Александър Кулик

…Мълчаливо дъвчехме чийзбургери и отпивахме ледена кòла.

В чашата очевидно имаше повече лед, отколкото напитка, впрочем, в тази жега аз нямах никакви претенции към бармана – сега бих приел възторжено и просто чаша лед. Бургерите, напротив, бяха прекрасни: кюфтето, изглежда, е направено направо в кафенето, добре изпържено, сиренето и лукът в изобилие – всичко както го обичам.

Разбирах добре защо Джийн беше притихнала. Скоро лятото щеше да свърши и аз трябваше да си тръгна. Върнах се тук, в Нюпортбийч само за празниците. Новият семестър започва скоро и нашият безгрижен плажен живот щеше да свърши.

Родителите ми не щадиха усилия и време, за да получи синът им най-доброто образование и да стане „достоен член на обществото“. Освен това им се струваше, че по-добре е да ме изпратят по-далеч от училищните приятели, плажните вечеринки с неизменния рокендрол от отворените прозорци и врати на колите, алкохола и горещите местни момичета.

Тази конфронтация завърши с факта, че заминах да уча в Принстън, но по взаимно съгласие с родителите – лятото остава изцяло в мое владение.

Няма нужда да казвам, че веднага щом завърших обучението си, с първия полет се върнах у дома, където започваше моят „втори живот“ – плажен и забавен.

Джийн е учила тук, родителите ѝ, напротив, никак не искали да пуснат малкото си момиченце някъде в неизвестното, страхувайки се всички тези студентски гуляи, партита, гадни изкусители-студенти и други ужаси, които си представят родителите на момиче, което заминава да учи в друг град.

Докато лятото беше в разгара си, нито аз, нито тя искахме да мислим за бъдещата раздяла – разхождахме се, ходехме на плаж, гледахме на Drive-In новите филми с Елвис, които тази година излизаха един след друг, ядяхме непрекъснато нещо в крайпътните кръчми и, разбира се, слушахме музика.

При пристигането си у дома след дълга раздяла, аз най-напред вземах Джийн, карахме до най-големия музикален магазин и купувахме дузина нови плочи. Това лято бяха синглите Everybody Loves Somebody на Дийн Мартин; I Get Around на The Beach Boys; A Hard Day’s Night на The Beatles; Oh, Pretty Woman на Рой Орбисън; Hello, Dolly на Луис Армстронг и още цял куп дискове. Всяка от тези песни е здраво заседнала в главата ми и вероятно вече няма да мога да забравя мелодиите и думите им.

Най-интересното е, че почти не се виждахме с приятели, които тук бяха твърде много – все пак ние израснахме тук и тук учихме. Но през лятото никой не ни беше необходим. Това беше само нашето време. Може би защото това време беше строго ограничено, не искахме да го губим за другите. Разбира се, периодично се срещахме с някои познати, понякога те се присъединяваха към нашите обеди и вечери или идваха с нас на плаж. Но това беше просто неизбежност, която ние с Джийн стоически понасяхме и се стараехме да не се появяваме повече на това място.

С моята Honda обиколихме всички най-красиви и най-уединени плажове по крайбрежието. Джийн учеше за художник-дизайнер и обичаше фотографията. Тази година за рождения ѝ ден ѝ подарих Canon FX, току-що пуснат на пазара, с двойка сменяеми обективи. Сега тя не пускаше камерата от ръцете си, снимайки мен и моята Honda, плажовете, на които ходехме, залезите и изгревите, които посрещахме заедно, хората около нас.

Лентите отлитаха с невероятна скорост, цялата ми стая беше обкичена с нейните произведения на изкуството: ето ме с пакет плочи се качвам на мотоциклета си; ето уличните музиканти хипита, които свирят на китара; тук загорялата до черно surfer girl яхва вълната.

Най-удивителното е, че снимайки толкова много, Джийн не правеше излишни кадри. Почти всички снимки бяха ако не изключителни, то много талантливи и със сигурност интересни. В тях се усещаше животът и неговият вкус. Това беше Калифорния в най-чистата си форма, лека и светла като местното вино.

Александър Кулик, автор на романа „На винил“
Откъс от Глава 5
Превод: Роза Максимова