„Помня:
(този сегашен глагол говори за минало време и по друг начин не може ли?)
кухнята по поръчка за нас, масата, ухаеща на кафе, аз по твоята фланелка с малки цици и дупчица на рамото, точно там, под усмивката ми, обливаща те в дъга, ти по босите си здраво стъпващи, гъделичкащи ме ходила в уюта над дюлите, които се плискат през окаляни щайги до печката, в която тава след тава влизат под строй и излизат разсмяно разплакани курабийки с канела, ние, заболи муцуни в млякото на котката го издухваме по пода от хилеж, и капката ягодово сладко, която лакомо облизвам от крайчеца на усмивката ти по мярка, скроена за мен, тази моя твоя усмивка помня,
помня
малките дози навреме подадени въздух, храна и вода, в джунглата, бъкаща от живот, зелен, мокър и гъмжащ от същества, които, ако хапят, отиват с подвита опашка в друга гора, обезвредени от противоотровата на светлината ни, толкова влажна и галеща, най-приятна като плацикаща топла водичка с морска сол в леген за уморени от бягане, разранени ходила, мърдаме пръсти, къдрим вълнички в този бакърен капан за слънчеви зайчета, преоблечени като залези, помня ръцете ти вълшебни, още ги виждам, предвкусвам докосването им с влажни устни сезонни, които се сменят, за да напомнят, че се движим, и тупаме, и пулсираме, понякога шумно с разпуснати коси, с жарки летни погледи, в ступор на място, вкъщи или на път, досами края на зимата, до началата на годината, на пролетта, на есента, нежна, прегръщаща и мила, отново оранжево грееща, кратка, също толкова кратка, колкото лятото и пролетта, не могат да се мерят с вечната зима, за някои с молитва смирено навеждам глава и се кръстя, защото аз съм твоята пролет и ти си моята пролет, и знам, че завинаги зимата ще си тръгне от мен в зимата, и съм безсилна да я спра, нищо че не я искам и няма да се примиря, и боса ще тичам към теб в зимата, във всичките ти настроения сезонни ще те обичам, ще танцувам в леда на мохитото ти, ще цъфтя сред айсбергите и джоджена, ще се лея по леда ти и ще те обичам, със затворени очи ще продължавам над теб да кръжа, ще те обичам спъната и вкоренена, вледенена, вкаменена, мъртва пак ще те обичам, защото те обичам и когато се давя в лятото, и когато зъзна и съхна, и когато протягам гневно ръце и вадя нокти без милост, не разбирам, не желая да разбера тихата ти жестокост, която тихо убива, ще те обичам и когато пролетта си отиде, като ухапана котка ще те обичам, и когато аз си отида в друг свят и в друга Вселена когато си пак ще те обичам, ще нахлузя зимните гуми, без въздух ще плувам към теб, докато издържа ще те обичам, обещай ми, обещай, че не ме разсмиваш гръмко и неприлично просто защото е зима, обичам те, и че напролет пак ще се смея разтърсващо само от някоя незначителна твоя дума, така че кристалът около мен пак ще звъни, обещай ми, че не ме разплакваш ей така безпричинно, с нещо съвсем дребно и ежедневно, само защото е зима, обещай ми, че когато дойде пролетта, ще плача и ще се смея едновременно, все едно съм полудяла както преди, обещай ми, че съм изтръпнала и меланхолична заради зимата и че напролет…
Обещай ми пролет, обещай!“
….
Гледам екрана на небето и той се превръща в спомен. Появява се баба ми. Прегърнала ме е с едната ръка, в другата държи свой портрет от младините си. Баба ухае на канела, говори тихо и нежно, от устните ѝ топло се носи парата на току-що изпечен сладкиш:
– Каин, вече съм почти стогодишна, мило дете, и докато чакам края си, мисля за началото – гледа ту мен в очите, ту красивото си лице от снимката. – От височината на моята възраст, чедо, виждам живота колко е дълъг, дълъг. Кратък е като миг. Някой ден ще се събудиш, Каин, ще откриеш, че животът ти безвъзвратно се е изнизал. Най-напрегнатите мигове ще ти се струват сякаш са били вчера. И тук, в края на пътя си, пак съм убедена, че нищо не е в състояние да заличи болката и удоволствието от вълшебната енергия на любовта. Подскачащото ѝ пале на щастието, суровият ѝ мрак от несподелените, все още тлеещи страсти… В края на пътя не чакат отговори, Каин. Има само истории, които помня. Истории, които искам да ти разкажа, и други, които ще премълча завинаги. Тревожните ми въпроси кротко пробиват небето и се протягат към отвъдното. Аз пристъпвам нагоре по-смирена, уморена. – С блага надежда, с тъжна усмивка баба ситни към неизвестната светлинка в далечината.
Баба е небе.
Автор:Светла Ненова