Аз съм Тодора. А мъжът ми – Костадин. Костадин Стоянов. Родени сме в една година с него. Свекърът ми казва, че сме се появили на бял свят пет години след голямото мурабе между Русия и Турция.
И двамата сме от едно село. От Смаилча. До Одрин е. Повечето бяхме българи. Хубаво е селото ни. Земята ражда едро зърно. Каквото посееш – става. Но най-вече жито.
Имахме бол ниви. Над сто и петдесет декара. Свекърът ми и Костадин не сварваха да сколасат сами и наемаха мъже – да орат, да сеят, а за жътвата търсеха момичета. За добра работа плащаха добре. И се намираха работници.
Оставяха в хамбара, колкото ни трябва за една година – за хляб и за семе. Другото продаваха. Добре вървеше търговията, защото и стоката ни беше хубава, и с уважение се отнасяха хората ни към купувачите. И едните, и другите се прибираха доволни по домовете си.
* * *
Мерата беше с тлъста трева. А имахме голямо стадо от двеста хранени овце.
Костадин ги броеше и сутрин, на излизане, и вечер, когато овчарите ги прибираха в кошарата. Но си ги броеше на турски. Така беше свикнал. А и овчарите внимаваха да не загубят някое добиче.
Кучета ни, едри, красиви каракачанки, помагаха много. Не чакаха да им свирнеш. Познаваха овцете ни и ги завръщаха, особено, когато през лятото пастирите ги водеха на паша из гористи поляни. Затова сутрин им забърквах топла мамалига. Не се нахвърляха веднага на храната си. Поглеждаха ме, сякаш ми благодаряха и чак след това си изяждаха това, което съм им приготвила.
* * *
Какво ли не продаваше мъжът ми. Агнета за Гергьовден на българи от района, и най-вече от Одрин и другите близки градове.
Турците търсеха овни за Байрама. Те избираха най-едрите и най-охранени животни. Имаше едни овни с големи извити рога. Да ги гледаш и да им се ненарадваш. Хубост ненагледна. На тях се силеха всички.
Прясно и кисело мляко се търсеше. Че беше гъсто като каймак. И сирене продавахме. Жълто, мазно сирене
И вълна – прана и непрана. Идваха майстори, оглеждаха я и я харесваха, защото беше чиста. Тъчаха в работилниците си платове и шиеха дрехи за войската.
Други изработваха сукно за по-богатите семейства. Меко и топло. Майстори го боядисваха в различни цветове. Не можеш го познаеш, че е от овцете на твоето стадо.
* * *
Малко по малко прибирахме печалбата от всичката си продажба. Мъжът ми искаше платата да е в злато. И който купуваше, плащаше. С жълтици. Не се чудехме къде да ги прибираме.
Имахме празни тенекии от газ. Изчистих една с пепел от огнището. После я мих с вряла вода. Няколко пъти. Веднъж запарих в нея билки. Да се махне тежката миризма на газ. Изсуших я на слънце няколко дена, че и да има някъде влага, да се изпари.
На дъното постлах парче чист памучен плат. И започна Костадин да маха капачето. И да пуска вътре. Кога шепа. Кога две. Кога – по-малко.
Отначало дрънчаха на тенекето. После започна да се чува по-другояче. Ухото долавяше звън. На истинско злато. И така полека, полека. Надигаше се купчината нагоре. Сантим по сантим. Сантим по сантим.
Стана педя. После втора. Малко оставаше жълтиците да допрат капачето.
* * *
През туй време се роди първото ни дете – Петра я нарекохме. Да е здрава като камъка. И се помолихме на Свети Петър да я закриля и да бди над нея.
Тъкмо беше започнало момиченцето ни да върви, да приказва, започна война.
Бяхме на по трийсет години с мъжа ми.
А после всичко стана като насън. На всички българи от селото ни казаха за няколко часа да го напуснем и да отидем в България.
Как се оставя къща на два ката. Голяма, здрава. От камък и дърво. Дето, като си я строил, си правил сметка в нея да остарееш. Да има място за деца и внуци. Да ти е топло през зимата и хладно през лятото.
Висока каменна ограда изградиха майсторите. Дръвчета, и цветя садихме. И лозници. Боже, кое да оставя, като всичко ми е свидно и мило.
Какво по-напред можеш да сложиш в една волска кола. Аз мислех първо да взема дрехи. Да имаме за обличане и преобличане. Поне по един кат. Нали на нива ще се ходи. Но и на черкова. И за постелки и завивки мислех. И нощовата, и съдини наредих, де що можах.
А мъжът ми мислеше за ралото, за мотиките и за сърповете.. Чудеше се как да намести чувалите със зърно и брашно. Да имаме какво да ядем. Където и да отидем, да не гладуваме.
* * *
Дойде ред на най-важното. Знаехме, че не можем да пренесем златото, защото на границата ще ни проверяват. Ще го конфискуват и ще останем без него. Мъжът ми поговори със свекъра и се разбраха да го оставим в Смаилча. Да го закопаят в земята.
Изнесох тенекията. Костадин измери пет крачки от ябълката към дървената стълба на къщата. Изкопа дупка, колкото да я закрие. Нямахме време за повече.
Като я зарови, каза тихо:
– Нали скоро ще се върнем. Няма да стоим там с години я. Ние сме го сложили. Ние ще си го изкопаем. Наше е. Сега нямаме време. Хайде, тръгвайте, че виж дошли да ни натирят. Тодоро, заключи вратите. Знаеш как си оставила, какво си оставила. Дано си го намерим на мястото.
Ще оставя само вратника на кошарата отворен. Като се приберат овцете, да не стоят отвън. Пък после – не знам… Не знам, Боже, не знам.
Излязохме на улицата. Костадин пое воловете и те бавно, бавно запристъпваха. Обърнах се назад и изплаках. Не можах да се сдържа. Мъжете триеха очите си. И другите българи поеха по същия път. С колите си.
Турците бяха излезли по сокаците и също ни гледаха с тъжни очи. Един от тях каза:
– И скоро да се върнете, комшулар. Ще ви чакаме. И ще пазим, колкото можем къщите ви. Пък, каквото Аллах отреди. И дано там, където отивате, да имате покрив и хляб. Ще се молим за вас.
Една от туркините ми подаде малка бохчичка. После видях – имаше пита хляб, буца сирене и сушени плодове. Свършиха ни работа. И на други семейства подаваха по нещо.
И техните очи бяха насълзени. Кой ги триеше. Кой ги криеше. Съчувстваха ни. Някои от тях бяха преживели същото, макар в различно време и знаеха какво е раздяла с роден дом.
Много пъти през годините се сещах за тези добри хора. Питах се живи ли са, здрави ли са. Колко са пораснали децата им.
* * *
Тръгнахме с мисълта, че сме отделени от родния си дом за малко и с надеждата, че скоро ще се върнем обратно.
Уви. Дните си течаха.
С тях и месеците. И годините.
А за нас всичко беше по старому. Никой от големците не споменаваше и дума, че ще се върнем на нашето си.
Като минахме границата, се спряхме в най-близкото село. В Сладун. Сгушено в полите на Сакар планина. Повечето от семействата, с които тръгнахме, продължиха напред към вътрешността на България, но ние останахме.
С едната надежда, че когато ни пуснат да се върнем, ще сме близо и веднага ще се приберем в дома си. Пък и друго ни държеше тук, до браздата.
Една газена тенекия. Тенекия, събрала всичкия ни труд. Всичката ни мъка и болка, Радостта ни, че с онези жълтици, заровени две педи под земята, ще направим живота си по-щастлив. По-спокоен. По-добър. По-лек.
За нас. И за децата ни.
Нали затова ги пастрехме и събирахме. Не ги знаехме на бройка, а на шепи. Или на височина в тенекията. Мислехме си – като я напълним, ще почнем да слагаме в друга.
Но и взимахме оттам. Да плащаме на ратаите. За по-едро семе. За по-едър добитък. За още земя.
Но това остана в сънищата ни.
* * *
Полека, полека разбрахме, че надежда за връщане няма. Държавата ни оземли, макар че земята беше по-малко и от половината, която оставихме. В Сладун ни приютиха. Дадоха ни една съборетина, където да се свием под покрив, пък макар и направен от гнила слама.
Като разтоварихме багажа криво ляво, поизчистихме, колкото можахме. Но нали трябва да седнем да ядем. Хлябът свърши и реших на следващия ден да замеся и да опека няколко хляба в пещта. Казах на Костадин да ми донесе нощовата и брашното. Той ме погледна учудено:
– Ти не видя ли? Аз смъкнах нощовата и я върнах обратно. Трябваше да намеря място за ралото.
Тогава не издържах и се разплаках с глас. Завих като на умряло. Излезе всичката ми мъка от гърлото.
Какво ще правя без нощова. Че нали тя е най-важното нещо в едно семейство. Нали хлябът събира хората на софрата. Да се нахранят. Да си кажат, каквото имат за деня. Да се похвалят. Да се порадват заедно. Да се оплачат. Да се посъветват.
Как се меси хляб без нощова.
Спомних си, че ни беше подарък от свекърва ми, заедно с белите медни бакъри. Потърсих ги. И те бяха останали в Смаилча.
В една къща най-напред трябва да има хляб и вода. А ние нямаме нито едното, нито другото. В чужда нощова ли ще меся хляб. С чужди бакъри ли ще си наливам вода. Боже, защо ни наказа и ни взе всичко.
* * *
Поне някоя жълтица да бях сложила я в джоб, я в пазва, я в дрешките на детето. Все щяхме да намерим отде да купим… А то – нищо. Нищо.
Две голи ръце.
И стар човек. И малко дете. Трябва хляб. Свекърът мълчи горкия. Какво да каже. Но детето реве. Иска хляб.
А времето върви. Не, не върви. Бяга. Лети. Като онези птици навън. Докато ги видиш и ги няма. Фръкнали.
Срам, не срам, оплаках се на комшийката, че нямам къде хляба си да замеся. Разбрана излезе жената. Нито ме беше виждала, нито ме беше чувала, но ми влезе в положението. Даде ми малката си нощовичка. Да има къде по два три хляба да замесвам. Вместо само в събота, месих и в сряда, че да има за седмицата.
През есента минаха цигани копанари, които продаваха всякакви по големина нощови. Не искаха пари, а да ги напълним със зърно. Каквото имаме.
Купих си една голяма и една малка. Върнах на комшийката нейната.
Радвах се като дете на новите си придобивки.
* * *
После много пъти съм си мислила за избора, който човек трябва да прави. Не за часове, не за дни и седмици. За секунди. Кое беше по-важно тогава да сложим в колата – ралото или нощовата. Защото, ако няма с какво да разорем нивата, където да сложим семе есента и да жънем лятото, за какво ми е нощова.
Прав е бил Костадин, като смъкнал нощовата. Ако няма брашно, какво ще меся. А е трябвало бързо да прецени без кое можем и без кое не можем на първо време.
Макар че като се замисля – и пред ралото, и пред нощовата, човек стои наведен. Поклон сякаш сторва. На хляба, който събира семейството около софрата. И пред който всички благоговеем. Защото няма по-голям от него.
Един ден споделих с мъжа си какво мисля. Не каза нищо, но по погледа разбрах, че ми е благодарен.
* * *
Полека лека завъдихме пак овце. Земята си гледахме. Купихме и още малко. Направихме кирпичи и мъжете построиха нова къща с две три стаички. Не беше нито толкова голяма, нито толкова хубава като нашата, която оставихме в Турско.
На един кат. Колкото да имаме наше. И по заветно. По-чистичко. Покривът не беше със слама, а както му е редът.
А времето течеше. Годините се търкаляха една след друга. През това време се родиха и другите ми деца.
Макар да направихме къща, да купихме земя, макар децата ни да растяха тук, ние таяхме дълбоко в сърцето си надеждица, че когато и да е, ще се върнем на нашето. Тънка като усукан конец, но надеждица. Тя ни крепеше.
Вечер се прибирахме в кирпичената къща. Тя ни приютяваше. И зиме, и лете. И в студ, и в сняг. В нея се родиха три от децата ни. Две момчета и едно момиче.
В нея месех хляба си. Посрещахме и изгревите, и залезите на дните си един след друг. И неусетно косите ни побеляваха.
* * *
Живеехме в кирпичената, но приказките и сънищата ни бяха все за оная кипра къща, оттатък браздата. Строена от дърво и камък и с всичката обич, която човек може да даде на дома си.
Да, обич беше думата за къщата ни. Тя поддържаше надеждата ни, че ще се върнем.
Един ден. Когато и да е.
Разказвахме за нея на децата си. Описвахме подробно всяка стая, всеки кът.
Мислехме си дали молците не са нападнали китениците и шарените черги.
Дървоядът дали не е взел да стърже по дъските на пода и на тавана, по долапите.
Дъждът, снегът и вятърът дали не са изкривили стъпалата на стълбите. Нищо, казвахме си, ще оправим всичко. Когато и да е. Няма страшно.
Нали един ден ще си отидем.
Но този ден така и не идваше. Колкото и да го чакахме.
* * *
Разказвахме на децата си за Смаилча. За дома си, за нивите и стадата. За златото. И за нощовата, подарена на сватбата ни от свекърва ми, която също остана там. С тези приказки ги приспивахме.
И тук имахме земя, завъдихме овце, но всичко работехме сами. Нямахме възможност да плащаме на ратаи. Нямахме пари. А парите ни стояха в една дупка, на пет крачки от ябълката пред къщата ни.
Децата ни пораснаха с тези наши спомени. Докато един ден големият ни син реши да премине границата, да отиде в двора ни и да вземе тенекията.
Не успя да мине. Заловиха го и го върнаха. Слава Богу, не го затвориха, нито му направиха нещо. Но той не се успокои. Опита втори път. И пак го заловиха граничарите.
Но не го съдиха. Нали и те са хора. И тях майка ги е раждала. И те дом имат.
На третия път успя. Искаше само едно. Да вземе нашето. Къщата не може да пренесе. Нивите – също. От овцете сигурно и помен няма. Но поне тенекията със златото да прибере. Не е чуждо. Наше е.
* * *
Преминал границата. Влязъл в селото. Намерил къщата, но в двора не го пуснали да влезе.
Полека, полека му се изяснила простичката истина – новите стопани са намерили златото, но не искат да се разбере.
Можело кучетата си да насъскат срещу сина ни и те да го разкъсат на парчета.
Можело да извикат съседи и да кажат, че са заловили крадец в двора си. И да го пребият като неканен гост.
Или да се обадят на граничарите да го заловят. А после не се знае какво може да стане.
Навел глава синът ни и се обърнал. Тогава разбрал – връщане назад няма. Няма и да има. Това, което видял с очите си, му стигало.
Как е успял да мине обратно границата, той си знае. Очите му бяха сухи. Гърлото – пресъхнало. Каза само: „Свърши се с нашето имане. Други му се радват. Каквото беше, беше до тук. Напускам селото и отивам в града.“
И отиде.
После и другият ни син замина.
И нас вземаха при тях, като се настаниха.
* * *
Понякога се питам какво загубихме в живота си. И изреждам: родното село, родния дом, нивите, стадата, златото в газената тенекия, нощовата…
Спирам дотук. Защото има още толкова много дребни нещица, които му трябват на човек. Може и да не му трябват, а да са само един свиден спомен.
Кое беше все пак най-важното? … Трудно ми е да определя. Но не мога да забравя как плаках за нощовата. За неопечения хляб. За погледите, впити в мен. За мълчаливия въпрос кога ще ядем истински хляб.
А мъжът ми сигурно е плакал за златото. Приказвали сме си къде щяхме да сме сега, ако бяхме го взели с нас. Със сигурност, на границата щяха да преровят багажа в колата, да го намерят и да го вземат. Но можеше и да убият някого от семейството ни. Тогава за какво ни е злато.
Понякога си мисля, че то е било една измамна илюзия, лъжа, на която ние сме били само спирка. Спряло е за малко, порадвали сме му се и отишло в други ръце. Дали на тях ще донесе радост – един Господ знае.
Костадин работи за него, но никога след като го загубихме, не видях сълзи, а само едни сухи очи. Прошка ли беше към онези, които го изкопаха за себе си, без да знаят истинската му цена, или горчиво примирение, което запази душата му чиста, не знам.
Но като говорим за златото, се сещам за думите на една старица, която в края на живота си често казваше: „Лъжовен свят… Лъжовен свят…“
* * *
Опитвам се и друго да изброя – какво спечелихме през тези години. Отговарям си – Децата… Внучетата… Между тях има една малка красива Тодорка. Кръстена на мен.
Не се сещам за друго. И млъквам. Не че някой ще ме чуе…
Ако е нощем, заспивам, но някъде преди да се разсъмне. После ставам. Отивам до прозореца. И гледам изгрева на слънцето. Осъзнавам колко красиво е небесното светило. И се моля за децата си.
Да имат още много такива утрини. Но да не броят нито взетото и невзетото. Нито даденото и недаденото.
Защото нищо не е наше, ако Господ не реши.
Стоянка Костова Павлова