(откъс)
Два пъти годишно пътувах с автобус до България. За лятната ваканция и за коледните празници. Германските ученици почиваха не повече от месец и половина през лятото, или както те обичаха да се изразяват – шест седмици. След като пристигнах в Германия и прекарах първата половин година на деветдесет и първа при баща ми в град Хале, в края на юни заминах за София. На връщане от България автобусът имаше закъснение от тринайсет часа. Само на югославско-унгарската граница чакахме десет часа. До мен седеше нисък мъж на средна възраст, който ме молеше да му купувам бира от шофьора и си събуваше обувките, защото от бирата му се подували краката. Автобусът беше заклещен в опашка от стотици автомобили и други автобуси, та слизахме да се разтъпчем из полето. Времето просто не минаваше. Знаех, че баща ми ще ме чака на гарата в Дрезден, но нямаше как да се свържа с него, за да му кажа за закъснението. Когато автобусът тръгнеше, никой не се качваше, защото вече знаехме, че щеше да спре след няколко метра, и можехме да изминем това разстояние и пеша. Някои се запритесняваха дали ще им стигне храната, други се бяха примирили, трети продължаваха да се ядосват. Моят съсед все така пиеше бира и от време на време отиваше до тоалетната. Когато стана тъмно, слизаше от автобуса, за да се облекчи навън. Шофьорите изобщо не затваряха вратите. Мърдахме с по няколко метра и отново спирахме. Така десет часа. Докато успеем да стигнем до Дрезден, закъснението беше нараснало на тринайсет.
Пристигнахме там в малките часове. Както при всяко пътуване, което извършвах сам, бях леко напрегнат. Или мобилизиран. Така и не се научих да пътувам безгрижно. Беше особена смесица от притеснение и въодушевление. Автобусът спря на Hauptbahnhof, аз си взех куфара и се заоглеждах. Баща ми го нямаше. Не дойде и през следващите двайсет минути. Автобусът бе напуснал паркинга, пътниците, които слязоха, си бяха тръгнали, аз седях и чаках. Усещах как вътрешно се стягам, започнах да се оглеждам боязливо и всеки преминаващ човек ми се струваше като потенциална заплаха. Най-накрая реших, че няма смисъл да чакам отвън, нарамих големия си сак и влязох в сградата на гарата. Знаех какво трябва да направя: бях виждал баща ми да го прави неведнъж, когато ме водеше да разгледаме някой музей, старинен малък град или пък замък в околността. Разписанията на влаковете в Германия бяха жълти и висяха навсякъде из гарите. Намерих едно, видях кога е следващият влак за Хале и тръгнах да си купувам билет. Но всичко още бе затворено, оставаха близо два часа до влака. Огледах се тревожно за място, на което да се скрия или поне да се почувствам на сигурно. Видях в някакъв фургон да се продават кафе и сандвичи. Приближих се до него и оставих сака пред мен. Стоях, поклащах се и се озъртах. Исках да си сложа уокмена, но така нямаше да чувам, ако някой се приближеше. Затова продължавах да се гуша в якето си, да подскачам от време на време и да се оглеждам. Вляво от мен видях добре осветено помещение със знака на Червения кръст над вратата и две жени, които се суетяха около мъж, седнал с гръб към мен. Зачудих се дали да не вляза и да обясня ситуацията, но жените бяха с бели престилки, всичко напомняше на болница и аз реших да остана, където съм. Но времето не минаваше, беше студено и баща ми никакъв не се виждаше. Развличах се да наблюдавам малцината, които идваха до фургона да си купят нещо. Повечето имаха вид на бездомници, или най-малкото на хора в неравностойно социално положение. Обслужваше ги едър мустакат германец с гръмовен глас, чиито реплики отекваха в празната гара като малки гърмежи. Имах чувството, че по този начин веднага дава да се разбере, че всички клиенти трябва да са кротки и възпитани, защото той е един голям и страшен мустакат германец, който веднага би поставил на място нарушителите на реда и дори на добрия тон, а от друга страна, всички наоколо разбираха, че той обслужва клиент, и насочваха погледи натам. Само дето в гарата имаше повече сенки, отколкото живи същества. Като изключим гълъбите, разбира се. Увлечен да фантазирам, си представих как същият този човек се прибира по обяд у дома и говори на жена си с най-тихия и гальовен глас, оставил работния си глас във фургона. Отново погледнах към помещението на Червения кръст. Нямаше никаква промяна в гледката. Но този път нещо ме зачовърка. Погледнах отново жените, погледнах пак мъжа в гръб и в този момент разбрах, че това е баща ми.
Вдигнах рязко сака и тръгнах към вратата. Отворих, влязох и обясних на едната жена, която пристъпи към мен, че съм „син на този мъж“.
Тя примигна, обърна се да го погледне, след това ми махна да я последвам.
– Синът ви… – каза само.
Не дочаках реакция, а заобиколих и седнах от другата страна на масата, срещу него. Сака оставих на земята. Баща ми ме погледна и за момент се изплаших. Никога няма да забравя как изглеждаха очите му тогава. Бяха хлътнали навътре, присвити от умора и притеснение, почти загубили цвета си. Гледа ме няколко секунди, след това направи опит да се усмихне. Не каза нищо. Протегна се през масата и сложи ръка върху моята. Впери поглед в ръцете ни и остана така. Стори ми се много време. Бях раздвоен между радостта, че се намерихме, и смущението от цялата тази сцена.
След това той ми каза, че от следващата седмица ще живея в католически детски дом в друг град, ще посещавам гимназия и ще трябва да се науча да бъда самостоятелен. Виждал, че не успявам да напредна истински с немския, затова решил да ме отдели от себе си и да ме постави в изцяло немскоезична среда. Освен това живеехме със стипендията, която получаваше като докторант към университета в Хале, а тя не бе много висока.
Гласът му бе равен, излизаше с лек хрип, почти шепнешком, и през цялото време имах усещането, че дори баща ми няма връзка с него, сякаш е натиснал копче и някакъв механичен глас изговаря предварително заучен текст. Очите му бяха все така уморени, почти безучастни.
Не знаех какво да кажа, дори какво да мисля за новината, с която ме посрещна. Бях установил, разбира се, че баща ми се е увлякъл по католицизма, макар да не говореше за това. Вероятно смяташе, че едно католическо възпитание ще ми даде предимства, каквито на него в социалистическа България са му били отнети. Не знам.
Така или иначе, след около час се качихме на влака за Хале. Баща ми бе купил предварително билет и за мен. Седях в купето и гледах как Дрезден се изнизва бавно в очертанията на прозореца, въздъхнах дълбоко и в този момент усетих, че съм адски изморен. Обърнах се към баща ми, който седеше на седалката отсреща и не спираше да ме гледа. Опита да се усмихне. Усмихнах му се и аз. И затворих бавно очи.
Автор: Емануил А. Видински
Издателство: Жанет-45, 2023 г.
Снимка: Ален Барберо