Иван Ванков

КЪЛБОТО

Огромно огнено кълбо тичаше върху младата планета.

– Почакай, спри до мен и ще станеш скала като мен – викна мощен глас над Кълбото. – Ще те забелязват и ще ти се възхищават.

– Не – отвърна то без да се замисля. – Имам огромна сила! Хиляди години ще се търкалям, никой няма да ме спре!

И продължи надолу, докато стигна широк вал.

– Спри тук – предложи миролюбиво валът. – От другата страна има град с първите разумни същества.

– Не! Няма да ме подмамиш с любезността си! – припламна Кълбото. – Ще унищожа този град и разумните му същества.

То профуча през вала, премина по улиците, като сееше огън и смърт край себе си. Хора и животни бягаха, тревите увяхваха отдалеч, усетили пламтящия му дъх. Като огнен змей погълна два кораба и няколко лодки и прекоси широка река. Обвито в синьо-бяла пара, то дишаше тежко и се затъркаля бавно по пясъка на брега.

– Умори ли се, побратиме? – попита го пясъкът. – Почини си малко тук…

– Никакви побратими не сме! – разгоря се с нова сила Кълбото.

– Но аз също бях лава. Някога, много отдавна – въздъхна той. – После станах скала, а после… Виж сега какво съм!

Кълбото презрително му обърна гръб и пак се затича. Изгори плодоносни градини, унищожи стадо сърни, които кротко пасяха, подпали безкрайна гора и над нея полетяха отчаяни птици. Една от тях, докато се издигаше с опърлени крила, преди да падне, го прокле:

– Дано да стигнеш по-бързо морето и да загинеш там!

Кълбото се разсмя и още по-самоуверено тичаше. Денят преваляше, то усети с болка как изстива и как попада в долина, обградено от влага и тежък дъх.

– Хей, побратиме… – опита да извика Кълбото.

Но гласът му едва се чу. Тялото му за пръв път усещаше умората. То знаеше само да тича, не познаваше дрямката.

– Побратиме – обади се пак Кълбото. – Пусни ме…

Отвред го обграждаше мълчание, а тъмнината се сгъстяваше. Пламтящите му очи вече не светеха.

– О, побратиме-е… – задъха се то.

– Не съм ти побратим!

Гласът беше кротък и мек.

– Как да не си? – учуди се то. – Да не си ти морето? Пясък ли си?

Мълчанието отново го обгради. После чу глас, дълбок и страшен:

– Аз съм блатото. Ти си в тинята. Последната ти спирка.

– Но аз съм още силно и младо! – опита да се защити Кълбото. – Още мога много да подпаля и да разруша, защо да спирам тук? Мога да горя, да светя…

– Но не си мъдро – отвърна блатото. – Не толкова, че да живееш!

– Тинята ли е по-мъдра? И по-силна?…

– Да. Ти ще угаснеш и тя ще построи върху теб остров. След време над него ще се извиси гора. Над нея птици ще помахват с радостни крила. Разумни същества ще сътворят град. С къщи и градини… Като всичко, което ти изгори по пътя си…

– Пусни ме, блато! – хленчеше Кълбото. – Моля те, умирам…

Блатото мълчеше. Кълбото съскаше и скимтеше, дъхът му спираше, стиснато от меката прегръдка на тинята. А високо в небето се издигна пухкаво облаче и от него заръмя помирителен дъжд.

МОСТЪТ

В памет на бащата на Петьо Чеха

Парашкев Илиев едва не изпусна влака. Забави се в един от онези магазини с надпис „Всичко от един до 100 лева”. Намислил бе да занесе подарък на внука си, а на витрината зърна швейцарско ножче с кокалена дръжка. Задъхан се тръшна в първото празно купе.

Изправи се пред огледалото, едва когато влакът се залюля в обичайния си ритъм. Беше се обръснал преди да тръгне и лицето му грееше от бързането. Не много висок, със снажна фигура, широки рамена и големи сиви очи, готови всеки момент да те погледнат насмешливо, пенсионираният инженер изглеждаше много по-млад от своите осемдесет години. Усмихна се на късмета си: беше хванал влака в последния момент, а предпочитаното място до прозореца бе негово. Модерното кожено яке издаваше материални възможности, но ожулената му чанта поразваляше това впечатление. Личеше си, че бял ден не е видяла, влачена по пътища и строежи.

Тя се отвори със скърцане. Парашкев Илиев измъкна оттам шише минерална вода. Зад прозореца се изнизаха последните сгради – ремонтният завод, консервната фабрика инякакво новопостроено хале без прозорци и с плосък покрив. То можеше да бъде и склад, и производствен цех. Ето, такива ги правят сега, помисли си, като огромни сандъци. Да не приличат на нищо и да стават за всичко. Със скептицизма на препатил строител, препатил от разни моди, бе убеден, че всяка сграда или мост трябва да има изразително лице. Трябва да говорят на човека, днешния и утрешния, кога и за какво са създадени…

На първата спирка в купето безшумно се вмъкна мъж в гумиран шлифер. Седна на мястото до вратата, диагонално на Парашкев. И почти веднага закри лицето си с широката яка на шлифера. Инженерът деликатно отмести поглед към прозореца. Щом пътникът дава знак, че не иска да бъде обезпокояван, то и Парашкев може да си подремне.

Не бе изминал и половин час, когато усети през притворените си клепки как някаква сянка премина бавно пред лицето му и за няколко мига спря. Звукът, който придружи сянката наподобяваше разлюляна от вятъра мушама. Или на удар от камшик върху потна човешка кожа. Парашкев потръпна при тази мисъл.

– Извинете, ако ви събудих – чу дрезгавия глас на спътника си. – Една празна цигарена кутия… ползвах кошчето…

Този глас му се стори познат. Човекът вече не закриваше лицето си. Върху лявата буза, обърната към инженера, личеше лунообразен белег. Но тъкмо такъв имаше Бешев!

Парашкев потръпна. Това му напомни концлагера и най-жестокия от неговите мъчители – Бешев Белязания. Приказката сред лагеристите бе, че е пострадал като малко момче. Навело се да види какво има магарето отзад и благородното животно го наказало с удар от копитото си. Но не… опита се да прогони безпокойството си пенсионираният инженер. Малко ли магарета ритат малки момчета, ако не са там, където трябва!

Опита се пак да затвори очи. Усмихна се: неговият внук също веднъж не беше, където трябва. Защо му трябваше да разтървава двете кучета. Естествено, бе ухапан по глезена. Куче е, какво очакваш – да те целуне ли, когато се боричка с друго?

Но не можеше да се отърве от съмнението, колкото да се мъчеше. Напипа носна кърпичка и обърса с нея носа си, който нямаше нужда от такава грижа. Книжната топка, надвесен над кошчето, пусна там. Но забеляза – о, това беше съвсем категорично – в кошчето нямаше никаква цигарена кутия.

Все пак реши да провери съмнението си.

– Простете, но не сме ли се виждали някъде? – попита с любезен тон.

– Никога. Поне аз не си спомням – беше отговорът.

– А да сте били някога в Северна България, да сте работили там? Или пътували?

Човекът направи опит да се засмее.

– Веднъж бях на сватбата на приятел… Но не пътувам често.

Движението на рамената, докато говореше, костеливи и широки, толкова характерно движение, вече прогони всяко съмнение. Това наистина е Бешев! Белязаният, от когото всички трепереха.

Пътникът отново зави лицето си с яката. Парашкев седеше изтръпнал, вцепенен. Възможно ли е точно сега, когато отдавна трябваше да забрави, да прогони грозния спомен – отново да се възражда? Сякаш нарочно влезе в неговото купе! Несъмнено имаше много свободни места. Делничният влак пътуваше полупразен. Но не, той се тупна на първата седалка, като отвори плъзгащата врата и даже не попита. Нито поздрави!

Сто на сто другият също не очакваше такава среща. Нито пък би я търсил! Вероятно не може да си спомни младия инженер, когото хвърлиха там, само защото е бил принудителен работник във фабриката в Бърно, докато следваше. Бил помагал на хитлеристите! Къде можеш да мърдаш, като насочат пистолет към главата ти? Колко негови състуденти се измъкнаха от тази беля – да ги натикат във фабриката, по дванайсет часа на ден?…

Влакът неумолимо бързаше по своя път. Вслушан в тревожното потракване от релсите, Парашкев не можеше да си представи по-абсурдно положение. Жертвата се среща с мъчителя си след… почти четиридесет години. Нито единият, нито другият желаят това. Съдбата ли си играе така с нас, хората? Или беше чудновата, нелепа случайност.

Инженерът се въртеше на седалката си и се ядеше вътрешно. Беше тръгнал с чудесните намерения да отмени дъщеря си в разходката на кучето, докато за десет дни прекарат с внука му в Гърция. Беше тръгнал в четвъртък, а те щяха да подпалят колата в петък вечер. Дотогава ще се наприказват.

А ето какво му се случва!

Привидно гледаше към прозореца. Навремени хвърляше едно око към дремещия под гумирания шлифер. Онзи не помръдваше, но знаеш ли дали за миг няма да скочи и да извади оръжие? Те, мъчителите, бяха много решителни, когато трябва да се отърват от усложненията в живота. На тяхната съвест лежаха много смърти – стотици, навярно хиляди.

Сега си спомни и как този, същият Бешев, но по-млад тогава, му поднесе листа, след като пред него изведоха поредния лагерник.

– Подписвай – изсъска Белязаният. – Иначе разстрел и право на прасетата. Другарите от стола на ЦеКа много харесват нашите прасета. И в ресторанта на почивния дом в Боровец ръководните другари обичат техните пържоли.

Парашкев, объркан, разлюлян, помисли да отвърне нещо грубо, с младежка жар и честолюбив глас, но отвън се чу пушечен изстрел.

– Е, твоят другар вече ще нахрани прасетата. Не подпишеш ли – следващият си ти. Знаеш, че фуражът не стига!

Да, това отдавна е минало. Но то не може да се изтрие от паметта на пострадалите, на техните семейства и роднини.

Не се знае как е с палачите, с мъчителите, помисли Парашкев Илиев. Най-вероятно крият това в най-потайните кътчета на душите си. А може и някои от тях да се гордеят, че са били силни и жестоки, като герои във филмов екшън. Но със сигурност оцелелите мъченици се боят и предпочитат да нямат взимане-даване с тях.

Пак погледна към гумирания шлифер. Човекът не помръдваше, все така закрил буза с яката си. Трябва да е пет-шест години по-възрастен от мен, помисли Парашкев. И следователно е пенсионер. Пенсията му ще да е много по-голяма от тази на инженер Илиев. Защото е вършел мръсна, но добре платена работа. А пенсиите зависят от заплатите. Той е разрушавал животи, семейства, здраве и надежди. А Парашкев само е строил. Мостове!… Май за правенето се плаща помалко, отколкото за развалянето? Парашкев тридесет и осем години беше все „и.д.“ – изпълняващ длъжността. Защото попадаше в четвърта графа от санкциониращата класификация на народната власт. Първата беше естествено „осъден от народен съд“. Втората – „затвор по политически причини“. Третата – „принудително изселване“. Чак четвъртата беше неговата: „пребивавал в трудово-изправително общежитие“.

Разбира се, имаше и пета – „с близки или роднини в капиталистически страни“. И още: „роднина и близък на някой от първите четири графи”. Но, за щастие, инженер Илиев, в по-долните раздели от санкциите на народната власт, бе чист…

Внезапно Белязания скочи и излезе от купето. Влакът беше на гара и Парашкев видя как изгърбената му, леко накуцваща фигура се изгуби в гаровата постройка. „Избяга или просто трябваше да слезе тук?“ – запита се. Въпросът го прониза, залюля съзнанието му и той не усети как грабна чантата и се свлече по стълбите, малко преди влакът да потегли.

Едва сега разбра в какво глупаво положение бе попаднал. Бешев можеше по някаква причина да се завърне… Завъртя се пред таблото с разписанието и си записа кога е следващият влак. На отсрещния тротоар от гаровия площад Бешев влачеше крака, разкопчал като криле гумения шлифер. Сега вече никаква сила не можеше да удържи инженер Илиев. Тръгна след него под дърветата, където по-лесно можеше да се прикрие. А и слънцето напичаше. Как ли издържаше оня, с непромокаемия шлифер, питаше се.

Белязания не бързаше. Накуцвайки, крачеше по главната улица на градчето. За кратко спираше пред една или друга витрина. Това беше удобно за Парашкев, защото той също спираше, уж загледан в изложените стоки. Внезапно Бешев потъна в магазин за месо. Охо, каза си преследвачът, щом така пазарува, или живее тук, или отсяда често. Сега имаше възможност да огледа улицата, която му се стори позната. Ами, да – силуетът на отсрещната сграда, малко поовехтяла, също беше познат. Някога това беше единственият хотел в градчето и в него Парашкев живя цели два месеца. За тук проектира един от първите си мостове, три пъти го посети по време на строежа. И ето – срещу малкия парк видя сивата дъга на перилата от дясната страна на моста. Цял-целеничък си стоеше!

Мрачна сянка пробяга по лицето на инженера. Точно тук главният проектант за пръв път го отряза за нещо, което бе функционално и разумно. Парашкев предлагаше дъговидна конструкция на носещите панели, а онзи разпореди: има готови със стандартни размери, не разхищавай парите на соцобществото. Младият инженер обоснова предложението си с честите прииждания на реката напролет, които бяха довършили стария мост. Но шефът тъничко му се закани да внимава, предвид „неблагоприятното си минало”.

Да, пренесе се в спомените си инженерът. Това беше едно от многобройните унижения в професионалната му кариера. След години успешна работа, вярвайки, че злото спи под камък, той кандидатства в научноизследователския институт точно като мостовак с практика. Но след успешния изпит не бе назначен… поради преустройство в щатовете и съкращаване на „бройката”.

Бешев излезе енергично от магазина. Носеше продълговат пакет със заоблени краища в еднократна торбичка, най-вероятно пиле. Насочи се към моста и едва сега Парашкев забеляза, че от другата му страна, вместо редицата ниски къщици, се е появил квартал от еднотипни панелни блокове. Прикрит зад вестникарска будка, преследвачът се колебаеше дали да се върне на гарата, или да продължи след куцащия с пилето. Някакъв вътрешен глас го умоляваше да не се навира близко, да изостави този опасен човек.

Но в джоба си стискаше швейцарското ножче и сякаш то го тласкаше в друга посока. Ще го настигне, с всичките отворени остриета, вилички, тирбушони и триончета, и ще заудря. Един, два… много пъти! Докато онзи извика или изпищи, както викаха и пищяха жертвите му в концлагера! Нека усети какво е болка, какво е изненадващ ужас! Какво е, без повод и причина, да страдаш, да усещаш как кръвта се точи от раните ти и всеки миг се приближаваш до смъртта!

Ускори крачките си, за да скъси разстоянието… Вече го виждаше в съзнанието си да се гърчи на земята, а от някакъв прозорец се чува женски глас: „Помощ, убиват човек!“

Видя се да тича към гарата с прелютял дъх. По опръсканата с кръв чанта и швейцарското ножче полицията го залавя. Слагат му белезници, двама го вкарват в кола, а той крие лицето си. После банално, както винаги по телевизията, го показват, същата вечер. Дъщеря му гледа предаването и възкликва:

„Баща ми – убиец! Невъзможно! Та той кокошка не можеше да заколи, когато ги продаваха живи на пазара…“ Зет му, докторът, тактично дърпа внука в другата стая. А детето роптае: „Искам да видя дядо, искам…”

После Парашкев си представя друга картина. Адвокатът, млад, но вече изпечен юридически вълк, го убеждава да твърди, че е необясним спонтанен порив, а не планирано убийство, още повече швейцарските ножчета не са в арсенала на класическите убийства. Но Парашкев е категоричен пред съда:нарочно го направих! Адвокатът безпомощно чупи ръце. А смелият убиец гордо изправя глава. „Ние не сме като тях – те ни наказваха невинни… Виновен съм и ще понеса справедливото наказание, което съдът ми определи!“…

Докато горещата фантазия на инженера рисуваше тези героични картини, Белязания, сякаш по чудо доловил намеренията му, изчезна. Но… тук няма вход за жилища! Това е магазин за детски играчки на два етажа. Дали не се навря между зайчетата и куклите, страхливецо?

Парашкев Илиев спря при първото витринно стъкло на магазина. До летящата врата имаше не повече от шест метра. С два скока можеше да застигне куцащото чудовище. Бешев ще се промъкне покрай вратата, ще се огледа като закъснял концлагерист, когото дебне поредният карцер. Само че теб те дебне собствената ти смърт!… А ти минаваш много пъти или всеки ден по моста, построен от твоята жертва – какво е това? Нахалство, безочие ли? Непростим грях, кипеше Парашкев и от устата му изпълзяваха гърмящи слова, по-страшни от пистолетния изстрел в концлагера.

Бешев се появи самоуверен и усмихнат. В лявата ръка, с която носеше пилето, бе преметнал шлифера. О-хо, каза си инженер Илиев, така по-леко ще те надупча, няма да се боря с гумата. Но в другата ръка онзи игриво размятваше мрежичка с футболна топка.

Преследвачът не можеше да си обясни защо му е това средство за спорт и игра. Садисте, ти крачиш към последните минути на своя скапан живот! Стар си за футбол. Дори за запалянко не биваш, куцлю тромав, ще те смачка тълпата…

Не, каза си инженерът, аз ще я изпреваря, имам повече право – заради хилядите мои другари по съдба, мъчителю!

Белязаният не бързаше. Любовно оглеждаше топката, радваше ѝ се. Това съвсем озадачи Парашкев. Чакай, чакай, каза си, тя не е за него. Топката! Куцльовците не играят футбол. Тя е за син или внук. По-скоро… внук. Носи я подарък! Както той, Парашкев Илиев, швейцарското ножче за своя внук. И също като него очаква да види внука си!…

Парашкев не можеше да си обясни защо реши, че Белязания има внук. Може би, защото футболната топка, ако е маркова, е твърде скъпа. А дядовците не се стискат за подарък на внуците.

Бешев бавно се отдалечаваше, а преследвачът му спря, вцепенен и объркан. Ръката, която уверено стискаше ножчето и беше готова да нанесе удар, се отпусна. С познато скърцане чантата се отвори и той нежно намести ножчето в дъното ѝ. Жестокият мъж спря и впери поглед към прозорците на близката кооперация. Дали очакваше да го посрещне радостен вик: „Дядо… Дядо!“ Парашкев въздъхна и се усмихна тъжно. Има нещо, по което двамата, мъчителят и мъченикът, си приличат. Нито единият, нито другият ще разкаже на внука си за концлагера и какви са ги вършили там. Но защо, питаше се Парашкев. Не беше само срам, отговаряше си, но и някакво праисторическо, може би магично предчувствие, че ако само го споменат, внуците им може да имат подобна съдба.

Слънцето се скри зад облак. Последното, което впечатли стария инженер, беше по-отчетливото, ускорено куцане на Белязания. Футболната топка танцуваше около разлюляната му фигура, на два пъти той залитна, за малко да падне. Парашкев усети как се сви сърцето му. Ей, човече, каза си, кого жалиш, мъчителя си ли? Нека падне. Нека сам се убие… Ами внукът, който чака топката?

Сега за пръв път се запита откъде ли е дошло това накуцване. Дали не е от нечие отмъщение? Или просто от годините в престараване с изтезанията, от работохолизъм към мъченията и тормоза над лагерниците? И откъде бе дошъл тласъкът към този мръсен труд? Дали ангелът и дяволът са се борили за душата му, и рогатият е победил? А може би някаква принуда – материална или политическа – го е накарала да приеме в онези смутни времена съдбата на мъчител, а после и да се опива от избора си.

Обърна се, примижа срещу слънчевия облак и тръгна колебливо към моста. Телефонът му иззвъня продължително.

– Тате – беше дъщеря му, – нали мислеше да дойдеш със сутрешния влак?

– Мислех – промълви той, – но срещнах познат от там.

– А-ха, поговорихте ли си? – оживи се тя.

– Малко – отвърна ѝ. – Никой не обича да говори за онова.

Помълча кратко и добави с по-спокоен глас:

– Идвам със следобедния влак…

Премина през моста и на средата му спря. Стисна здраво с двете ръце металните перила, разклати ги, сякаш искаше да провери здравината им. В двата края се виждаха заплетени сухи треви от пълноводието на реката, преляла през моста. Каза си: добре че е оцелял, въпреки буйните води всяка пролет. Нека по него крачат хората, добри и лоши, белязани или не, нека бързат за училище внуците. Нека има мостове, устойчиви и силни, по които хората да вървят към своя ден след опустошителни мисли и тежки спомени. Мостове към един по-добър, освободен от страдания.

Автор: Иван Ванков