От другата страна на свободата
Тя има за дом цяло море
и много прозорци за гости.
Прогонете този петел от каменното стълбище,
огненият му гребен ще подпали призори
платната на покоя,
заради който тя потопи
в очите си
всички Итаки.
Прогонете този петел,
сега тя се учи
да обича себе си
и гъвкавото ѝ тяло привиква с аскезата,
сега разхожда крехката си радост
в градината
и не подозира
колко още смърти я чакат
във всички онези прозорци,
обсадили морето.
& & &
Не знае посреща ли, изпраща ли
в това сушаво лято.
Забързани, пътниците не забелязват
метално сивите отблясъци
на разстлалото се върху гърба му море:
объркват ги единствено водните пръски
по обувките им, докато прекосяват чакалнята.
Не може да отлети, не може да остане.
Крилата му помнят топлината
на един керемиден покрив
и непостоянството на ветровете.
Понякога, стреснат от дрезгавите гласове
на високоговорителите,
кацва върху таблото с разписания
и предизвиква нечувани закъснения,
друг път удря с гръд високите прозорци
и, падайки надолу,
достига едно забравено небе:
гълъбът на душата ми
в чакалнята на света.
Les filles de l’Est
Какво търсиш
в това обезлистено небе
– нито птица
в гората от облаци.
Красиви като икони са
момичетата от Изтока
на черно-белите снимки.
Сега е друга есен,
не месят вече хляб
момичетата от Изтока,
синовете – на гурбет
в силициеви долини,
майките –
на чужди майки вода носят
под други небеса
и мълчи облачето бяло.
Прибери старите снимки,
рубенсови са сега
момичетата от Изтока,
силиконови,
Дилмано-Дилберо,
дъвчат полуфабрикати,
предъвкват свободата си.
Искам да живея с жена
не с икона,
ми казва,
и засмуква купола на „Света Марина”
с обектива си.
& & &
В най-свободната зона на плажа,
между редици от камъшитени чадъри
и любопитни погледи
очите ми пробягват
по отворената страница:
мамо, в твоята утроба
ти подготви смъртната ми маска*
Опитвам се да приема
несъвършенството
на човешкия род
и мисълта,
че съм носила под сърцето си
смъртта
цели девет месеца.
И докато дъщеря ми строи
замъци на брега,
упорствайки срещу морето,
се чувствам някак си примирена,
наблюдавайки
колко съвършена е
в детството си смъртта,
колко свободна.
*цитат от Лилиан Вутерс
& & &
Моето тяло е твой дом,
така се привързах към теб,
че когато си тръгнеш, ще опустее.
Събуждаш се в костичките на дясното ми стъпало,
припомняйки забравени знаци на съдбата,
танцуваш в колената, пълзиш бавно нагоре
и засядаш над трети прешлен,
любимото ти място.
Люлееш се дълго и унесено като в хамак
между морето и бадемовите градини на Емона
и докато си почиваш там до насита,
започвам да размишлявам
за неудобствата,
които създава едно меко легло
или пейката в края на алеята.
Гърбът ми попива лъчите
на отиващия си октомври,
а лицето ми губи очертанията си
в здрача на изтока,
или дори креслото, в което с часове седя,
подреждайки избелели снимки.
Всъщност, има ли значение времето
за гласовете, които те правят щастлив?
Искаш ли да ти направя чай от мента
или да ти приготвя топла вана?
Не, не се сърдя, когато идваш на гости
в неподходящо време,
постой колкото искаш,
разходи се из коридорите на твоя дом,
можеш да останеш и тази нощ,
ще ти изпея приспивна песен,
музиката е хармония,
а хармонията лекува душата,
нали сме едно цяло,
ти си аз, а тялото ми – твой дом.
Събуди ме, ако решиш да тръгнеш,
ще закуцукаме боси до брега,
там скалата се отдава на ласките на прибоя,
това е друга любов,
неразбираема за човеците,
а сега спи…
Така ѝ говоря на болката.
Аксиния Михайлова (1963) e поет и преводач. Автор на 6 поетични книги на български и три на френски език. Нейни стихове са печатани в различни литературни и електронни издания на повече от 20 езика. Има публикувани книги с избрани стихотворения на словашки, арабски, италиански, латвийски и румънски език.
Превела е над 35 книги с поезия и проза.
Носител е на националните награди за поезия „ Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“ „Иван Николов“ и „Орфеев венец“, както и на две от най-престижните френски награди за поезия – „Гийом Аполинер 2014“ за Ciel à perdre ( Gallimard) и „ Макс Жакоб 2020“ за Le baiser du temps ( Gallimard).
Михайлова е носител и на две международни награди за превод през 2009 година – Годишната награда на Съюза на литовските писатели и награда на името на латвийския поет Александър Чакс. Удостоена е и с най-високото отличие на Република Латвия Рицар на Ордена на Трите звезди.
Член на българския ПЕН-клуб и Съюз на преводачите в България. Живее и работи в София.