в онзи момент множество най-разнообразни усещания. Видът например на корицата на някоя вече прочетена книга е втъкал в буквите на заглавието ѝ лунните лъчи на отдавна отминала лятна нощ. Вкусът на утринното кафе с мляко ни дарява смътната надежда за хубаво време, което отколе толкова често, докато го пиехме в купичка от бял, пухкав като сметана и набразден от вълнички порцелан…, започваше да ни се усмихва в просветляващата неувереност на зазоряването.[1]
Дали ще наречем въпросния прогрес асоциативен синтез или асоциативен пренос, не е от голямо значение. По-важното е, че то демонстрира невероятните възможности на Аз-а да се разполага по целия ръст на вътрешния човек, на литературно подставеното ‘аз’ да иззема и обработва всичките енергии на душата. Само човек, който търпеливо е учил умението да се гмуркаш във повърхността на водата – без водолазен костюм или без спасителна методологическа жилетка – само такъв ‘аз’ може да усети вътрешно цялата изтощителна мощ на човешкото честолюбие, съчетано с външната стеснителност на един отстъпчив характер. Нима може да дойде някому на ум, че Пруст не е стъпил здраво в познанието и във вярата, каквато и да е тя, по възможно най-лекия и проницателен начин.
Тук, а и навсякъде, където нанизът от образи и асоциации може да продължи в роенето на нови и нови списъци, „за спомнящия си автор – както отбелязва Бенямин – нещата се свеждат съвсем не до това какво е преживял, а до извайването на спомена“[2].
Реалността на събитието е дадена в правдоподобни образи, действителността на спомена е дарена в крехки образи, с които въображението си играе. Пруст успява фриволно да вмени своите разкази и описания, да ги влее в нас като наши собствени сънища. По любопитната бележка на Бенямин „той успява да направи интересни историите за домакини. …и от най-обикновените сънища стават истории за домакини“[3], стига само да сме увлекателни в разказа, а не просто – убедителни в аргументацията.
Странни и далечни съвпадения се случват понякога. Сякаш с гласа на един моден дизайнер говори озарението дори на такъв мислител като Бенямин, позовавайки се на Прустовите литературни докосвания: „Пруст е извършил нечуваното да накара целия свят да остарее за миг с цял един човешки живот. Но точно тази концентрация, в която онова, което иначе само повяхва и избледнява или светкавично се заличава, именно тя се нарича подмладяване“[4].
В един съвсем прост, без-съставен смисъл ние се появяваме и упражняваме живота единствено и само като желаещи същества и следователно окончателната, непосредствена действителност е тази на нашите желания. Доверявайки се еднопосочно и праволинейно на Пруст – без така необходимите „литературоведски разрешителни“, – можем със сигурност да се оставим на времето с усещането за изплъзваща се дълбочина, да облегнем ‘себе си’ върху релефа на плъттá-тъкан, чиято завивка защитава майсторски оголената молекула на емпиричния ‘аз’, предпазва голата истина от настинка. Умението на таланта да създава вкус, да го преобразува в стил чрез широко разпространение на ‘себе си’ (легитимен износ на вкусовете на Аз-а) представлява елегантна и лице-приятна защита от „истината“. Според Пруст книгите не са постоянни величини, пред чиито тържествени носии ние мълчаливо стоим мирно. Добрата литература, добрите книги приличат на такива дрехи, рокли, ризи, които търпят корекции в кройката и така се приспособяват към очертанията на различните фигури.[5] Същото важи и за другите изображения, нека ги наречем „добрите образи“ на света. Силата на тяхното внушение зависи пряко от възможността им да се модифицират; да умножават разнообразието от въображаеми светове, когато нечие желание ги повика и задържи в сърцето си.
[1] Пруст, Марсел. Възвърнатото време – прев. от фр. М. Георгиева. С. Изд-во „Панорама+“, 2012, с. 269.
[2] Бенямин, Валтер. „Към образа на Пруст“ – прев. от нем.А. Рашева. – Във: В. Бенямин. Озарения. С.: ИК „КХ – Критика и Хуманизъм“, 2000, с. 315.
[3] Пак там, с. 318.
[4] Пак там, с. 324.
[5] Мамардашвили, Мераб К. Психологическая топология пути. М. Пруст „В поисках утраченного времен“. СПб.: Изд-во Русского Христианского гуманитарного института и журнал „Нева“, 1997, с. 9.
Автор:Петър Горанов
Петър Горанов е преподавател (доцент, д-р) във ФФ на СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава етика, история на нравите, общуване/комуникация и др. Автор е на статии и студии, третиращи темите: въображение и литературата, желание и тяло, лице и личност и др.; както и на монографиите: Нищо особено. Етически предели и микроидеологии (2012) и Назад. Дефанзивни есета (2019). Термини и понятия на полето от интереси: етос, нрави и историческо преместване; нормативен фетишизъм и гравитационен морал; идеологии и микроидеологии; морал и/или етика; етика на желанието; антропология и утопия; Изток и Запад; философия на играта.