…Само че преди него, в отмалата отново разказът от гласа на Мило: „Има такава стара игра, казваш „Уки-бу-уки-була“ и всичко се пренарежда по нов начин. Не зная откъде съм я научил, но в ума ми се върти един образ на старица, която сбърчва нос и чело…“, и Надя слуша, но този път знае целостта на мястото, знае историята географски и биологично, знае я с всички импланти на въображението, което е впечатало восъка на спомена, очите ѝ, които шарят в тъмната стая, виждат именно нея, стаята, където по-късно, когато старецът съвсем полудял и нищо не можел да върши, бил настанен и почти не напускал леглото, вероятно същото легло, същият дюшек отдолу, просмукал се първо с потта му, с течностите, урината, понеже не може да се вдига от постелите, а сетне всичкото просмукало се, изветряването през годините, проветряването на помещението, сякаш свежият въздух може да отмие сънищата, прането и въпреки това – поне като знание, че именно тук всичко това е било, останало е, загнездило се е в материята и чака. Какво обаче чакаше? Мило приближаваше края на разказа, призраците, бълнуването на старчето за сърбите и ножовете в устите им, уплашеният малък Мило, който слуша дрезгавия му глас в сумрака, прекратяването на бдението от някой, който идва да го смени, стъпките към детската стая, където той потъва в леглото и не след дълго заспива, както заспива и сега, успокоен от разказаното, изморен от любовта им, гол до голото тяло на Надя, която също започва да се унася, но не изцяло, все още е там или тук, в стаята, все още мисли, какво, по дяволите, чакат сънищата? Може би и тя да заспи, за да не може да се намеси магическата реплика, да няма кой да я изрече, така че всичко да започне да се нарежда както трябва, неумолимото приближаване, но пък тя ще спи внимателно, тялото ѝ ще усеща всяко потръпване на Мило и ще се събуди в точния момент, така че Надя се отпуска, заспива, черната бездна на сън без образи се спуска върху ѝ, обгражда я отвсякъде, постепенно изтривайки дневните впечатления, я заточва в средата си, докато тя тотално не изчезне и остане само мракът, чернотата. Но не за твърде дълго, не за дълго, защото изведнъж чува нещо отвън да скърца, може би някоя котка е съборила предмет, Мило сигурно е оставил празната бутилка от коняк на верандата или животното е преминало през каубойската порта, обаче скърцането продължава по-дълго, отколкото би било звученето от нея, в стаята, дори под завивките става хладно, до нея Мило неспокойно се върти, и когато се изтръгва от съня, тя едва отваря едното си око, за да види как по тавана преминава петно от сребърно светлинно зайче, очите ѝ проследяват траекторията, която би я довела до източника на блестящата светлина, и тогава в прозореца – една грозна, покрита в сенките чутура, която се е захванала с дланите си за отворения нагоре прозорец и се издърпва, катери се, готви се да преметне единия си крак вътре и да влезе, там, където трябва да е устата на това същество от нетленност и мрак, блести метал, нож или кинжал, не може да се види, но тя усеща, че цялата фигура подигравателно и отмъстително се усмихва, така че почти без да мисли, Надя се изправя, хваща светкавично револвера, вдига го и стреля, поне ѝ се струва, че стреля, защото никакъв шум не последва, един бърз поглед през рамо ѝ открива Мило, който, въпреки че продължава да се върти, спи, а един изстрел трябва да го е събудил, обаче фигурата говори друго – тя прави изненадана гримаса, цялата става изненада, в лицето се появява нещо като малка дупка, която пропуска външна бледа светлина през себе си, по стъклото на прозореца пръсва нещо, което трябва да е кръв, но с черен цвят, въздухът в стаята става малко по-топъл, докато тялото се стоварва зад прозореца и изчезва – какво става мамка му, – Надя тихо псува под нос, изправена е, боса върху паркета, има чувството, че някъде в нея започва нов живот, усещане центриращо се около слабините, да не би пък да съм… но няма време да мисли за това, главата ѝ се върти, толкова ли много съм пила, сякаш крачи върху бясно люлееща се палуба, но трябва да успее да излезе и да погледне през прозореца, да се увери, че онзи е бил сам, така че, макар и клатушкаща се, бързо по стълбите, вратата в антрето, края на верандата, прескача перилото и тупва глухо в тревата отдолу, вдига поглед към мястото, където трябва да лежи призрачната черна фигура и си мисли, ако онзи все още не е умрял и спуска поглед по нея, ще види голотата ѝ, гърдите ѝ, деликатното окосмление между краката ѝ, развяващите ѝ се черни коси горе (ах, колко хубаво отмъщение, дали ще се възбуди, преди да му запратя още един куршум в тиквата, или ще си умре и така, загледан в мен), няколко стъпки, студената и влажна трева под стъпалата, като че джвака в много плитко блато, и точно когато е на две стъпки от тялото, с крайчеца на окото си забелязва някакво движение в дъното на двора, до ствола на ореха, обръща се и се вглежда – а там като че ли наистина има втора фигура на мъж или на човекоподобно същество, което е замръзнало и я гледа нахално, затова тя за втори път вдига дулото на револвера, прицелва се, леко налудно казва, „ето, чуйте моите поеми“, и стреля … после светкавично обратно нагоре, спалнята, спящият Мило, Надя захвърля револвера както дойде, някъде в един от ъглите на стаята, спуска се към леглото и го целува, спасих те, Мило, прогоних ги, но той не се събужда, само нещо измънква докато се завърта и отново замира успокоен, може би не е сънувал сърбите, може би вече всичко е свършило, така че тя се прехвърля над него, завива се и отново затваря очи, докато търси тялото му под одеялата, и отново сънят, все по-близо, все по-близо…
Автор: Захари Захариев