Аз отдавна съм спряла стрелките да връщам –
закъснелият нищо не може да вземе.
Днес съм само прашинка, която прегръща
чужди болки и парещи късове време.
Не катеря високите, стръмни пътеки,
не надничам, не търся, не моля, не тичам…
И дори да съм тъжна ми казват, че светя.
(Вероятно, защото все още обичам…)
Имам истина в себе си, няма да крия –
разпознавам душите сред хиляди други.
Може в няколко думи светът да се свие,
ако някой остави следи помежду ни.
Аз обичам пенливия смях на живота –
любопитен е този неписан сценарий.
Ако грейне в очите ми вечният огън,
ще горя и ще светя, дори да ме пари…
Когато си отива нещо твое –
почувствано, докоснато, познато,
изгубено по острите завои
в объркания хаос на душата,
внезапно осъзнаваш, че отлита
мига на съкровената ви близост.
И тайнствения шепот на мечтите,
които от дете не си изричал…
Премигваш несъзнателно и тръгваш –
чертаеш в хоризонта си посока,
обличаш се в човешката си мъдрост,
опитваш да не съдиш твърде строго…
Полагаш всички думи помежду ви
в кутията, която ще запазиш.
И някак неестествено разумен
изричаш куп банални, сиви фрази.
Какво ли ще остане след години –
неясен силует, внезапен спомен?
Надеждата, че в някого те има…
Когато си отива нещо твое…
Помниш ли ме? Зная, че ме помниш.
Как ли се забравя тишина?
Там, където някой те е стоплил
винаги ухае на тъга.
Там, където някой те е чакал
пътищата още те следят,
опустяват гарите без влакове,
нощите отказват да заспят…
Страх те е навярно от сълзите ми-
аз не плача. Аз съм светлина.
Може би приличам на обичане,
но съм само полъх на жена.
Спомняш ли си още аромата ми-
слънчево усещане за нежност…
Другото е шепот в тишината,
спомен някакъв. И още нещо…
Автор: Яна Вълчева